Спасете феите!

Феите, колкото и умни, красиви и смели да са, също си имат слабости. Основната слабост на феите е, че са много колебливи. Те постоянно се раздвояват. За всичко. Или за почти всичко. Феите често виждат света двоен. Феите често виждат едно и също нещо от две страни. Феите често участват в една ситуация с две роли.

Веднъж две феи се срещнали и започнали да спорят. Едната казала: “Аз съм най-колебливата фея на света.” Другата отвърнала: “Абсурд, АЗ съм най-колебливата фея на света.” “Ти луда ли си, аз нищо не мога да вземам елементарни решения” “Добре”, казала първата.”Да проверим. Ти като отидеш в заведение, колко време ти отнема да си избереш нещо за пиене?” “Ти откачена ли си?”възкликнала другата фея. “Аз никога не си избирам сама. Винаги давам на някой да поръча вместо мен”.
Толкова са зле феите. Има и по-страшно- когато феите виждат повече от две страни. Тогава е вече безнадеждно. Както беше казала една фея веднъж:”В света няма само бяло и черно. Има и зелено...”

Малкото моменти, в които феите не се колебаят, е когато знаят какво искат. Тогава те могат всичко. Това са всъщност моментите, в които феите правят своите вълшебства. Тогава феите са истински феи. Тогава те са не само смели, те са...Феи. Всъщност, когато някой поиска съвет от феите, те винаги знаят отговора. Те никога не се колебаят кое е правилно, когато обикновените хора не могат да решат. Това всъщност е и част от ролята им на феи. Но когато се наложи феите да вземат решение за себе си, те се плашат. Даже стават малко страхливи. Предпазливи.Смаляват се. И почват да виждат двойнствено. Това, или другото? Това или другото? Да отида или да не отида? Да отида или да не отида? И тъй като феите с типичната си двойнственост виждат достатъчно ясно и двата варианта, не могат да решат. И двете опции им се струват правилни. Феите просто искат всичко. Те не могат да избират, защото не могат да се лишават от нещата. Феите не са свикнали да се лишават. Те не обичат жертвите. Те обичат всичко на max и докрай. Те не обичат “или/или”. Те не обичат нещата до половина. Те искат всичко докрай. И затова, за да избегнат избора, често се опитват да получат всичко. Тоест, и двете. Ще взема и това, и това. Ще отида първо там, а после там. Това отнема голяма част от енергията на феите и ги изтощава, но поне не се налага да избират. Една голяма част от живота на феите минава в тези усилия да направят всичко, за да не изпуснат нещо. И така, хвърляйки тези усилия, феите май не забелязват колко много други неща пропускат всъщност. Колко много вълшебства можеха да направят през това време...И колко много хора можеха да бъдат направени щастливи.
В желанието да не изпуснат нещо, феите губят способността си да правят магии...

Затова феите отправят призив към всички обикновени хора. Помогнете на феите! Спасете феите! Не ги поставяйте толкова често пред избор. Не им предоставяйте толкова много опции. Те се объркват, и така правят и вас нещастни. Спасете феите!

“Глупости пълни.”, казала накрая първата фея. Аз пък като реша да действам спонтанно, и всичко се получава. Това или е моето яке, или не е. Купувам го.”

Чете се само на музика

Има места, които затварят реалности. Щрак, ключалките на всички врати на колата, и вече сме другаде. Това се чете на Massive Attack, „Better Things”, „Heat miser”. Или на Portishead, “It Could Be Sweet”, “Roads”.Или Jack Johnson, “Tomorrow Morning”, “Times Like These”. Отвън светът си стои същият, и още го има, ние го виждаме през прозореца на голфа. Обаче кво от това? Тоя свят не ни бърка грам. По улицата на сантиметри от нас минават хората, обаче те са част от другия свят. И ние бяхме там допреди минута. И ние бяхме в този свят. Малко преди да догори докрай цигарата, която току що си поделихме, и ние бяхме там. Сега може само да го гледаме през прозореца на колата, той вече е толкова далече. Измамно далече е. Ние вече пътуваме към все по-абсурдни вселени. Всяка малка дръпка ни откъсва все по-бързо. Смеем се. Смеем му се на този свят отвън, и си мислим едно и също, без нищо да си казваме: колко са зле тия отвън. Те нищо не разбират! Те само минават покрай колата, и даже май виждат че сме вътре, въпреки тъмнината. И пак не разбират, и си въобразяват, че и ние сме от техния свят. Нямат никаква идея колко далече сме вече. Направо е странно как още виждаме, че отвън има и друга реалност. Вътре в колата всичко е пълно с музика. И смях. Нашият смях. Смеем се през цялото време на едни и същи неща, без да си казваме и дума. В нашия паралелен свят няма думи. Всичко е смях и музика. Като спрем да се смеем, само се усмихваме безмълвно. Пак на едно и също нещо. Ние няма нужда да си говорим. Ние си говорим идеално без думи. В този свят в колата думите са като неканен гост от външния свят, за който няма място. Колата и без това е тясна. Всяка дръпка я стеснява повече и ни сближава още мъничко. Вече в цялата кола има само музика, дим, безмълвни усмивки и много, много малко светлина от уличната лампа.

В колата няма движение. Сенките се движат измамно. В колата няма време. Часновниците не успяват да издържат на дима и тъмнината и замират. В колата няма пространствени измерения. Разстоянието между нас, между седалките, до вратите, изчезва през дима и смеха. В колата оцеляват само миглите, косата и ноктите. Всичко друго потъва в меката тъмнина на дима.

Яко, а?

3 през нощта. Мъглата се е спуснала над Седмочисленици. Всички боклуци на Графа спят мръсния си сън. Завръщането в онзи свят е най-естественото нещо на света. And somehow I know –it will never be the same.

Да вляза или да не вляза?

Стоя пред вратата както всяка сутрин и се чудя: Да вляза ли, да не вляза ли? Що не може като по филмите? Една сутрин главният герой просто не отива на работа, а избягва, качва се на колата си и отпрашва да пише романи, съзерцавайки природата или пък отива да изгрее на някоя сцена, осъществявайки детската си мечта.

Стоя с магнитната си карта в коридора, и си мисля…Даже не си мисля къде са детските мечти, идеи и други подобни…Не си мисля как съм била убедена, че ще върша вълшебства като порасна, и как ще променям света…Как ще съм смела фея и ще правя смели и големи неща…Отдавна не си мисля такива работи. Отдавна съм забравила колко съм ненавиждала като дете малкия живот на възрастните с малките им професийки. И колко, колко съм била убедена, че ще постигна най- големия живот, тотално различен от разните му схеми и рамки, понеже самата аз съм фея извън схемите. Странно нещо, как с времето намаляват смелите мечти, ей така, малко по малко стават все по-невзрачни. И се намират все повече сериозни оправдания защо не ги задържим така големи, а се чудим как да ги смаляваме, за да не пречат на новите ни „големи планове”.

Стоя със смешните си корпоративни дрехи. Покрай мен минават корпоративни фигури с корпоративно излъчване. Около мен няма прозорци, а само червеникави корпоративни стени. Преди година всичко това беше част от поредния ми „голям план”, чието осъществяване упорито досмали големите мечти на малката фея. Ама какво си мислех тогава, ейй, ето, влиза малката фея в света на големите, на бизнеса, ейй, глей са кво става…Ентусиазмът на начинаещия. Розовият филм на бъдещите поршеdrivers. Нови проекти, да се учим, да се развиваме, дрън мрън…И постепенно се почна: Това не е в срок. Това не е нашият модел. Придържай се към нашите templates.Уфф, как не разбираш. Ама това е градивна критика бе! Проактивност, проактвност трябва!!! Не го слушай тоя, той не си разбира от работата, гледай моите проекти..А тия кви са лицемерни, нищо не разбират!Я кажи той в колко си тръгна вчера, а? Ама защо така си го направила? Нее, това не съответства на представите на клиента. Не, тия нови идеи не са уместни според наложената корпоративна култура.…
И после дойдоха тричасовите обедни почивки…уф, добре, айде още само малко…не мога довечера, утре съм на работа, ма какво пък толкова…ще позакъснея…а дали направо да не си взема болнични?...как не ми се ходи…Всъщност, къде ми е мотивацията? За кво ходя въобще???
И кво стана? Не само че не се изкефих на тоя свят, ами и тотално се откъснах от света на малките феи със смели мечти. И сега вече пътят обратно към този свят е с хиляди греди и препятствия, които съзнателно съм си поставяла докато пораствам. И мечтите са толкова малки и плахи, толкова безпомощни, като мен. Самата аз сега съм по-малка и безпомощна от всякога, с тези смешни дрехи чудеща се пред вратата: Да вляза или да не вляза. А като малка фея бях толкова по-смела, по-силна, и наистина можех да правя вълшебства. Защото знаех как. И вярвах, че ще стават.

Стоя пред вратата и си мисля. Значи днес, да попълня тия формуляри, да изготвя това становище, да звънна в агенцията, да внимавам в колко ще се върне от обяд тая тъпа пача от съседната стая…Тиииииииииииииииит с магнитната карта.Вратата се отвори. И отново съм in.