Малък преразказ с елементи на големи разсъждения

Защо, защо хората си причиняват това? Защо се стига до това? Какво става въобще? И защо трябва да е тъжно като може да е лесно и защо трябва да е сложно като може да е весело? Колко сила ти трябва за да се освобождаваш от себе си и колко слабост отнема да бъдеш себе си без да си пречиш? Защо сам си поставяш решетки и после се страхуваш да ги напуснеш?

Неделен следобед в Керамоти. Слизаме от ферибота след 2 седмици на Тасос и Самотраки. Спрели сме на аварийки по джапанки почти по средата на улицата, така, както само ние можем, и ядем гирос. Скоро слънцето ще започне да се скрива и ще настъпи прекрасна лятна вечер, дълга и оранжева, а ние ще си пътуваме към София. Ще си пътуваме, и ще си говорим, ще си пътуваме и ще си мълчим, така както само ние си можем. Той ще кара, а аз ще сменям музиката. От време на време ще пускаме радио, и ще се чудим какви са тия новини на турски. По някое време ще се отплеснем и ще объркаме пътя,а после ще гледаме снимките от последните две седмици. Той ще иска да изтрие размазаните, а аз няма да му давам. Накрая пада батерията.

Това беше преди две години. Ако действително живеем чрез тялото, разума, паметта, интелекта, егото и Аз-а си, то има емоции, които паметта възстановява с всеки детайл, и рисува пред очите ни цялата пълна картина на спомена. Изгражда случилото се толкова действително, че аз почти участвам отново в това. Но него го няма. Искам да го нарисувам, такъв, какъвто беше тогава, но той няма да е истински. А той е най-важното от цялата тази картина. Защото Керамоти още си е там, и сега в този момент...Както и всички други места, на които сме били, и които сме изживявали, те си стоят и сега там. В този момент. Това, което липсва там сме ние. В момента Синеморец и Кораба си е на мястото, както и плажът на Итакаре, както и Гърция, и всички други плажове и неплажове. Единствено паметта ни може да ги пренесе тук и сега и да ги направи част от изживяване в момента.

Юнска сутрин някъде между Сен Тропе и Марсилия. Пътуваули сме с кола под наем цяла нощ, по някое време просто сме спрели и сме заспали на пътя, точно до морето. Nice… Отваряме очи и виждаме, че отляво е пътят, а отдясно, само на метър от нас, е безкраят, син и свободен, син и просторен, син и спокоен, син, син, син...Целият безкрай стои спокойно пред нас, сутрешен, невъзмутимо тих, мълчаливо син...
Тръваме по пътя, безкраят продължава да ни следва неотлъчно отдясно, слънцето прескача весело по седалките на колата, а ние си караме без посока, стига безкраят да е с нас.
(2 часа по-късно чупим камера, губим пари от залагане в Монако, ядем храна само от евтини супермаркети по пейки в градинки в Ница. И това е жестоко.)

Жестоко е да имаш смелостта да правиш нещата с малко пари и без пари, само и само за да ти се случват. Защото ако чакаш да дойде моментът, той никога не идва. Моментът ти е тук и сега, независимо дали трябва да направиш голямо или малко пътуване, независимо, дали трябва да приемеш някой да дойде, или да пуснеш някой да си отиде. Да чакаш момента да настъпи, е като да чакаш идеалния мъж, идеалната жена, предания приятел или тринайста заплата. Те никога не идват, защото такива няма. Защото моментът ти е тук и сега, той е твой и ти принадлежи, и те подкрепя. Да чакаш момента, значи да чакаш живота си да ти се случи. Щрак, и излита...И после е късно. А да е късно, е много, много тъжно.

Гореща декемврийска вечер в Салвадор, Бразил. Тук сме от два дни и жегата ни убива. Навсякъде е пълно с палми и дядо Коледа. Малки и гладни шоколадови човечета дърпат постоянно храна и сок от ръцете ни, или ни молят за цигара. Това е толкова тъжно, колкото и весело, сред цялата шарена суматоха, която цари около нас. Вървим по стръмните разбити улички, под грохнали сгради и жълто небе, ядем неща, без да имаме представа какво точно е това, а в близката далечина се чуват изстрели от фойерверки (така сме решили ние, макар, че знаем, че са куршуми, а не фойерверки- заради положителната нагласа за празник, а не за престрелка). Губим се безцелно из града, аз си купувам герданчета и гривнички, които после ще изгубя, а той си въобразява, че се изнервя докато ме чака пред магазинчетата. Sweeeet.

Има места и неща в живота, за които знаеш, че никога няма да се върнеш повече там. Че ги виждаш и изживяваш веднъж, и никога повече. Ние никога повече няма да се върнем в Салвадор. И то не защото е далече. И не защото се стреля. А защото просто е минало. Има места, които отминават в живота ти, като времето. Дори да са още там, за теб са минали. Свършили. Случили са се точно тогава, когато е трябвало, или не е трябвало. Раздялата с такива места дори не е тежка, или носталгична, защото ти просто знаеш, че никога няма да се върнеш на това място. Тръгнахме си от Бразилия с ясното съзнание за думичката: НИКОГА. Saaad.

Проблем с алкохола (или в какво се превърна животът на Веси)

Интервю със счетоводителката Веси, позната от предишни очерци и епизоди. Ето какво се случи с нейния живот на стойност 1000лв. , описан тук




- Кога разбрахте, че имате проблем с алкохола?
- Когато в продължение на 20 мин. се опитвах да си среша косата с четката за зъби, без да осъзнавам защо мажа паста по главата си.
- Какво количество алкохол пиете в момента средно на ден?
- Около 4 грама.
- А колко пиехте преди да станете алкохолик?
- Около 4 литра.
- Отрази ли се алкохолизмът на семейния Ви живот?
- Предполагам, че да.
- Как?
- Мъжът ми един ден каза, че отива да купи бири и не се върна повече.
- Преди колко време се случи това?
- Не помня.
- Разкажете ни как минава един Ваш ден?
- Ставам, изпивам четирите грама за деня и пак си лягам.
- А с какво се занимавахте преди да посегнете сериозно към алкохола?
- Бях счетоводител.
- Как минаваше денят Ви тогава?
- Почти по същия начин, с разликата, че тогава ставах, отивах на работа и там също спях, само че будна.
- Разбираме...Кога открихте, че Ви харесва да пиете?
- Още първия път, когато опитах вино с бира и ракия от бидон.
- Пиехте ли когато бяхте по-млада?
- Не, никога не бях опитвала. Пробвах едва преди няколко години и веднага се пропих. Понякога съжалявам за пропуснатото време назад, в което не съм открила еликсира на щастието по-рано...
- Щастлива ли сте сега?
- Не помня.
- Помните ли на колко сте години?
- Пия, за да забравя.
- Смятате ли, че някаква незадоволеност или липса в живота Ви Ви подтикна към алкохола?
- Смятам, че днес още не съм си изпила четирите грама дневна дажба и ако не го направя ще припадна.

Пауза, през която Веси изпива дажбата си (отивам за кафе.)

- Разкажете ни повече за мъжа си, какъв човек беше той?
- Той беше длъжностно лице в Търговския регистър.
- Какво представлява такова лице?
- Физическо е.
- Разбираме...Щастлива ли бяхте с него?
- Не помня.
- А пиехте ли заедно?
- Не, пиехме само поотделно. Рядко заедно.
- Защо?
- Алкохолът никога не стигаше и аз пиех и от неговото.
- Кой Ви доведе за пръв път в Клуба на анонимния алкохолик?
- Маршрутка номер 6.
- По своя воля ли попаднахте тук?
- Съседите се обърнаха за помощ след като една нощ бях заспала попогрешка в спалнята им.
- А как сте влезли там?
- Нападнах ги.
- Ясно...Имате ли все още близки и приятели?
- Пешко ментата и Васко коняка са моите приятели.
- Те наблизо ли живеят?
- В кашоните до 99ти блок.
- Не Ви ли се иска понякога да върнете стария си живот?
- Като счетоводител ли? Не помня.
- А как се справяте финансово?
- Имам натрупани спестявания, които стигат за дневната ми дажба и за консерва боб. Понякога си правя и Малки тайни.
- Какво бихте казали на останалите анонимни алкохолици?
- Пийте, за да забравите.
- Благодарим Ви, Веси, желаем Ви приятен ден.

Веси припада, защото дневната дажба току що я е хванала.
Завеса.


По действителен случай между приятелки в скайп:
[10:53:20] Х: У, струва ми се, че този мъж има проблем с алкохола.
[10:54:00] У: Oх, Х, и аз така много се радвах в началото с моя, но се оказа, че е само временно, за да ме заблуди и впечатли.

Децата на София

Да живееш в София е като да живееш в голям и недовършен апартамент. Или ремонтиран, ама донякъде. Оттук оттам. С пробити тавани, стари дограми, балатум и изтъркани тапети, а на места с луксозни нови мебели, нямащи нищо общо с обстановката. Невписващи се въобще в средата. С безвкусно измазани стени, за които никой след това не е полагал грижа. Пълен със странни предмети, донесени от различни хора и поставени на необичайни места. С хлебарки, молци и всякакви други видими и невидими дребни и недребни вредители. Вървейки из апартамента, постоянно се натъкваш и препъваш в нови и нови пречки, които се чудиш как чак сега забелязваш...


Същото е и в София. Същото е с улиците и малките й площадчета. Същото е с градинките, пейките, дворчетата, малките и големите сгради. Лъскавите стъкла на недовършените улици. Скритите магазинчета по разрушените тротоари. Шумните трамваи и прашните булеварди. Тихата глъчка иззад ъгъла, грозните пазари, безкрайната въртележка от хора. Вместо хлебарки скитат кучета и плъхове, видими и невидими..А обитателите й са точно така объркани, цветни, смутени, бързащи, незнаещи, трептящи като самия град. С тъжните музиканти, веселите просяци, скъсаните плакати, пищните билбордове.

София е несравнима. София е есенната въртележка на листата в парка, София е тъжният пролетен залез над панелките, София е горещата лятна вечер в Борисовата, София е сивият зимен пейзаж в долината на Витоша.

София е отгледала Феите и те нямаше да са и на половина толкова готини ако не бяха дете на София. Феите откриват част от София в себе си всяка сутрин докато се състезават с улиците й, и всяка вечер, когато градът ги приютява в скритите си съкровища под невидимите улички. София е възпитала Феите и ги е научила на вълшебства, на смели магии и тайни коктейли. София е запознала Феите с други нейни деца-приказни герои, които са най-якото нещо в София след самата нея. София е несравнима.

София нямаше да е същата без боклуците си и смачканите селяни, които не я разбират. Но тя е добра и ще отгледа и тях, опитвайки се да ги направи свои деца. Дори да не я обичат, тя ще ги приюти, защото и тя, също като Феите, е над нещата. Тя е смела, защото познава тайните си. Тя притежева най-нежната сила на света.

И докато Веселин Маринов не е съчинил химна на София, всичко ще бъде наред.