Catch me if you can

И тогава тръшвам вратата, заключвам се в хола, пускам музика ужасно високо и започвам да ги редувам- коремни преси- поздрав към слънцето- силен ром с кола. Поне половин час. Виждам ги през матовото стъкло на вратата двамата-залепили носове до прозореца; той-сплескано чипо носле, тя- космати широки ноздри. Стоят там и ме зяпат. Тупат кой с каквото може в опит да влязат-единият с малка мекичка ръчичка, другата-с дращеща лапа по стъклото. Дращят и тупат, а аз правя коремни преси и пия ром с кола. Не ги чувам от музиката. И така поне половин час. От време на време дишам дълбоко, но това не помага достатъчно. От време на време си мисля колко е просто да скоча през прозореца и никога да не се върна, защото сме на първия етаж и всичко може да приключи бързо. Ще съм по суичър и къси панталонки, ще имам само телефон, ще се кача на стоп и ще стигна до Калифорния. По пътя ще ме качи 22-годишен красив богаташ, ще ме напуши и ще ми пуска нещо различно от Рачо Капитана. Ще ме отведе на бряг с цвят зелен, ще ми носи коктейли и ще ми прави масаж. А може и по-малко. Може просто да ме заведе във Фантастико, където да прекарам един ден пред щанда за лютеница. Току-виж се надрусам от новите модели.

Да, ама не става, аз съм на пода в хола, правя коремни преси, не ги чувам от музиката, а те още стоят залепени на стъклото. Зяпат. Вече 20-та минута. Така, както попринцип не мога да ги удържа на едно място и за половин секунда. Зяпат и дращят по вратата. А аз изпълнявам поздрава към слънцето и се чудя как стана така. Кога за последно пих кафе без да го свалям от последния рафт на секцията. Дали ще пия кафе от маса някога отново? Дали ще гледам някога отново филм? Ще говоря ли отново членоразделно? Или след време ще се обръщам към колегите си: имаш ли АМ? Да ходим да си вземем кафе и шоколад- и превантивно ще ги крия зад климатика? Как стана така и какво ще ми донесат тези умения предвид бежанската криза и изостреното международно положение? Да, вече мога да се изкъпя с косата за под 3.5 минути, да изкачвам заледени стълби на един крак държейки товари с общо тегло над моето, да повтарям бързо едносрични команди (Спри! Пусни! Не! Мамка му!)над 400 пъти за 30 минути, да издържам без сън и храна за неопределен период от време, както и да се презентирам в обществото (Фантастико) в мъжки дрехи и различни обувки, без да се притеснявам. И какво от това? Какво ще допринесе това за личностното ми развитие? Защото каквото и да трябва да науча за живота, любовта, близостта, грижата, търпението и самопожертвованието, цената в чисто битов план вече ми се струва твърде висока. 

Винаги съм смятала, че всеки етап от живота носи със себе си някакъв урок за себе си и света. Е, моят урок по търпение и шлифоване на нервната система се оказа висока летва. Защото ако целият процес на родителстване и съжителстване със същества под 1.50 м. може да се заключи в една дума, то тя безспорно е ТЪРПЕНИЕ. Ако знаех,  щях да го събирам в бурканчета цял живот, и сега просто да го изсипя  на пода наред с кучешките гранули и кубчета лего и да си вземам дозата всеки ден. А не да го хабя за кисели продавачки, неграмотни служителки в НАП или дразнещи колеги. 

Допивам рома, спирам музиката и излизам от хола. Намирам ги на пода пред вратата-тя, довършвайки чисто новите ми Timberland-ки. Той, дигнал супето крачка във въздуха-очевидно в опит да прави коремни преси.

Летище София

Понякога, точно в момента преди да се разплачеш (ако въобще плачеш понякога), в главата ти сякаш избухва буря. Надига се някакъв странен шум който бучи в ушите и много бързо обхваща цялата ти глава, преди да излезе под формата на сълзи през ълълчетата на очите. Адски творческо състояние. Безумно креативен момент. Няма как да е скучно, просто е ясно, че нещо ще се случи.

Вътре някъде дълбоко в тебее ти винаги оставаш сам...

Някой ден...

Поредният безуспешен опит  за пролетен ден в Мюнхен. Слънцето от столетия се е отказало да огрее този град с пълния си капацитет, ама нали си е Слънце, и това му е работата, не се отказва, все пак е пролет. Хората са тотално безразлични към жалките му опити да ги огрее, но това не го отказва и то отчаяно се опитва да формира подобие на слънчев следобед. Четвъртък. Предстоят поредните три почивни дни. Да тръгвам или да не тръгвам? Да тръгвам или да не тръгвам? Багажът ми стои смирено  в ъгъла на офиса, хаотично подреден предишната вечер, за всеки случай, ако реша все пак да тръгвам. Да тръгвам или да не тръгвам? Цената на билета е същата, да тръгвам или да не тръгвам?

Три следобяд. В офиса е още по-лениво. Още няколко часа. Има малко време.

Час по-късно. Да тръгвам или да не тръгвам? Температура на въздуха в София, 25°. Температура в Мюнхен, неизвестна. Моя телесна температура, варираща под нулата и над 40, според зависи. Оставам. Разумен избор. Да, план за довечера.

...

-Ало, здравейте, обаждам се за пътуването до Виена...много се извинявам, ще закъснея около...час. Удобно ли е да ме изчакате? Моля?...Да, разбира се, ще пътувам със сигурност, просто бях възпрепятствана в офиса.. А и имаше повреда в метроттттто...да , вече съм на път...блокирали са спиркатататата... Мнного благодаря! Бързамммммм!

Пет следобяд. Претъпкано метро. Хвърчи с бясна скорост към грешния ми избор. Колко е сладко само! Предвкусвам сладката ти горчивина, пореден мой грешен избор! Улалала, дяволчетата в мен се наливат с дайкирита и пеят ритуалните си дяволски песни, които ме правят дяволски щастлива! Още малко...и съм там.

Пътят към Виена е розов залез с примес на предстоящия ми ранен полет. Какво по-вкусно от това  да станеш в 6 за да кацнеш в...10.

10 и 5, петък, летище София. Самолетът от Виена току що кацна на летище София. Температурата на въздуха е 22°, времето е ясно,  местно време 10 часа и 5 минути. В самолета на слизане Airberlin пускат Щраус. За успокояване на празнуващите дяволчета. Те ще изкарат взривяващ уикенд.

Летище София.  Април.

Змийски историйки от архива

 – Натисни МАЗЕ!- избоботва санитарят и Феите с треперещи пръсти натискат Мазе.

Всеки, който е стигал в Пирогов по-далече от потресаващия първи етаж в спешното, може да си представи как изглежда Мазето – нещо средно между бомбено убежище  около ивицата Газа и най-строгия тъмничен затвор в Тайланд.  Там раздават нощниците. Феите получават скъсана нощница с размер ХL и биват изпращани с псувни в Токсикологията.

– Колко трябва да остана? –успяват да попитат Феите.

– Който най-много се пазари, най-дълго остава в Пирогов- усмихва се зловещо санитарят и праща Феите по дяволите, а.к.а в шеста стая в Токсикологията.

24 часа по-рано. Вълшебният Камен бряг. Приказното синьо. Броени минути до Мидената ферма. Откъс от рай, парченце от приказка, малък миг преди зловещото пробождане. Ауу, изпищяват Феите,  и докато се усетят,   змията е успяла да пробие две дупки в ходилото им. Дори не успяха да я видят. Видяха само капчиците бяла отрова, която за секунди изчезна под кожата им.

Няколко часа по-късно в Спешното в Добрич.

– Не може така, госпожа-нарежда докторът с важен добруджански акцент- има си правила тук.

– Но докторе, разберете, моля Ви. И двете предложени от Вас опции са абсурдни- приплакват Феите, докато във вените им се влива ударна доза Урбазон, Селозон, Натриум Глюконикум Цитрикум Аквариуз и елементи от сярна киселина с противозмийски серум.

– Това е положението, избирайте. Или оставате за цял живот в болницата в Добрич, или се подписвате, че доброволно сте се отказали от хоспитализиране в нашата болница и поемате веднага към София с риск да умрете по пътя.

При така създалата се ситуация дори иначе суперрешителните Феи усещат леко затруднение пред избора- да останат цял живот в спешното в Добрич, или да умрат героично по пътя за София от змийско ухапване.

След тричасова дискусия с важния добруджански лекар, при която Феите прилагат заучавани цял живот манипулационни техники при преговори съчетани с военни стратегии при защита и нападение, Феите успяват да убедят непоклатимия доктор да преспят в прекрасната Добричка болница и да поемат към София на другата сутрин.

Речено-сторено. 

Феите биват настанявани в реанимационната зала сами. Чудесно, радват се Феите, и се приготвят как цяла нощ ще говорят по телефона с останалите Феи и приказни герои и ще разказват за приключението. Аха да наберат Феите първия номер, и телефонът се изплъзва изпод абоката им и се разбива на съставните си части из цялата реанимационна. Супеерр, помислят си Феите. Предвид  факта, че са само по бански и нямат и часовник, единственият начин сега да разберат колко е часът, е правейки снимки с фотоапарата.

Междувременно в реанимационната се появяват изключително редки влечуги и насекоми. Изпълзяват изпод инвалидните колички и се събират на малки групички в центъра на стаята.  Феите вече очакват да срещнат там и змията,която ги ухапа преди часове на Камен бряг, кой знае.  Поне не съм сама в реанимационната, успокояват се Феите и заспиват надрусан със змийска отрова и урбазон фейски сън.

Обратно в Пирогов

Условията в токсикологичното отделение в Пирогов напомнят тези на Смокиня и Градина взети заедно. При всички случаи натрупаният опит от къмпингуване се оказва доста полезен за престоя в Пирогов. В шеста стая в момента има две жени, ужилени от пчели, и една с обрив и повишена кръвна захар. Едната ужилена жена говори по телефона със сина си. Звучи като да е за последно.

Дали точно в този момент някой умира в Пирогов?

Иначе прогнозата за морето е цяла седмица слънчево.