Любов за цял живот в 1280

- Добър вечер, до пресечката на Мастика 8 и Голяма Поморийска 32?- мятат се задъхани Феите в първото срещнато 1280.
- Добър вечер, нема проблеми. К’кво има там? Кат Ви видех как търчите към таксито, помислих, че некой Ви гони...Викам, дай да спра на момичето, че го преследват.- ръмжи Бакшишът отпред.
- Ааа, хаха, не, никой не ме гони. Аз гоня някого. Тогава човек тича още по-бързо.- смеят се мъдро Феите.
- Лелее, к'ви времена настанаха, жените да гонят мъжете! Е к’во е тва бе! – Бакшишът посръбва възмутено от домашната ракийка изпод седалката.
- Емии..ето, тва е. К’во да се прави.. много са зле мъжете.- измрънкват Феите.
- По мое време, аз тря’аше да я гоня жената, да я баламосвам, тя се дърпа, аз се пра’я на идиот...с’а кво станá...мацки като тебе да тичат подир мъжете...сега да бех млад, да тичат и подир мене... - замечтано превключва на трета Бакшишът и пак посяга към ракийцата.
- Еми да, ама днешните мъже са мега-злета, въртят номерца и се правят на интересни, освен тва ги мързи да се мръднат, след като веднъж са решили, че са те спечелили.- заявяват Феите.
- Брееей...кво да ти кажа, момиче...аз така тичáх подир мойта жена, навремето, викам, ей тва е жената...голема любов голема работа...месеци наред спя пиян под прозореца й, тя се се дърпá...накрая се оженихме...и така.
- И сега какво, щастлив семеен живот?- повдигат вежда подозрително Феите.
- Аа, ми...к'во да ти кажа..ти на колко си години?
- На 1028.- отговорят откровено Феите.
- Ааа, ти си вече на 1000 години, мога да ти кажа...че викам, ако си некоя млада, да не ти ги говорим тия неща...Нема такова нещо, момиче, един мъж с една жена и обратно...нема в живота... и аз е така кат бех на твоите години, и викам...е тва е любовта, жената, цел живот ше съм й верен...то една коса, едно тяло, една здрава, млада....ама после... се оженихме и ...едно след друго децата...тя взе все повече като майка си да става....една такава все мрънка..все иска внимание....все нещо недоволна...пиел съм...цел живот ли такси ше карам...викам, ми такси ше карам ма...иначе само тръби ли да опра’ям, с тоя техникум...и после се почнá...карáх там автобуси из Европа до Германия...и по пътя, къде сръбкиня, къде украинка...все по мотелите...такива работи...прибирам се, жената и нея я няма...спрех да я питам къде е...нейна работа...кат не се гониме, нема и да се фанаме, ХАХАХА.- смее се гръмко Бакшишът и профучава на оранжево.
- Мхм, - измрънкват Феите.
- Един ден, викам на жената, слизам до мазето да претакам зелето и се връщам.. ма е така как съм по потник и анцуг. Слизам в мазето, там срещнáх Зулумов от четвъртия етаж...вика...кво зеле ше претакаш бе, дай да идем да ударим по едно. Викам, дай, аре. И като се почнáхме, едно, две, пет, колко ударихме, три дена не се прибрах при жената. Връщам се на третия ден, тя реве. Що ревеш ма? Как що рева, къде ходиш...реве та се къса. Викам, напих се с със Зулумов. Не ми верва. Викам, ако искаш вервай. Кат не ми верваш, верно ше зема да те лъжа. И тогава почнáх. До тоя случай, все съм й бил верен на жената. Ама кат нема доверие, почват да се лъжат хората, момиче.
- Мхм.
- Айде, 5и 20, стигнáхме.
- Мхм.
- Аре, дай 6 кинта и бегай, и стига търча подир калъфите...Нема тръпка за цел живот, момиче. Глей си интереса и не се излагай, на 1000 години си.

Кво друго да направят Феите, освен да дадат 6 кинта, да кажат „Мхм” и да бегат да се излагат?

Гръмоотвод

Вися си лениво в офиса и се чудя, какво ще стане ако я питам колко често прави секс с мъжа си. Бих я питала не защото толкова ме интересува, ами само за да й видя изражението при този въпрос. Несъзнателно се усмихвам само като си го представя. Палавото ми въображение дори ми дава мъъъъъъничко смелост, ама бързо се отказвам, понеже е бременна. Секунда след това ме обзема разяждащо чувство на вина, че седя на монитор и половина разстояние от нея и пиша ебати глупостите.

Тя сигурно е представителна извадка на половината жени в офиса, в града, в света въобще, така че няма нужда да питам точно нея. Веси. С подредения живот с подредени документи, с подредена последователност на чувства, мисли и действия. Университет- сигурна работа в добра фирма- стабилен годеник-и ето сега детето. Всичко по план, в идеална детеродна възраст на 28. Радвала се е на редовен цикъл и добро здраве. С розови чорапи и обувки от Пиротска.

Защо не си призная, че й завиждам и си мечтая за нейната стабилност, вместо като една жалка лигла да изопачавам уютния й живот? Това е гадно. Веси дори е печена. Веси не е виновна, че аз съм почти колкото нея на години, но изглеждам на 16 и се държа като на 5. Веси не е виновна, че докато тя спи в ипотекираната си гарсониера, аз повръщам на Седмочисленици. Нито пък, че на 27 години още не съм се научила да се лиша от Едното за сметка на Другото, които и да са те. Веси не страда от синдрома „искам- от всичко-по много- и то сега”. Веси живее в равносие и душевен мир, без да е гръмоотвод, привличащ мълнии, бедствия, урагани, вулкани, облаци от прах и недоразумения, душевни земетресения и хиперсблъсъци, които да си причинява сама. Без да хвърля след себе си останки от колебания и объркани хленчения.

Всъщност, дълбоко в себе си ние сигурно много си приличаме. Просто аз правя жалки опити да живея в две схеми, а тя е имала смелостта да избере едната. В която в крайна сметка свършваме всички.

Амин.

ПАРИ

Хубаво нещо е да имаш пари. Парите правят хората щастливи. Или,по-точно, една цифра ги прави щастливи. Една тлъста заплата. Еди-колко си хилядарки. Чисто. Всеки месец. Дори повече, с бонуса. Свободата, събираща се в хххх бона месечно. Х бона нетна свобода. Х бона свобода pure. Х бона уиски, суши, сандали, морета, ваканции всеки уикенд, безпаметни нощи по баровете, още един флирт, още една безценно евтина мацка...независимост, породена от бездънен bank account. Кеффф! Всичко, което си поискаш, дори някоя плазма, дори онзи джип, а защо не и двете, като имаш пари...

Да умееш да харчиш парите си с кеф е сред най-трудните рецепти за щастие. То е част от онези неща, като да се отпуснеш в секса, да се изкефиш на всяка хапка вкусна храна, да лежиш на празния плаж, блеейки тъпо в една точка, или да се смееш с пълно гърло на някоя евтина комедия- трудно. Не количеството пари определя свободата, а способността ти да ги харчиш. С кеф. Без да ги броиш. Без да смяташ. Без да остават. Дори да ги нямаш.. трудно е. Но още по-трудно е, като ги имаш. Хем да ги имаш, хем да ти се свидят. Ебати наказанието. Феите познават много такива хора. Все богати. И все смятат стотинката в ресторанта. Къде е свободата от парите? Останала е някъде между 3-те спестени лева, месечната ти лихва по депозита, и всичките часове overtime, с които си избъхтал поредната хилядарка. Останала някъде на бюрото ти, смачкана между купища документи, безсмислени email-и и тонове ненужна хартия корпоративен shit. Седи си смачканата ти свобода там, а лихвата по флекси млекси депозита ти расте ли, расте...и за к’во? Накъде расте? Какво ще стане от нея? Още повече пари, които още повече да ти се свидят? Още глътка нетна свобода, за сметка на бруто изгубени часове зад бюрото. Трупаш ти от евтината си псевдо-свобода, сметката ти расте, ти се смаляваш, и всичко това става правопропорционално на спестените левчета.

Накрая се събуждаш на 69 с ОГРОМНИЯ си депозит и спадналата си пишка, и стигаш до логичния извод, който си знаел цял живот: