Arrivals/Departures

-->

Любовта пристигна в душите ни неочаквано, смело, настани се там нагло и пусна високо музика. Включи всички лампи и се хвърли на дивана. Съблече се и запали цигара. Гледа ни втренчено и изпитателно и ние нея. После стана, запали всички свещи, увеличи още и още музиката и започна да танцува.  Танцуваше гола, дръзка, с предизвикателна усмивка, пускаше музиката все по-високо и по-високо и ни гледаше безчувствено смело.

Това продължи цяло лято.

Един късен августовски следобед Любовта се умори и седна. Погледна ни въпросително и ние нея. Отпусна глава на дивана и притвори очи. Каза, че иска малко уиски, за да се дигне, и ние й сипахме.

Неусетно дойде есента.

Любовта се огледа в душите, в които се беше настанила, и реши, че трябва да прави ремонт. Пребоядиса стените, смени мебелите, сложи ново осветление, купи нова спалня, насади много цветя в душите ни. Щели да цъфнат пак на пролет. Любовта работеше усърдно и с любов и това ни харесваше. Тя направи основен ремонт на душите ни и ни подготви за зимата.

Като всички други души, нашите също се страхуваха от зимата.  Зимата беше студено в душите ни. Но Любовта беше изградила страхотна сградна инсталация, която ни отопляваше непрестанно. Любовта ни правеше топли супи, вечер ни сипваше червено вино и хвърляше пелети в камината. А през нощта се сгушваше между нас под завивките и ни топлеше допълнително.

Така мина зимата.

Дойде пролетта. Нашите души, като всички други, се радваха на пролетта.

Една априлска сутрин Любовта стана и каза, че излиза за малко. Не каза къде. Забави се. Ние я чакахме. Купихме  й уиски, защото знаехме, че обича. Минаха два дни. Любовта я нямаше. Ние се притеснихме, решихме, че се е загубила. Все пак продължихме да я чакаме. Изпихме уискито, но тя пак не дойде.

Така мина цял месец. Едно майско утро, ние лежахме на терасата и гледахме в празното пространство. Постепенно ни беше станало безразлично дали Любовта ще се върне или не. Някак си се оправяхме и без нея. Тогава внезапно тя застана на прага на душите ни и ни погледна много сърдито. 

-       Сега е времето на дъждовете, каза намусено Любовта. Всички дупки по улиците са отворени като раните в душите ви.

Ние не разбрахме какво говори Любовта и решихме, че е пияна.

-       Аз ви дадох достатъчно, каза тя. Ремонтирах душите ви, насадих ви цветя,  а вие дори не ги  поливате. Пребоядисах стените ви, а вие дори не ги почиствате. Купих ви нови мебели, а вие дори не ги полирате. Аз не мога да направя повече за вас. Бях дотук. Изтощена и стара съм, за да се грижа за вас. Сега вие ще трябва да се погрижите за мен.

-       Ще имате ли сили?

Нетворчески кризи

-->

Мдааа, лоша равносметка на блога през последната година. Все по-трудно става писането с времето, все по-трудно става живеенето, смеенето, не-мисленето и не-пукането...Все по-често пристига зимата в душите ни, безпокойството в съня ни, облаците в ума ни... Добре че е manu chao, Господ здраве да му дава, все така да пее та да ни връща малко към нас си, към летата ни, към свободата ни, към последните ни щастливи стотинки на плажа и радостите от зелените ни залези.. Все по-малко ни се снима, все по-малко помнят очите ни, все по-трудно се трогват сетивата ни от малките чудеса на природата...Умните ни политици спомагат за това с 300, застрояват, разрушават, цапат, стават все по-грозни. Как да гласуваш накрая? Шефовете ни прогресивно затъпяват, всеки следващ е по-скапан от предишния. Как да не напуснеш работа накрая? Цените се вдигат, всичко поскъпва, внезапно се оказва че парите разбираш ли имали значение. Приятелите ти стават все по-сдухани, започват да говорят за социален статус и висок холестерол, обявяват излизането вечер за безсмислено разхищение и гледат денсинг старс. За какво да излизаш и ти накрая?

Така става накрая, оказваш се загубен в мрачен неделен следобед, носиш в задния си джоб тъпи въпроси без отговори. Защо, кой, ама как, кога, къде сбърках че стана така? И защо като бях малък беше така лесно? Аз ли съм тъп или искам прекалено много? Мда, преди всички проблеми се решаваха с малко manu, joint и ментичка, и никой не знаеше какво е холестерол. Сега трябва да хапваме повече моркови и цвекло, да градим социалния си статус, да се обличаме приличноскучно и да се държим като възрастни.

И все пак, ако все още мълчаливата власт на планината, нежността на вечерния юлски плаж и акордеонът на manu успяват чат пат да ни трогнат, все някак ще палим бурите си така, както преди. Без запалка.

(За)връщане

                Петров загаси недопушената си цигара и мрачно смени канала. Грешно беше включването на българска телевизия, помисли си Петров и разсеяно превключи към Евроспорт. Новините от родината винаги му носеха досада, скука, и на моменти омраза. Родината отдавна му напомняше на стария апартамент на родителите му- повехнал, неремонтиран, със застаряващи вещи от отминала епоха, за която никой не го е грижа. И никой не виждаше смисъл този апартамент да се реновира или поправя, защото всички знаеха, че родителите му бяха на доизживяване. Затова просто...нямаше значение.

                5 октомври, мрачно утро, кос дъжд, мъгливи хора със и без чадъри. Мюнхен, 8 сутринта,  препълнено метро с еднакво незначими хора. Петров беше видимо безразличен и вътрешно неприятно напрегнат.  Наум Петров премяташе в главата си формули и функции, които нямаха абсолютно никакво значение. Поредното интервю за работа го изпълваше с неприязън и апатия, които като цяло бяха преобладаващите му чувства откакто се беше пренесъл тук. Но това нямаше особено значение. 

                Изкуственото осветление и мудният разговор бяха отегчили Петров достатъчно. Дали ще постъпи на работа или не нямаше особено значение. Петров отговаряше на въпросите разсеяно и апатично. Той беше убеден, че вече е срещал тези белезникави физиономии милиони пъти и беше водил подобни кухи разговори многократно. Ето защо поредният нямаше значение. Внезапно Петров стана, покашля се, подръпна неумело вратовръзката и каза на източноевропейски граматически издържан и скучен немски:

-          Господа изпитващи, ако стик и топче за голф струват общо 1.10, и знаете, че стикът е с един долар по-скъп от топчето, колко струват двете поотделно?

Господата изпитващи замлъкнаха. За миг настана тишина. Само лампата издаваше досадно перманентно жужене. Петров беше хладен и блед.

-          Какво значение има това за настоящия разговор?- осмели се да попита най-сухият от интервюиращите.

-          Няма значение-също така сухо отговори Петров.

-          Тогава защо ни питате?

-          Любопитно ми е дали сте в състояние да решите задачата.

-          Хер Петров, моля Ви да се придържате към теми, релевантни за настоящия разговор.

-          А може ли тогава, господа интервюиращи, да ми отговорите, колко струва според вас свободата?

-          Свободата..а това какво значение има?

-          Какво ли...Петров въздъхна. Огледа се и се вслуша в лампата. В главата му запрескачаха мътни картини от последните шест месеца от живота му- сменяха се пластмасови домати и краставици, средно дебели жени, дъждовни недели, самотни вечери с консерви и грозна и стара фъфлеща съседка.

-          Може би сте прав, Хер Гюнтер, измърмори Петров. Може би свободата...няма голямо значение. Не и за настоящия разговор. А сега...ме извинете.

               Петров грабна палтото си и с нервни крачки напусна стаята. Зад гърба му остана една жужаща лампа, трима сухи германци, десетки самотни вечери в дъждовни недели и много, много безуспешни опити  за летни ден в Мюнхен.. Но всичко това вече...нямаше значение.

               Часът е 14ч. и 5 минути местно време, температурата на въздуха е 16° , времето е ясно, а самолетът от Мюнхен току -що кацна на летище София. Петров въздъхна. Внезапно той се почувства важен. Адски важен. Внезапно от безлична и незначителна фигурка в снобски баварски град Петров изведнъж усети, че е страшно необходим и съдбоносно важен.  Той все още не можеше да определи защо, но вътрешно беше убеден, че кацането му в София е суперважно. И, да, има огромно значение.