Страната на счупените чадъри

В България всички ходят със счупени чадъри. Ако случайно сте попаднали там и се чудите къде сте, по счупените чадъри ще разпознаете- това е България. Всички минувачи при дъждовно време се разминават с висящи капещи чадъри. Купили са ги за 5 лв. от Графа. Ако са в София. Този белег не подлежи на областно разпределение, затова може спокойно да заключим, че е приложим във всички български селища. Независимо дали сте в Пловдив или Челопеч, счупеният чадър е сигурен белег на калната българска действителност. 

Феите, като типичен представител на средния български гражданин, също се носеха с подобен счупен чадър доста дълго време. Вървят си Феите под дъжда, разминават се с други счупени чадъри, и се чудят: защо, по дяволите, всички са с такива счупени чадъри? Какво символизира това? Едва ли на хората им се свидят 10 лв. повече или по-малко за чадър, като довечера ще ги дадат за две бири в Хепи-ту.  А може би това е безсмислена инвестиция, при положение че и счупеният така и така върши работа. Така, както е и все едно дали шлиферът ми е скъсан отзад или не, нали не се вижда. И защо да се къпя всеки ден, като може и през ден? Какво ми пука, че ще скоча до магазина със скъсан анцуг, като сме си свои хора, в квартала? Пък чадърът ми бил счупен, голям праз. Фрассс, блъс, джас, бутат се счупените чадъри и скъсани миришещи шлифери в градския транспорт. На счупените чадъри не им пука, че са счупени. И без това градският транспорт е такава помия, та за него ли да се глася, мисли си счупеният чадър и се блъска най-безцеременно. 

Да живееш в София е като да обитаваш голям неремонтиран апартамент. Отвсякъде висят неочкавани кабели, зад всеки ъгъл те дебне недоиззидана стена, пропадаш в дупки в земята на всяка крачка...Често няма ток и вода, мебелите са стари и вехти.  И най-лошото е, че като се огледаш, съседът ти живее в същия апартамент, и въобще не му пука. Той ходи с изхабен анцуг и счупен чадър, напасвайки се към заобикалящата го счупена действителност.  Купува си евтина водка от счупената квартална будка и я пие в полусчупена чаша, или направо от шишето. И той, като всички останали, е поредният счупен чадър.

Съзнанието на счупените чадъри в много случаи е ограничено до рамките на неремонтирания апартамент, в който живеят. За съжаление те нямат желание да ремонтират апартамента си. Да почистят прахта му, да изровят цветята от калта, да посадят дръвчета и лъчи в градинката му.  Те се бутат всяка сутрин навъсено в тролея, който и без това е помия, и псуват заобикалящата ги (не)-действителност. Независимо дали битието определя или не съзнанието, при всички случаи е необходим ремонт. Като за начало, на съзнанието на тези крехки 7 милиона счупени чадъри.

Ü30

Can’t fight against the youth.... си пеят Sublime, и едва ли има по-неподходяща песен, с която прегракналият глас на Феите да открие Своя Следващ Епизод...

Феите влязоха в Клуб 30 тихо, незабелязано, без страх и, този път по изключение, без колебание (поради липсващо право на избор).

Някак си странно дрезгаво и минорно звучи 30-годишният тенор, изтръгнат от изнежените Фейски гласни струни...

Феите, в качеството си на такива, и предвид ситуациите, в които са (само-)изпадали, имат основателна причина да бъдат благодарни, че въобще са доживели до крехката възраст от 30. Гледайки назад, Феите напълно осъзнават, че са били на косъм да не прескочат трапа на гениите, set-нат по default на 27. Броейки посрещнатите изгреви и изпратените залези, Феите дълбоко се покланят на онази енергия, която пази Лудите и Пияните, към чиято група гордо се числяха Феите последното десетилетие. Опитвайки се безуспешно да се научат да си лягат рано и да заобичат домати. Въртейки безразсъдно стрелките на часовника в малките часове на нощта, Феите неусетно заобиколиха ъгъла на своята младост. И докато чакаха времето да се завърти на обратно, усмихнати и лекомислени, Феите уж щяха да станат готови. Неясно за какво. Неясно за кого. Неясно защо. Знаеше се само, че ще станат готови...You are never gonna be ready, е изпяла многопочитаемата Lauren Hill още докато Феите са си играели на Осмеляваш ли се или Истината пред двореца си в Мусагеница. И естествено, е била права. Феите така и не станаха готови за неясната промяна, която ги чакаше зад въпросния ъгъл. Феите сякаш си останаха на този ъгъл. По джапанки и с морска коса. Смешнотъжна гледка, на фона на останалите костюми и маски, които ги чакаха иззад ъгъла. На фона на бясната засилка на часовниците след 30, на фона на светкавично приближаващите се deadlines, безмилосtната усмивка на тройката отпред, наред с някаква безвкусно подредена кошница с неща, наречени Отговорности... Stop your messing around, better think of your future...Феите останаха неподготвени, а се наложи да пресекат. По джапанки, с морска коса. Като пристигнали на работа в горещ юлски понеделник, след тежък уикенд на морето. В задния си джоб носеха само часове сън за наваксване, натрупани през последните....30 години.

Can’t fight against the youth...тъжна би била неравната битка за младостта, за жълтите плажове и зелените пролети, обречен на провал е всеки опит да се пренапише календарът в наша полза. Пък и защо? Едва ли след 30 Sublime ще звучат по-тихо или ментата ще е по-бледозелена. Едва ли морето ще е по-светлосиньо или лятото –по-бледожълто. Едва ли храната ще е по-скучна или уиското по-слабо...

Can’t fight against the youth ...Феите си пожелават Цветовете на живота да са поне толкова, че и още по-шумни, а музиката да е още по-шарена. ..Феите си пожелават сълзите и смехът след 30 да не стават по-сухи и скучни, нощите да не се скъсяват за сметка на дните, времето да си лети, а Феите да са прегърнали крилете му...И за да се сбъдне всичко това, не е нужно толкова много. Феите последното десетилетие са в перманентен Режим Полет, и решават да поостанат в него още малко, защото им харесва.

И ако пролетта е младостта на живота, Феите са готови тяхното Лято да започне точно СЕГА!

Децата-крале

Там, където Иван Асен опира в Ситняково, свършва и младостта. Точно на това кръстовище, където през деня стотици коли профучават през светофара, а вечер светлинките блещукат в есенната мъгла. Точно там и във времето, когато Кино Изток не беше още Billa, а новата спортна зала на Четвърти км беше най-якият открит басейн на земята. Точно там и тогава, където стара София беше млада, свободна, неподозираща какво ще се случи с нея и улиците й.

Минавайки покрай малкото останали детски места в София, ние още сме деца. Това, че шофираме, ходим на работа, пием алкохол и си говорим за скучни неща не се отразява особено. Ние още сме там, такива, каквито бяхме тогава, ние прекосяваме същите тротоари, рием се в същите есенни листа, гледаме към същата назъбена Витоша. Да, ние сме деца, и това не е страшно, това е страшно прекрасно.

Някъде там, където сънят никога не стига, където нощта прелива от чашата си, а цигареният дим се губи в тъмнината, се случват магии. Те се появяват и изчезват, невидими за тези, които не трябва да ги виждат. Те са само за хората, които могат и знаят как да ги оценят. Те са уловими само за кралете на нощта и се случват само на тях. В безброй много такива нощи времето спира, само ние летим в него, то ни носи на крилете ни, часовниците изчезват, минутите се прибират тихомълком и оставаме ние, децата-крале на нощта. Някъде там, децата порастват, без да забелязват. Губейки се в забравен смях, преливаща нощ, загубен дим. Час подир час, чаша подир чаша. Децата-крале търсят, оглеждат се, пораствайки. Нощ подир нощ.

Сутрин подир сутрин, децата-крале се будят, оглеждат се, твърде млади да спрат и твърде стари да продължат. Някъде там, някоя сутрин, те вече не са крале. Те са слуги на миналото си. Те вече не са господари на нощта, а присмехулници на дните. Те вече са...възрастни.