The Truth is I feel Useless

Пак нищо не свърших. Трябваше да направя 1000 неща, от които нито едно не ми се стори достатъчно интересно да се захвана с него. А толкова имам желание да правя нещо! Да се заровя, да потъна и да напълня главата си, да хвърля цялата си фейска енергия, която няма къде да изразходя истински, крещейки, дишайки. Колко е тъжно да хабиш силите и енергията си в грешни кладенци...всеки ден.... Толкова лиспва способността да се концентрираш напълно в нещо, което те кефи, нещо, при което няма нужда от кафе и музика, нещо, което е самодостатъчно да те зарежда от самата умора от него, и да искаш още и още, и да става все по-интересно, все по-зарибяващо, все по-твое... Сетивата ти са напрегнати, мозъкът ти е включен на макс, мускулите ти не трепват, съзнанието ти е като опъната струна, и адреналинът ти се покачва с всяко следващо прозрение...И за миг не можеш да излезеш от това състояние, толкова е яко, времето и нещата около теб не съществуват, ти просто си вътре и нищо друго няма значение! Колко е празен животът без такова нещо.. А всичко може да бъде толкова весело! Толкова шарено, толкова различно, толкова изпълнено, толкова, толкова...СМИСЛЕНО. Сигурно така се появяват на света masterpieces. Сигурно понякога отнема точно миг. Сигурно е гениално.

The truth is I feel useless.

Дори не знам какво ми се яде. Дори не мога да улуча каква музика да си пусна. Дори не знам какво да си облека. Дори не знам с кого да початя малко. Малките всекидневни вдъхновения ми се струват безумни тъпи при липсата на такова нещо.

Ще взема да си легна. Докато спя поне, върша нещо полезно.Все пак най-важното е да си се наспал.
А от утре няма да губя нито минута повече.

500 евро

Колко са точно 500 евро? Една заплата? Половин заплата? 4 заплати? 1/8 заплата? Уикенд за двама на Банско с безумно много екстри? Еднопосочен билет до Щатите? Издръжката на 9-членно африканско семейство за шест месеца? Колко са, колко са? Две рокли в мола? Последният iPhone? Безкраен списък, от който може да заключим, че 500 евро са и много, и малко, и дори средно много и средно малко пари.

Това, съвсем примерно, са три заплати за един средностатистически служител на българското летище.

Терминал 2, 6 сутринта. Феите и един полузамаян приказен герой бродят из терминала в отчаяно търсене на гейт Б (примерно) и редовен полет към Франкфурт. Феите са се озовали на летището директно след 7–часов сет на 4ти км, а приказният герой каца направо от Мохито. И двамата са с разредени кръв, урина и мозъци, червени очи и празни погледи. Това (не)състояние отвежда героите по погрешка в посока „Нещо за деклариране”, при положение, че и двамата могат да декларират най-много към 2 промила и нищо повече. „Ейй, вие двамата, не гледате ли къде вървите беее”, провиква се гореспоменатият средностатистически служител на българското летище. „Абе ейй, чшш, я по- кротко!”, отвръща приказният герой в полусън. Тази погрешна реплика го изпраща в стаичката зад ъгъла, където се усамотява със средностатистическия служител. Феите са безкрайно уплашени. Те вече проектират случващото се в стаичката в главите си и гледката далеч не е приятна. Най-вероятно приказният герой ще излезе изтрезнял, гол, изнасилен и подстриган нула номер. Бррр..
След няколко минути Жорката излиза. Облечен е, има коса, още е пиян, но е мегасдухан. Средностатистическият служител, вместо да го изнасили, е направил нещо далеч по-ужасно. Влязъл е в стаичката, пуснал е радио Хоризонт, седнал е зад бюрото и е извадил един фиш. Почнал е с просълзени очи да го размятква пред очите на Жорката, и да повтаря: „Погледни, погледни, момче, колко ми е заплатата! И за тия пари аз денонощно се разправям тука с такива като тебе, дето ми късат нервите! Кво да направя, а?А? А детето? А жената?АААА!” Ала бала портокала. Жорката мигал, мигал, докато фокусира 300 лв. брутна заплата, свил рамене, измрънкал нещо, и накрая излязъл.

Шест месеца по-късно, същото място. Летището е оживено и неорганизирано. Феите отново излитат за Франкфурт, в състояние, сходно с гореописаното. Набутали са произволни вещи в багажа в последните 15 минути, междувременно чатейки, телефонирайки, пеейки и блеейки. Съдържанието на куфара е пълна мистерия дори за самите Феи. Единственото, което помнят е, че по дяволите забравих да извадя от куфара плика с ОНЕЗИ 500 евро, които Х ми даде да занеса на У...
2500 км по-късно. Феите са изтрезнели и приземени. Куфарът ги чака на лентата преди самите те да са стигнали дотам, бахтиииии и летището...Защо в София кацат по 3 самолета на ден и багажът винаги се бави толкова, се питат Феите, докато отварят куфара да проверят за парите. Отговорът е там вътре, в куфара. Все пак отнема време да разровиш и без това разхвърлян багаж и да намериш в него плик с 500те евро. Лудница. 500те евро ги няма. Ей така, няма ги. Откраднали са ги на летището! Сложих ли ги, почват да се питат Феите в объркана паника...

В този момент въображението на Феите поражда в главата им следната анимацийка: Средностатистическият служител, детето и жена му на плажа. Жена му е с нов бански от мола, детето има най-модерния пояс на плажа, а средностатистическият служител отпива мастика Пещера- страст на кристали и смуче мустак самодоволно. „Ееех, жено. Ако не бяха тия 500 евро от червения куфар, щяхме да видим морето през крив макарон!” „Прекрасен си, скъпи!”, гали жена му косматите му гърди и отива да позира в кафенето с новия си бански.

Сигурно така балансът в хаотичния свят поне малко се е възстановил, успокояват се Феите, кроейки вече плана в главата си- как да спестят билета от влака, за да компенсират поне малко загубата.
Амин 500 евро.

Понеделник- Петък

Колко е страшен животът! Колко е страшно всичко! Колко е страшно времето, което минава и остава назад, и това, което предстои! Изтелкото време никога няма да се върне и това го прави безнадеждно страшно! Това, което предстои, е напълно неизвестно, и това го прави тревожно страшно! Всичко е страшно! Настоящето е страшно, защото е единственото, което можем да контролираме, и ако объркаме, това остава така в миналото и не може да се поправи! Ужас!
Всичко е страшно! Ако продължаваме да робуваме на това безумно ограничение минало-настояще-бъдеще ще откачим напълно и ще умрем, преди да сме разбрали. Дори може и вече да сме умрели всъщност! И е супертрудно да проверим, защото всички около нас също са умрели.
Какво да направим? Как да се противопоставим на Понеделник- Петък схемата? Всъщност, кое не й харесваме? Адски е удобна. Понеделник- Петък, Понеделник-Петък, хоп: събота. Фрррррр и после от начало. И изведнъж си на 69. Години. Колко е страшно как се променя всичко!..

Каква тръпка си ми само...Хайде да излезем...Колко е як сексът...Премести се при мен, защо да се плаща тоя наем?... Има ли смисъл да се виждаме довечера с другите, като може да си останем вкъщи?... Ужасно ме мързи...Защо по дяволите изстискваш така пастата за зъби??!?...Оо, не нямам сили за секс...Понеделник- Петък....може би ако имаме дете всичко ще се освежи...Защо си идваш чак сега?...Имам супер много работа, ще закъснея и тази вечер....Защо майка ти не дойде да гледа детето поне един уикенд?...Животът е ужасно скъп...Понеделник- Петък...Не може да ходим на екскурзия, трябват ни пари за частни уроци и за английски...Колко си спестил ти през всичките тези години?... А чий е апартаментът, а? Да, ясно ми беше още в началото, че се нанесе само заради апартамента!..Тихо, детето чува!.. /Тряс/..Понеделник-Петък...Извинявай, знаеш, че досега никога не се е случвало да забравя рождения ти ден! И то точно петдесетия!...Ще се реванширам, обещавам! А кога?...Понеделник-Петък...Сега и децата са големи, и отново имаме време...

Да бяхме отишли онова лято...Нямаше как, нова работа....Да бяхме повторили, да бяхме пробвали още веднъж само, да бяхме отишли, да бяхме говорили повече, да бяхме мълчали повече, да бяхме опитали повече, да бяхме летяли повече, да бяхме рискували повече, да бяхме поплакали повече за смелост....Кураж...Понеделник-Петък...Шанс...

Будилник- Кафе- Душ- Яке- Кола- Булевард- Компютър- Супа и салата- отново кафе-шест и пет- кола- магазин- среща- вечеря- вино- вход- ключ- дом- лапма- сън...
До утре.