Седят си Феите лениво в офиса, и правят социален експеримент- да прочетат повече от две страници скучен договор наведнъж, без да пускат youtube или да влизат в скайп за повече от три минути. След двучасови безуспешни мъчения, Феите зарязват експеримента, водени от хедонистко мото- животът ни е даден, за да се забавляваме. Окрилени от този вечно спасяващ положението лайтмотив, Феите решават да отидат в Мола за успокоение на нервите и безсмислено харчене на пари.
Речено-сторено. Пристигат Феите в мола и почват да ахкат пред големите лъскави витрини, отрупани с цветни стоки от чужбина. Ах, как незначителен се чувства човекът пред тези прелестни витрини, въздишат Феите като Алеко пред гледката на Ниагарския водопад. Ох-ах, ох-ах, и изведнъж Феите онемяват. Пред погледа им блесва най-късата и най-червена рокля на света. Трябва да я имам- Феите вече знаят. Влизат в магазина, пробват роклята, тя е къса и червена, и повече не може да се желае. Феите пристъпват тържествено към касата с рокля в едната ръка и Виза Електрон в другата.
- Добър ден, ще взема тази суперкъса и суперчервена рокля.
- Един милион и четиристотин хиляди, моля.
- Заповядайте.-Феите подават с гордост Виза Електрон, в която трябва да има над един милиард японски йени.
След няколко минути касиерката поглежда с надменно отвращение Феите и отсича с подчертан южен акцент:
- ТрЪнзакцията йе отказЪна!
- Това е невъзможно!- отсичат също Феите.
- Съжалявам!
Феите напускат магазина, засрамени като първокласник след провал на дъската. С наведена глава те се отправят към първия банкомат. Още преди да осъзнаят случващото се, банкоматът ПОГЛЪЩА Виза Електрон като споменатият първокласник- сандвич от McDonalds. Феите са в потрес. Панически набират посочения на банкомата номер за спешни случаи. Следва едночасово общуване с робот, който командва Феите нон стоп да натискат поред 1,2,3 и звезда в безсмислени комбинации. Накрая от другата страна най-сетне се включва одушевено човешко същество. То обяснява на Феите, че картата им е ПОГЪЛНАТА, той като е с изтекъл срок на годност. Феите трябва да се обърнат към обслужваща ги банка, а именно...
УНИКРЕДИТ БУЛБАНК
Както редовните читатели вече са запознати, това е банката носител на престижната титла НАЙ-ТЪПАТА БАНКА по света и у нас. Феите са обзети от панически ужас от предстоящото общуване с персонала на банката. За съжаление обаче те разполагат с точно 6 лв. и 45 ст. в брой, което няма да стигне и за една дроб сърма от Кенар. Феите са в екстремна ситуация без избор.
- Уникредит Булбанк, /най-тъпата банка по света и унас/, добър ден.
- Добър ден, преди малко картата ми беше ПОГЪЛНАТА от един банкомат в Мола, посъветваха ме да се свържа с вас.
- Момент, ще Ви прехвърля.
Този диалог се повтаря още шест пъти. На седмия път лелката казва:
- Кажете си трите имена и ЕГН-то, за да се уверим, че това сте Вие.
Феите казват трите имена и ЕГН-то на баба си, и служителката се уверява, че това са те.
- Хм, ами да, картата Ви е ПОГЪЛНАТА, защото е изтекла. Новите Ви карти са тука от два месеца. Защо не сте дошли да си ги вземете?- лелката ВЕЧЕ повишава тон.
- Първо, защо говорите за „карти” в множествено число, второ, къде е това ТУКА и трето, АЗ ОТКЪДЕ ДА ЗНАМ че ТЕЗИ КАРТИ ВЕЧЕ СА ТАМ??- Феите вече са смели и хич не им дреме от лелките. Освен това разстоянието по телефона увеличава куража им с около 50%.
- Отскоро банката осигурява на клиентите си по две карти, в случай, че едната се счупи, което става непрекъснато. ТУКА е в нашия филиал на ул. Разорение 460. Работим по половин час всеки ден, когато си решим. Заповядайте.
- А защо не бях уведомена предварително, че трябва да дойда да си взема картите? В чужбина новите карти се изпращат поне един месец предварително.- Феите са големи и вече знаят.
- Госпожа, имате късмет, че това не Ви се е случило в Мола. На мен така като ми беше изтекла картата ми отказаха транзакция в Мола,където преживях най-голямото унижение в живота си. Така че не се оплаквайте, а елате да си вземете картите.
- Добре, кога мога да дойда да ги взема?
- Ами днес вече не работим, утре отговорната служителка ще е болна, други ден правим ревизия, а след това е петък. В петък никога не работим. Елате другия понеделник.
- Другия понеделник?? Та аз имам шест лева дотогава!- Феите са пред припадък.
- Шест лева са достатъчни за шест дни. Хората живеят с по 50 стотинки на ден, обяснява важно служителката.
- Вие се шегувате с мен и аз ще Ви осъдя!-Феите въобще не си вярват.
- Хаха, добре, осъдете ни!- следва грозен смях, след което служителката тряска слушалката.
Същия ден Феите преживяват на една вафла *УРА и заспиват рано, за да игнорират глада.
Следващите два дни минават бавно и мъчително. Феите се хранят предимно с банички от вчера за по 60 ст. Пият вода от чешмата и пътуват без билет в 20-ката.
В петък Феите продават една от любимите си фейски одежди, за да закрепят положението уикенда. До понеделник Феите са почти изчезнали, вие им се свят, бледи и неадекватни са.
В понеделник сутринта, в състояние близко до смъртта, Феите пристигат на ул. Разорение 460. Там прекарват целия ден в очакване клонът да проработи за въпросния половин час. Към 15.30ч. клонът отворя и важна служителка с топирана коса влиза в сградата.
- Кажете.
- Идддвамм дда сси вззема картттитеее.- гласът на Феите сякаш идва от отвъдното, те заекват и пръстите им треперят.
- Не Ви разбрах, повторете.
С последни усилия Феите обясняват случилото се.
- Как така ПОГЪЛНАТА карта от банкомат? Какво е това банкомат?- служителката не разбира.
Феите немеят.
- Хм, странно, как така изтекла карта, пък погълната от някакъв си банкомат, какъв е този автомат, хмхмх, изчакайте....
Лелката набира някакъв номер и моли да й обяснят какво означава банкомат, който освен това ПОГЛЪЩА карти. След около 30 минути случаят е изяснен.
-Чудесно, всичко е ясно, сега ще Ви дам картите.
-Ура- възкливат Феите- веднага отивам да изтегля пари и да си купя истински сандвич с месо!
- Аа веднага, друг път. Да не мислите, че картите Ви работят? Сега тепърва започва процес по активирането им. Това е сложна процедура, която продължава години.- важно обяснява леличката.
- Това е невъзможно! Аз умирам от глад!- на Феите им причернява, образът на лелката се размазва пред погледа им, светът и клонът на банката се обръщат няколко пъти със светлинна скорост...
След няколко минути Феите са в рая. Около тях млади приказни герои разнасят дроб сърми, люти чушки и крем брюле в безкрайни количества. Феите лежат и пият уиски. А до тях има купчинка от активирани карти Виза Електрон.
Завеса.
сряда, 23 февруари 2011 г.
събота, 8 януари 2011 г.
Нова година с парацетамол и още нещо
31.декември 2010, 10.15ч. , 38.4°. Третият пореден ден с температура над 38° е наситен с особено празнично настроение за предстоящата новогодишна нощ.
Смъквам се едва едва от леглото и със сетни усилия пускам телевизора. Дават „На кафе” с Гала. Гала принадлежи към онази група жени с едно име, които изговарят някои думи грешно, и най-вероятно изписват съвсем малко думи правилно, руси са и ходят с бални рокли без гръб и огромно деколте дори когато температурата извън студиото е обратнопропорционална на моята телесна в момента. Винаги съм се чудела защо трябва да ходи толкова гола тази жена Гала, и сега в състоянието на температурен унес прозрях- тя ходи гола, за да не се акцентира възприятието върху грешно изговаряните думи. Веднъж Гала беше питала един нейн гост турчин как празнува Коледа. Разголените Галини тоалети може би замазват и такива ситуации.
Окрилена от това прозрение правя жалки опити да закусвам и гледам „На кафе”. Гостува Росица Кирилова, която с цел да навакса дрескода на Гала, също е почти гола. Закуската ми преминава в безуспешни опити да обясня на майка ми дали, и ако да, защо точно ми е смешна Росица Кирилова. Неравностойният спор приключва с проклятието на майка и аз на нейните години да изглеждам като Росица Кирилова. Ужасена от това пожелание, се връщам да полегна.
12.15ч. Лежа на леглото, но не съм съвсем там. Неусетно се пренасям в голяма слънчева къща с двор и френски прозорци. Прозорците са широко отворени, пеят птички, а в двора на воля си играят две деца. Плахо преминавам покрай тях и усещам, че те не ме забелязват. Надниквам вътре в къщата, където има огромна трапезария и голям диван. Изведнъж виждам себе си на дивана-лежа със списание и пуша някакъв коз. Едва се сдържам да не извикам, когато децата нахлуват в хола с крясъци: „Мамо, мамо.”
Събуждам се плувнала в пот и дишайки тежко. Отнема ми няколко минути да осъзная случващото се. Поглеждам термометъра- 38.2°. Това обяснява неадекватните ми кошмари. Отдъхвам си с облекчение и се отпускам назад.
След малко отново ме унася. Този път неволно си представям една по една приятелките си, и как точно прави секс всяка една от тях. С учудване осъзнавам как външният вид не е в пряка корелация със сексуалността на приятелките ми. За радост, преди да изпадна в детайли, отново се събуждам.
17.30ч., 38.7°. Не, не, не може повече така, ще погледам телевизия, за да се разсея малко от сполитащите ме кошмарни сънища и привидения. Включвам новогодишния концерт на българските звезди от края на миналия век по БНТ. Премрежвам поглед към екрана. Отново Росица Кирилова, която този път вече ми се струва прекрасна. „София ухае на липи....”, пее Роси Кирилова, до нея Ваня Костова се клати като Cartman от South Park, а на мен очите ми се пълнят със сълзи като на пенсионерка пред „Дързост и красота”. Температурата ми се повишава с приближаването на празничната вечеря, а носталгичният концерт понижава тонуса ми с всеки следващ тон. Нежният мецосопран на Мими Иванова ме пренася почти на мястото на концерта....
Следващите часове минават в полуунес и цялостна апатия. Сънят се оказва най-доброто бягство от зловещата нова година, която предстои. Въпреки връхлитащите ме кошмари-микс между семеен живот с къща деца и приятелки правещи секс, предпочитам да спя пред това да гледам новогодишната програма по телевизията. Видяното през деня е предостатъчно.
23.55ч., 38.3°. От години не бях прекарвала Нова година в Мусагеница и затова не подозирах какво предлага мусагенското небе и в какво точно се превръща кварталът. Тъмните улици се осветяват почти до електриковорозово, фойерверките пръскат светлина навред и обливат панелните блокове във всевъзможни цветове. Атмосферата е вълнуващ микс между Левски Г и ивицата Газа. Целият блок се тресе от гърмежи и тътени, а военният от четвъртия етаж стреля с пистолет. Не знам дали е от температурата, но ужасно се вълнувам. Дори забелязвам, че се заформя своеобразно състезание между 83ти и 85ти блок. Колкото по-силно стрелят от 83ти, два пъти по-мощно отвръщат от 85ти. Аз не мога да заемам страна, понеже съм от 84ти, и съответно понасям всички вибрации и трусове от двете страни на блока. В полунощ всички гърмежи се сливат в един общ тътен, и дори тези от 83ти и от 84ти се отказават и се включват в еуфорията. От балконите падат саксии, всички телевизори пробляскват, танцувайки Дунавско хоро. Аз припадам от поредния гърмеж-пиратка, приземил се на балкона и строшил купичка с мушкато, превръщайки я в новогодишен прах.
Утре ще сложа в баницата точно 11 късмета, и всичките ще са с еднакво пожелание- ЗДРАВЕ.*
*до последно се колебаех дали все пак да не бъде СЕКС.
Смъквам се едва едва от леглото и със сетни усилия пускам телевизора. Дават „На кафе” с Гала. Гала принадлежи към онази група жени с едно име, които изговарят някои думи грешно, и най-вероятно изписват съвсем малко думи правилно, руси са и ходят с бални рокли без гръб и огромно деколте дори когато температурата извън студиото е обратнопропорционална на моята телесна в момента. Винаги съм се чудела защо трябва да ходи толкова гола тази жена Гала, и сега в състоянието на температурен унес прозрях- тя ходи гола, за да не се акцентира възприятието върху грешно изговаряните думи. Веднъж Гала беше питала един нейн гост турчин как празнува Коледа. Разголените Галини тоалети може би замазват и такива ситуации.
Окрилена от това прозрение правя жалки опити да закусвам и гледам „На кафе”. Гостува Росица Кирилова, която с цел да навакса дрескода на Гала, също е почти гола. Закуската ми преминава в безуспешни опити да обясня на майка ми дали, и ако да, защо точно ми е смешна Росица Кирилова. Неравностойният спор приключва с проклятието на майка и аз на нейните години да изглеждам като Росица Кирилова. Ужасена от това пожелание, се връщам да полегна.
12.15ч. Лежа на леглото, но не съм съвсем там. Неусетно се пренасям в голяма слънчева къща с двор и френски прозорци. Прозорците са широко отворени, пеят птички, а в двора на воля си играят две деца. Плахо преминавам покрай тях и усещам, че те не ме забелязват. Надниквам вътре в къщата, където има огромна трапезария и голям диван. Изведнъж виждам себе си на дивана-лежа със списание и пуша някакъв коз. Едва се сдържам да не извикам, когато децата нахлуват в хола с крясъци: „Мамо, мамо.”
Събуждам се плувнала в пот и дишайки тежко. Отнема ми няколко минути да осъзная случващото се. Поглеждам термометъра- 38.2°. Това обяснява неадекватните ми кошмари. Отдъхвам си с облекчение и се отпускам назад.
След малко отново ме унася. Този път неволно си представям една по една приятелките си, и как точно прави секс всяка една от тях. С учудване осъзнавам как външният вид не е в пряка корелация със сексуалността на приятелките ми. За радост, преди да изпадна в детайли, отново се събуждам.
17.30ч., 38.7°. Не, не, не може повече така, ще погледам телевизия, за да се разсея малко от сполитащите ме кошмарни сънища и привидения. Включвам новогодишния концерт на българските звезди от края на миналия век по БНТ. Премрежвам поглед към екрана. Отново Росица Кирилова, която този път вече ми се струва прекрасна. „София ухае на липи....”, пее Роси Кирилова, до нея Ваня Костова се клати като Cartman от South Park, а на мен очите ми се пълнят със сълзи като на пенсионерка пред „Дързост и красота”. Температурата ми се повишава с приближаването на празничната вечеря, а носталгичният концерт понижава тонуса ми с всеки следващ тон. Нежният мецосопран на Мими Иванова ме пренася почти на мястото на концерта....
Следващите часове минават в полуунес и цялостна апатия. Сънят се оказва най-доброто бягство от зловещата нова година, която предстои. Въпреки връхлитащите ме кошмари-микс между семеен живот с къща деца и приятелки правещи секс, предпочитам да спя пред това да гледам новогодишната програма по телевизията. Видяното през деня е предостатъчно.
23.55ч., 38.3°. От години не бях прекарвала Нова година в Мусагеница и затова не подозирах какво предлага мусагенското небе и в какво точно се превръща кварталът. Тъмните улици се осветяват почти до електриковорозово, фойерверките пръскат светлина навред и обливат панелните блокове във всевъзможни цветове. Атмосферата е вълнуващ микс между Левски Г и ивицата Газа. Целият блок се тресе от гърмежи и тътени, а военният от четвъртия етаж стреля с пистолет. Не знам дали е от температурата, но ужасно се вълнувам. Дори забелязвам, че се заформя своеобразно състезание между 83ти и 85ти блок. Колкото по-силно стрелят от 83ти, два пъти по-мощно отвръщат от 85ти. Аз не мога да заемам страна, понеже съм от 84ти, и съответно понасям всички вибрации и трусове от двете страни на блока. В полунощ всички гърмежи се сливат в един общ тътен, и дори тези от 83ти и от 84ти се отказават и се включват в еуфорията. От балконите падат саксии, всички телевизори пробляскват, танцувайки Дунавско хоро. Аз припадам от поредния гърмеж-пиратка, приземил се на балкона и строшил купичка с мушкато, превръщайки я в новогодишен прах.
Утре ще сложа в баницата точно 11 късмета, и всичките ще са с еднакво пожелание- ЗДРАВЕ.*
*до последно се колебаех дали все пак да не бъде СЕКС.
Жажда за живот
Vincent van Gogh е бил на 27 години, когато е осъзнал, че иска да стане художник. С други думи, време е. Феите, колкото повече се запознават с Vincent van Gogh, толкова повече общи неща откриват с него. Уви, не откъм наследство на таланта му, а по-скоро черти на характера. Всяка негова отстрани изглеждаща откачена постъка на Феите се струва напълно логична и оправдана. Това прави ли ги луди? Това че разбираш лудите, прави ли те луд? Какво значи луд въобще?
Както и да е това.
Освен това, между Steve Jobs и Vincent van Gogh има нещо много общо. Адски. И то е, че и двамата не са спряли да търсят, докато не са открили нещото. С осезаемата разлика, че първият го е знаел от самото начало, а Vincent van Gogh е трябвало да мине през подземния свят на мините, глада, провалите, мизерията, отблъснатата любов и т.н. shits, за да стигне до него. До прозрението, че най-сетне е открил как е да полезен на себе си и на хората. И тогава казва: обещавам, че повече няма да сменям. Обещавам, че това е последното. Явно се е открил в него.
И именно това обяснява предишната му поредица от провали.
Щом се проваляш, значи това НЕ е твоето нещо. Щом не става между вас, значи това НЕ е човекът за теб. Щом е свършило, значи това НЕ е твоето яке.
Така ли е? Ако знаехме поне, така ли е...но ако е така, на Vincent van Gogh картините не тръгват с главозамаен успех да обикалят света от самото начало. Тогава как откриваш, че пък именно това е нещото, като и там има провали?
Без страст няма енергия, без енергия няма резултат...който обича, живее, който живее работи, и работейки, има резултат...
Ужасно, ужасно, това, че едно нещо не върви, знак ли е, че то не е за теб, или пък е знак, че всяко начало е трудно и това са въпросните предизвикателства и т.н.?
Истината е, че няма смисъл Феите да продължават да търсят белезите на Големия живот в чужди съдби. Съдбата на Феите тече в момента, тя е тук и сега заедно с всички останали лайна и неразбории около тях. Всяка една изтекла минута загубено време отдалечава Феите от Големия им живот и от търсеното нещо. Влакът, на който са се качили Феите без да се усетят, се засилва непрестанно все повече и повече и лети към Малкия живот на заспалите мъртви души. Рано или късно всички влакове пристигат на една и съща гара. От нея после връщане няма.
Колко, колко завиждат Феите на хората, открили своето яке, своето нещо, своя човек, и как виждат колко малко е нужно да живеят хората Голям живот, и колко е трудно това всъщност.
Феите гледат с тъга как всички около тях крадат с шепи от собствената си свобода и как се стискат да дадат мъничко смелост от себе си за да живеят
Щастливо. Ама Tолстой си го е казал: Лесно е. Ако искаш да бъдеш щастлив- бъди!
Както и да е това.
Освен това, между Steve Jobs и Vincent van Gogh има нещо много общо. Адски. И то е, че и двамата не са спряли да търсят, докато не са открили нещото. С осезаемата разлика, че първият го е знаел от самото начало, а Vincent van Gogh е трябвало да мине през подземния свят на мините, глада, провалите, мизерията, отблъснатата любов и т.н. shits, за да стигне до него. До прозрението, че най-сетне е открил как е да полезен на себе си и на хората. И тогава казва: обещавам, че повече няма да сменям. Обещавам, че това е последното. Явно се е открил в него.
И именно това обяснява предишната му поредица от провали.
Щом се проваляш, значи това НЕ е твоето нещо. Щом не става между вас, значи това НЕ е човекът за теб. Щом е свършило, значи това НЕ е твоето яке.
Така ли е? Ако знаехме поне, така ли е...но ако е така, на Vincent van Gogh картините не тръгват с главозамаен успех да обикалят света от самото начало. Тогава как откриваш, че пък именно това е нещото, като и там има провали?
Без страст няма енергия, без енергия няма резултат...който обича, живее, който живее работи, и работейки, има резултат...
Ужасно, ужасно, това, че едно нещо не върви, знак ли е, че то не е за теб, или пък е знак, че всяко начало е трудно и това са въпросните предизвикателства и т.н.?
Истината е, че няма смисъл Феите да продължават да търсят белезите на Големия живот в чужди съдби. Съдбата на Феите тече в момента, тя е тук и сега заедно с всички останали лайна и неразбории около тях. Всяка една изтекла минута загубено време отдалечава Феите от Големия им живот и от търсеното нещо. Влакът, на който са се качили Феите без да се усетят, се засилва непрестанно все повече и повече и лети към Малкия живот на заспалите мъртви души. Рано или късно всички влакове пристигат на една и съща гара. От нея после връщане няма.
Колко, колко завиждат Феите на хората, открили своето яке, своето нещо, своя човек, и как виждат колко малко е нужно да живеят хората Голям живот, и колко е трудно това всъщност.
Феите гледат с тъга как всички около тях крадат с шепи от собствената си свобода и как се стискат да дадат мъничко смелост от себе си за да живеят
Щастливо. Ама Tолстой си го е казал: Лесно е. Ако искаш да бъдеш щастлив- бъди!
Абонамент за:
Публикации (Atom)