Проблем с алкохола (или в какво се превърна животът на Веси)

Интервю със счетоводителката Веси, позната от предишни очерци и епизоди. Ето какво се случи с нейния живот на стойност 1000лв. , описан тук




- Кога разбрахте, че имате проблем с алкохола?
- Когато в продължение на 20 мин. се опитвах да си среша косата с четката за зъби, без да осъзнавам защо мажа паста по главата си.
- Какво количество алкохол пиете в момента средно на ден?
- Около 4 грама.
- А колко пиехте преди да станете алкохолик?
- Около 4 литра.
- Отрази ли се алкохолизмът на семейния Ви живот?
- Предполагам, че да.
- Как?
- Мъжът ми един ден каза, че отива да купи бири и не се върна повече.
- Преди колко време се случи това?
- Не помня.
- Разкажете ни как минава един Ваш ден?
- Ставам, изпивам четирите грама за деня и пак си лягам.
- А с какво се занимавахте преди да посегнете сериозно към алкохола?
- Бях счетоводител.
- Как минаваше денят Ви тогава?
- Почти по същия начин, с разликата, че тогава ставах, отивах на работа и там също спях, само че будна.
- Разбираме...Кога открихте, че Ви харесва да пиете?
- Още първия път, когато опитах вино с бира и ракия от бидон.
- Пиехте ли когато бяхте по-млада?
- Не, никога не бях опитвала. Пробвах едва преди няколко години и веднага се пропих. Понякога съжалявам за пропуснатото време назад, в което не съм открила еликсира на щастието по-рано...
- Щастлива ли сте сега?
- Не помня.
- Помните ли на колко сте години?
- Пия, за да забравя.
- Смятате ли, че някаква незадоволеност или липса в живота Ви Ви подтикна към алкохола?
- Смятам, че днес още не съм си изпила четирите грама дневна дажба и ако не го направя ще припадна.

Пауза, през която Веси изпива дажбата си (отивам за кафе.)

- Разкажете ни повече за мъжа си, какъв човек беше той?
- Той беше длъжностно лице в Търговския регистър.
- Какво представлява такова лице?
- Физическо е.
- Разбираме...Щастлива ли бяхте с него?
- Не помня.
- А пиехте ли заедно?
- Не, пиехме само поотделно. Рядко заедно.
- Защо?
- Алкохолът никога не стигаше и аз пиех и от неговото.
- Кой Ви доведе за пръв път в Клуба на анонимния алкохолик?
- Маршрутка номер 6.
- По своя воля ли попаднахте тук?
- Съседите се обърнаха за помощ след като една нощ бях заспала попогрешка в спалнята им.
- А как сте влезли там?
- Нападнах ги.
- Ясно...Имате ли все още близки и приятели?
- Пешко ментата и Васко коняка са моите приятели.
- Те наблизо ли живеят?
- В кашоните до 99ти блок.
- Не Ви ли се иска понякога да върнете стария си живот?
- Като счетоводител ли? Не помня.
- А как се справяте финансово?
- Имам натрупани спестявания, които стигат за дневната ми дажба и за консерва боб. Понякога си правя и Малки тайни.
- Какво бихте казали на останалите анонимни алкохолици?
- Пийте, за да забравите.
- Благодарим Ви, Веси, желаем Ви приятен ден.

Веси припада, защото дневната дажба току що я е хванала.
Завеса.


По действителен случай между приятелки в скайп:
[10:53:20] Х: У, струва ми се, че този мъж има проблем с алкохола.
[10:54:00] У: Oх, Х, и аз така много се радвах в началото с моя, но се оказа, че е само временно, за да ме заблуди и впечатли.

Децата на София

Да живееш в София е като да живееш в голям и недовършен апартамент. Или ремонтиран, ама донякъде. Оттук оттам. С пробити тавани, стари дограми, балатум и изтъркани тапети, а на места с луксозни нови мебели, нямащи нищо общо с обстановката. Невписващи се въобще в средата. С безвкусно измазани стени, за които никой след това не е полагал грижа. Пълен със странни предмети, донесени от различни хора и поставени на необичайни места. С хлебарки, молци и всякакви други видими и невидими дребни и недребни вредители. Вървейки из апартамента, постоянно се натъкваш и препъваш в нови и нови пречки, които се чудиш как чак сега забелязваш...


Същото е и в София. Същото е с улиците и малките й площадчета. Същото е с градинките, пейките, дворчетата, малките и големите сгради. Лъскавите стъкла на недовършените улици. Скритите магазинчета по разрушените тротоари. Шумните трамваи и прашните булеварди. Тихата глъчка иззад ъгъла, грозните пазари, безкрайната въртележка от хора. Вместо хлебарки скитат кучета и плъхове, видими и невидими..А обитателите й са точно така объркани, цветни, смутени, бързащи, незнаещи, трептящи като самия град. С тъжните музиканти, веселите просяци, скъсаните плакати, пищните билбордове.

София е несравнима. София е есенната въртележка на листата в парка, София е тъжният пролетен залез над панелките, София е горещата лятна вечер в Борисовата, София е сивият зимен пейзаж в долината на Витоша.

София е отгледала Феите и те нямаше да са и на половина толкова готини ако не бяха дете на София. Феите откриват част от София в себе си всяка сутрин докато се състезават с улиците й, и всяка вечер, когато градът ги приютява в скритите си съкровища под невидимите улички. София е възпитала Феите и ги е научила на вълшебства, на смели магии и тайни коктейли. София е запознала Феите с други нейни деца-приказни герои, които са най-якото нещо в София след самата нея. София е несравнима.

София нямаше да е същата без боклуците си и смачканите селяни, които не я разбират. Но тя е добра и ще отгледа и тях, опитвайки се да ги направи свои деца. Дори да не я обичат, тя ще ги приюти, защото и тя, също като Феите, е над нещата. Тя е смела, защото познава тайните си. Тя притежева най-нежната сила на света.

И докато Веселин Маринов не е съчинил химна на София, всичко ще бъде наред.

Облаците в мен

Цял ден се опитва да завали. Също като мен. И аз цял живот се опитвам да заваля. Мрачна съм, облачна съм, понякога съм сссссссссссс и ще се сблъскам със себе си. Евентуално ще последва светкавица. А може и да няма. Може да се чуе и гръм, а може пък да премине тихо и после облаците в мен отново да се скупчат над земния ми свят. Скупчват се те, движат се бавно, сякаш без посока, а всъщност май много добре знаят къде отиват. Те, облаците вътре в мен. Красиви и величествени, носят бавната сила на мрака и звездите. Моите облаци. Без да знаят, те са мое творение. Цял живот ги създавам. И се опитвам да заваля.

Понякога говоря с тях. „Къде отивате?”, питам ги. „Имате ли посока?”
„Имаме, разбира се, ние да не сме като теб, да се движим без посока”, надсмиват ми се те в един глас.
Брейй, баси и облаците. Много са ориентирани. „И каква ви е посоката? Зависи ли от вятъра?” Опитвам се да ги манипулирам, защото така, както създавам тях, така създавам и вятъра в мен.
„Хахаах”, смеят се те, „Ние ако зависим от вятъра, ще свършим като тебе”. Много си позволят вече. „Ние имаме друга посока. Ние търсим мястото, където да завалим. Ти ни създаде, но те е страх да завалиш. Ние търсим мястото, където да завалим. Ще завалим, и ще е красиво, ще е дълго, красиво, а ние ще сме леки и свободни. Ще валим, докато ни писне. И после и ти ще си лека. Нали не те е страх? Не се натъжавай от дъжда, защото това ще бъде твоят дъжд. Само трябва да намерим мястото. И ще е красиво.”

Добър план имат. Звучи ми като някое мое поредно напиване.

Пожелавам им попътен вятър и заминавам. Те с насмешка ми напомнят, че не зависят от вятъра. Те са съвременни, независими облаци. А не като мен. Аз ги създадох, а те как ме надминаха, ей така, без да усетя. Ще взема да поработя малко сега над вятъра. Облаците явно вече са извън контрола ми. Току виж пък вятърът сглобил някоя революция.