Всички джипове са инвалиди

Всички джипове в София са инвалиди. На всяко паркомясто за инвалиди има паркирани джипове. Всеки инвалид в София се движи с джип. Това донякъде е обяснимо. Здравият човек трудно се движи из София, пък камо ли инвалидът. За целта инвалидите си купуват джипове. По възможност по-нови модели, и с тъмни стъкла. Не за друго, а за да не се вижда колко са инвалидизирани. Всичките са поне трета група с придружител. Притесняват се от недъзите си и затова се прикриват зад тъмни стъкла. Сигурно имат и затруднения при шофирането, и да не се вижда как едва се справят, се крият зад стъклата. С цел улеснение често прибягват до автоматици, за да си спестят поне скоростния лост. Милите.

Инвалидите имат интересно ежедневие. Те, естествено, нямат нормален работен ритъм, понеже нали са инвалиди, и никой не иска да ги наеме на работа. Пълна дискриминация. Те живеят от социални помощи от държавата и си купувт джиповете с тези помощи. Абе, с тези или с други помощи, важното е, че си ги купуват на гърба на държавата, пък с какви помощи, няма значение. Идеята е, че те не работят. Или поне нямат работно време. Те само се движат из София с джиповете си и ги паркират на инвалидните паркоместа. Дискриминират ги непрестанно. Никой не иска недъгави на работа.
Най-често всъщност се наблюдава, че инвалидите излизат петък и събота вечер и паркират пред разни клубове на местата, предназначени за хора с увреждания. Спират пред Най клуб на Народното събрание, на двете паркоместа на Раковска в близост до БИАД, на Леге до хотел Рила и други стратегически точки, към които инвалидите проявяват специален интерес. Паркира инвалидът джипа на отделеното му паркомясто, поставя синичкия знак за инвалиди на предното стъкло, и слиза събота вечер на жълтите павета пред Най. Слиза той, колко странно, в идеална кондиция. Няма оплаквания, нито отклонения при походката. Факт е, че инвалидът често е с придужител. Обикновено го придружава някоя грижовна руса жена с модерни дрехи и ВИП карта за БИАД. Тя явно се грижи за социалния живот на инвалида, че той горкият нали рядко излиза. Добре че поне вечер придружителката му го извежда малко да види свят и как се забавляват хората.
Та заключва инвалидът джипа и двамата с грижовната придружителка влизат със стабилна и самоуверена походка в избрания фолкклуб. Сигурно е голям шок да си инвалид и да влезеш в Най. То без да си инвалид може би е шок, пък камо ли ако си инвалид. Всъщност, това няма значение. Важното е, че джипът остава на въпросното паркомясто с тъмните си стъкла и баварска регистрация.

На другия ден може грижовната придружителка със същия тоя джип да отскочи до Витошка да купи на себе си и на инвалида малко дрехи, козметика и други неща от първа необходимост. Всичко това се развива със социалните, или каквито и да са там помощи от държавата. За по-лесно грижовната придружителка ще паркира на инвалидните паркоместа на Солунска, за да не се налага да пренася чантите надалеч. Току виж се инвалидизира и тя, и тогава няма да има кой да води инвалида в Най. Но пък ще си извадят още един инвалиден знак за паркиране. Така ще е по-лесно, защото и тя ще може да го ползва, паркирайки мини купъра си. Екстра.

Кои са пък тия феите?

Сигурно вече всички се питат кои са феите. Къде са феите? Как се разпознават феите? Само жени ли са феите? Как да разпознаем феите като ходим по улиците? По какво се различават феите от другите хора? Защо са феи?

Отговорът е много много прост. Всички са малко феи. Всички са феи понякога. Всеки някога е бил или ще бъде фея. Четейки това, ти си вече фея. Или приказен герой, както си решиш. Едва ли мъжете ги кефи да са феи. Те само си търсят феи.

Всеки, всеки може да прави вълшебства. Феите като всички други не са безгрешни. Феите бъркат, колебаят се, вълнуват се, понякога прецакват хората, понякога прецакват себе си. Феите се вдъхновяват от простичките неща- от музиката,
от движението,
от бързата скорост,
от устрема,
от природата,
от музиката,
от вкусната храна,
от добрия секс,
от смешните разговори с други феи,
от драматичните филми,
от музиката,
от глътката ромче,
от дръпката смешна трева,
от празния плаж вечер,
от белите борчета в планината,
от музиката,
от вечерна оживена София,
от карането по празните нощни софийски улици,
от намаленията по магазините,
споменах ли музиката...
Тоест, феите са съвсем обикновени...феи. И все пак са феи. Те умеят да правят вълшебства. Невинаги успяват, често се опитват, лесно се отчайват, бързо се ентусиазират пак. Те не се сдържат на едно място. Те не обичат статуквото. Страх ги е да се привържат.

Шшшшт. Много се разприказваха феите.

Ами ако откривате поне по малко от всичко в себе си, ако се вдъхновявате от същите неща, ако поне веднъж сте правили вълшебство, значи и вие сте фея или приказен герой. Кво значи да правиш вълшебство? Всяко малко всекидневно действие може да е вълшебство. Ако се чудите дали ви се е случвало, значи още не е. То е като оргазма. Ако се чудиш изпитал ли си го, значи не си.
Отивам да направя някое вълшебство.
Уф, нали не звучи много като онова “Вие и Маги правите чудеса?”, хахаха.

Вечно светещият прозорец

Вечно светещият прозорец пак свети. Той свети постоянно. Години наред. Това е последният десен прозорец на последния етаж на високия блок отсреща. От повече от десет години тоя прозорец свети непрестанно. Целият квартал спи потънал в тъмнина, и само тоя прозорец е като някакво неправилно квадратно слънце посред нощ. Всеки път като се сетя да погледна към него, и той свети. Връща ме седем години назад. Два часа посред нощ е. Аз вече четвърти час съм на телефона без скорощни изгледи да спра. Около мен всичко в стаята е тихо, предметите са тихи, и се чува само гласът ми и гласът от телефона. Дрънкаме си пълни глупости, които още помня. “Кефи ти се много ясно. И кво. Утре в голямото междучасие ходи му искай огънче”. “И кво.Аре ще избягаме от последните два и ще се моткаме в парка.”.”В петък Велина ще праи парти в един празен апартамент в Овча купел и там някой щял да носи много коз. И кво.”...Безкрайни телефонни разговори посред нощите, а прозорецът си свети ли свети.

Десет години по-късно пак си свети. Аз си цикля пред чата, около мен предметите са пак така тихи, и се чува само чаткането по клавиатурата. Колко странно. Разговорите почти не са се променили. “Добре, аре, утре си вземам болнични за да ходим на Витоша или по магазините”.”Кво стана снощи до колко стояхте.””И той кво. И ти кво. И после кво.Стига бе!Леле, колко са бяха разбили всички, лудница. А утре вечер кво.”
Свети си прозорецът, а аз си водя безкрайните суперсмислени разговори. Какво ли се случва в тая стая всяка нощ толкова години? Дали случайно се засичаме винаги? Примерно, той като погледне към моя прозорец дали вижда, че и аз светя? Дали и там се водят същите възвишени разговори както в моята стая? Може би е същото. Може би и там просто живее някоя нощна птица.
Или пък някой нещо твори. Някой измисля еликсира на щастието, вечната младост и множеството последователни оргазми. Неуморно се труди и някой ден ще разкрие уникалното си изобретение, с което ще направи щастлив целия свят, а самият той ще забогатее неимоверно.
Възможно е и да е някой масов убиец и да разфасова трупове по цяла нощ. Стаята му е пълна с човешки органи и крайници и той примерно ги колекционира денем а вечер ги разчленява. Бррр.

Избирам си да вярвам в първото. Аре стига с тоя skype вече. Само губи време. Съдбоносните разговори за днес приключиха. Гася. Леле, тоя прозорец пак свети. Дано е първото. С тази втората идея малко ме е стах да заспя.
Брр.