Това не е важно

10 и 30, отново закъснях за работа. Този път защото инцидентно се наложи да гладя и това обърка схемата за по-ранното метро.

Това не е важно. Отидох да си взема един панталон от шивачката.
-Добър ден, имах един панталон за скъсяване, дали е готов?
Шивачката играеше судоко. Каза ми да изчакам малко. Довърши си сета и после каза, че не е готов. Не се знаело кога. Довиждане.

И това не е важно. По-важно е друго. Утре замиваме на море. Още не се знае къде. Това не е важно, къде. Важно е да се заминава, за да се пристига. Това е много, много важно. Много по-важно от спешния конферентен днес следобяд и спешните мейли от разни отчаяни работохолици.

Има и други важни работи. Да градиш, вместо да рушиш, да си смел вместо да си умен, да се движиш, вместо да чакаш някой да те качи, и други подобни.

Още по-важно е да не спираш да питаш, колкото и по-гадно да става с всеки следващ въпрос. Всеки следващ носи още един, и още един, и още една врата без отговор. Но това не е важно. По-важното е, че продължаваш да имаш въпроси. Отговорите не са важни. Те не те държат буден.

Друго суперважно е, да слушаш. Но не другите, а себе си. Това е супертрудно. Другите са лесни, те постоянно говорят. По-важно е, кога говориш ти, а най-важно е, да се слушаш, когато говориш.

Да говориш на другите също невинаги е важно. Те рядко слушат. Снощи един пич на едно парти беше дошъл само за да каже, че в събота ще пуска в Бutchers. Всички го чуха, ама никой не го слушаше. За какво, като всички ще са на море събота. Още не се знае къде, но това не е важно. Важно е да се заминава, за да се пристига. Отново.

Наско с бомбето е

Към сряда сутринта след някакъв тийм билдинг в София. Сънувам суперинтересен и пълноценен пиянски сън, когато ме събужда далечен звън от телефон.

- Ало, Фея, здрасти, Наско с бомбето е!
- Кой?...

Поглеждам на леглото до мен и виждам някакво бомбе.

– Исках да те питам, бомбето ми у теб ли е?

Нямам идея кой е този, какво е това бомбе и защо по дяволите до мен лежи бомбето, а не въпросният Наско? Гласът му звучи като на човек, с който определено бихме имали сходни възгледи за...някои неща. Освен това бомбетата са супер.

- Да, да...у мен е...
- Супер, айде следобяд като дойдеш на работа да ми го върнеш, а?

Следобяд?! Защо следобяд? Колко е часът по дяволите?
Опитът да погледна колко е часът води до завъртане на половината стая наляво, а другата половина надясно. Припадам пак. Точно решавам да звънна на дуплеска да питам колко е часът, и виждам, че, аа верно, то на телефона си пишело. 13 и 20. Е, не е толкова зле...ей сега тръгвам за работа....По-интересно е, какви са тези английски и немски номера, които са ми звъняли в...4 и 20, мадарфакър?

Съвсем бавно на заден кадър филмът от снощи започва да се прожектира в главата ми. Сигурна съм за нещата от началото на вечерта, примерно от първите...два часа...не ...40...неее...30 минути. Всъщност, сигурна съм само за това, че отивам сама на тийм билдинга в Тифанис, и че поръчвам няколко големи Джеймисъна. Дотам. Очевидно впоследствие съм дала номера си на колегите от Лондон и Берлин. Очевидно съм се запознала с Наско и съм му взела бомбето. Очевидно някак си съм се прибрала. НО как?
Телефонът може да ми разясни още. Няколко sms-a получени от неизвестните чуждестранни номера: „Hi , Feq, where are you? You promised to take us to the best place in town!” “Are ma, Fejo, nail se razbrahme sled 20 min v Hambara, kude si?!” “Hi, we took a taxi and are now waiting for you on the corner of this big street which you told us.” OMG, дано не чакат още.... Хм, явно съм имала доста уговорки през нощта. Уви, телефонът няма отговор на въпроса как съм се озовала вкъщи, нито пък защо съм била с бомбе. Голямото предимство от това, че нямам махмурлук напълно се компенсира от неспособността да възпроизведа какво съм правила предишната вечер.

С ужас и страх отварям най-опасния folder: Sent Messages...Както и предполагах- пълно е с неадекватни съобщения към непознати номера. Пратила съм колегите да чакат на някакъв ъгъл на ул. Нишава. Уговорила съм си около седем срещи, като очевидно не съм уважила нито една.

Шокът продължава с липсата на всякакви пари и документи. Ок, това не е толкова фатално, по- странен е телефонният номер с флумастер от вътрешната страна на лявата ми ръка. Но кулминацията е определено лилавият кичур в косата ми.

Понасям се към офиса с бомбето и в колата събирам наличните остатъци от вечерта, за да сглобя някаква история, която да звучи правдоподобно поне за пред мен.

Btw, Наско след това ме покани на обяд. Няма да отида, защото като го видях на светло, се оказа, че няма да имаме толкова...общи възгледи. За сметка на това, лилава коса би ми отивала.


P.S. Умишлено в историята не са включени в последствие изяснилите се обстоятелства: а именно, че съм се вживяла в ролята на Facecontrol в Хамбара, и съм изисквала лични карти от посетителите. Критерият е бил Максимална възрастова граница, като прагът е бил набор 78. Всички родени преди това не са били допускани. Описаното обстоятелство ми бе сведено до знание от управителя на предприятието, в което съм Наето ЛИЦЕ.

Всяка прилика с действителни лица и обекти, е общо взето, случайна.

Revolutionary Road

Гледали ли сте Revolutionary Road? Това е полу-холивудска драма с Leonardo DiCaprio и Kate Winslet, което, така описано, може да те откаже да го гледаш. Звучи като Титаник, и действително си е истинска катастрофа, само дето не потъва параход, а Кейт Уинслет накрая се самоубива.

В общи линии те са супертипичното семейство, живеят в сдухано американско село и са депресирани яко- тя от скука, той от тъпата си работа. На 30тия му рожден ден решават, че заебават всичко и заминават за Париж, което нали трябва да е символ на едно смело решение за ново начало и бягство от ужасната идилия, в която проспиват дните си. Аха да го решат, и на него внезапно и неочаквано шефът му му предлага някаква по-тлъста заплата. И тук почва трагедията. Той се продава за още няколко хилядарки и се опитва да убеди жена си, че така животът им в депресиращото село тотално ще се подобри.Тъжното в историята е, че и той май вярва в това. То, както очакват зрителите, не се случва, и накрая Кейт Уинслет си тегли куршума, след като сама прави драматичен аборт у дома.

Сега разбор:

След като гледаш филма, и се питаш някак си, ти за колко би се продал? За колко би продал мечтите и живота си? За колко нули би се навил да продължиш да живееш живот, който ОЧЕВИДНО не те кефи? И какво ще получиш в замяна на няколкото нули в заплатката ти? Леонардо получи жена си с куршум в главата. И също така се питаш, защо, по дяволите, тъпата ирония се гаври така с нас, че точно когато си на крачка да поемеш по своя революционен път, се появява тъпият ти шеф с няколко нули отзад? Защо не се появи, когато действително ще ти помогне с тия пари, а няма да купи живота ти с тях? И защо винаги хората се оставят рационализмът да победи над скока към революционния им път?
Сигурно всеки поне веднъж стои на кръстопътя между революционния си път и нулите. По един или друг начин. С нули или с единици, сам, или с жена си, за заплатка или за сигурност...Целият живот е един път към утвърждаване на клишетата, които мразиш като малък. Докато една по една не ти случат всички случки, родили тези клишета. Ето го и поредното от днешната притча:

Който предаде свободата си заради сигурността, накрая губи и двете.

Истината е, че докато го гледаш горкия русичък Леонардо как се обърква във филма, и си мислиш, копеле, ОЧЕВИДНО бъркаш. Отстрани действително изглежда лесно. Обаче на негово място в живота, сигурно всеки би се объркал така. Рационално. Кво ще ходя сега на майната си, като тука ми предлагат сигурна и добра заплата? Защо да скачам в тъмното и дълбокото, като мога да стоя здраво стъпил на земята и да проспа и без това краткото си съществуване? Защо въобще трябва да летя, като да лежа в летаргия е много по-лесно. И т.н., и т.н...

Всъщност на хората им трябва тооолкова малко, за да са щастливи. А колко е трудно, всъщност.