Змийски историйки от архива

 – Натисни МАЗЕ!- избоботва санитарят и Феите с треперещи пръсти натискат Мазе.

Всеки, който е стигал в Пирогов по-далече от потресаващия първи етаж в спешното, може да си представи как изглежда Мазето – нещо средно между бомбено убежище  около ивицата Газа и най-строгия тъмничен затвор в Тайланд.  Там раздават нощниците. Феите получават скъсана нощница с размер ХL и биват изпращани с псувни в Токсикологията.

– Колко трябва да остана? –успяват да попитат Феите.

– Който най-много се пазари, най-дълго остава в Пирогов- усмихва се зловещо санитарят и праща Феите по дяволите, а.к.а в шеста стая в Токсикологията.

24 часа по-рано. Вълшебният Камен бряг. Приказното синьо. Броени минути до Мидената ферма. Откъс от рай, парченце от приказка, малък миг преди зловещото пробождане. Ауу, изпищяват Феите,  и докато се усетят,   змията е успяла да пробие две дупки в ходилото им. Дори не успяха да я видят. Видяха само капчиците бяла отрова, която за секунди изчезна под кожата им.

Няколко часа по-късно в Спешното в Добрич.

– Не може така, госпожа-нарежда докторът с важен добруджански акцент- има си правила тук.

– Но докторе, разберете, моля Ви. И двете предложени от Вас опции са абсурдни- приплакват Феите, докато във вените им се влива ударна доза Урбазон, Селозон, Натриум Глюконикум Цитрикум Аквариуз и елементи от сярна киселина с противозмийски серум.

– Това е положението, избирайте. Или оставате за цял живот в болницата в Добрич, или се подписвате, че доброволно сте се отказали от хоспитализиране в нашата болница и поемате веднага към София с риск да умрете по пътя.

При така създалата се ситуация дори иначе суперрешителните Феи усещат леко затруднение пред избора- да останат цял живот в спешното в Добрич, или да умрат героично по пътя за София от змийско ухапване.

След тричасова дискусия с важния добруджански лекар, при която Феите прилагат заучавани цял живот манипулационни техники при преговори съчетани с военни стратегии при защита и нападение, Феите успяват да убедят непоклатимия доктор да преспят в прекрасната Добричка болница и да поемат към София на другата сутрин.

Речено-сторено. 

Феите биват настанявани в реанимационната зала сами. Чудесно, радват се Феите, и се приготвят как цяла нощ ще говорят по телефона с останалите Феи и приказни герои и ще разказват за приключението. Аха да наберат Феите първия номер, и телефонът се изплъзва изпод абоката им и се разбива на съставните си части из цялата реанимационна. Супеерр, помислят си Феите. Предвид  факта, че са само по бански и нямат и часовник, единственият начин сега да разберат колко е часът, е правейки снимки с фотоапарата.

Междувременно в реанимационната се появяват изключително редки влечуги и насекоми. Изпълзяват изпод инвалидните колички и се събират на малки групички в центъра на стаята.  Феите вече очакват да срещнат там и змията,която ги ухапа преди часове на Камен бряг, кой знае.  Поне не съм сама в реанимационната, успокояват се Феите и заспиват надрусан със змийска отрова и урбазон фейски сън.

Обратно в Пирогов

Условията в токсикологичното отделение в Пирогов напомнят тези на Смокиня и Градина взети заедно. При всички случаи натрупаният опит от къмпингуване се оказва доста полезен за престоя в Пирогов. В шеста стая в момента има две жени, ужилени от пчели, и една с обрив и повишена кръвна захар. Едната ужилена жена говори по телефона със сина си. Звучи като да е за последно.

Дали точно в този момент някой умира в Пирогов?

Иначе прогнозата за морето е цяла седмица слънчево.

Балканска приказка

В това да си роден някъде на Балканите няма нищо екзотично. Нито вълнуващо или романтично. Това не е като да си се появил някъде из гетата на Бразилия или в township на мама Африка. Това не е като да си част от Боливудска драма или US east coast псевдогангстер. Това е една безинтересна, скучна, почти просташка трагедия, пълна с шарени цигански торби, гнусни кючеци и нестихващ порив към еднопосочен билет за Западна Европа.

 Факт.

Балканите са сурови, груби, безмилостни, жестоки и негостоприемни. Те са недружелюбни към туристите и към собствените си жители. Не всеки се разбира на Балканите. Не е лесно да се живее тук. Ако елемент от Западна Европа се озове на Балканите, те ще го посрещнат подобаващо, ще го измамят, разплачат и върнат обратно с присъщата си надменност. Балканите носят суровостта и ината на надменна планина, която няма да се промени. Колкото и да я карат от Западна Европа. Като инат съпруг, който прави напук на жена си. Те си стоят така, с първичните си навици, като пораснало дете, на което уж липсват първите седем години. А може и наистина да липсват. Въпреки Орфей, римляните, Александър Македонски и всички други героични образи, които са се подвизавали по тези места.

Сега е останала само люта ракия, люти чушки, мазни плескавици, солена баница, шопска с много лук, Цеца Величкович и производните й елементи.

Само най-силните оцеляват тук. Само онези, които виждат през калейдоскопа си порива от Горещ вятър и Щастливи хора. Само онези, които познават задните дворчета, приказните оркестри, цигулките на нощта и гордостта на любовта. Само онези, които оцеляват между Ниш и София. Безразсъдно смелите, глупави хора, решили по необяснима причина да останат тук. Да се върнат тук. Да пътуват, да летят, да скачат и да се смеят на уж разрушаващата се действителност, да й простят и евентуално да продължат. Без план, без перспектива, но с мъничко вдъхновение, което тук те преследва всеки ден. Току виж хубавото време, хубавата храна и хубавите хора на Балканите направили нещо хубаво от всичко това. И това няма да е Боливудска драма или бразилска сапунка. Това ще е една нова приказка, весела, шарена, безгрижна, без план и перспектива, но вдъхновена, с повечко гордост и мъничко любов, с много ракия и бездънни изгреви, с пъстър смях, Горещ вятър и Щастливи хора.

Такива, каквито има само тук.

Феите чакат снега!

Понякога, още през ноември, като отвориш прозореца вечер, и вече мирише на зима. Покривите на старите къщи миришат на студена ламарина, а тухлите са се сгушили в плахо очакване. Улиците са притихнали в малка нощна идилия, а небето е необичайно светло. Тротоарите спретнато са се подготвили и сякаш целият малък свят на моята уличка тръпне в тайнствено приготовление да се събуди побелял. Мдамм, и остава само да вдишаш за последно от есенния остър аромат, да помахаш на последните люлеещи се листа-закъснели сте, побързайте, трябваше отдавна да сте се спасили! Утре сутрин всичко ще е различно! Утре светът ще е весел, чист, бял, празнично бял! Чичковците ще метат първите снежинки от бидоните със зелето, хората ще стържат скрежта от стъклата на колите си, скрибуц, скрибуц, продавачките ще чистят с лопатки прагчетата пред малките си магазинчета, а децата ще правят снежни топки без да успяват да се уцелят. И всичко ще е бяло, ако може за дълго, за повече от седмица, завинаги...ако може снежната приказка в Борисовата да си остане запечатана, замръзнала като езерото с Лилиите, като призрачния зимен пейзаж по заледеното Цариградско към 5 вечерта, когато вече е тъмно...Да, няма нищо тъжно в това да се стъмни в 5, когато снегът и Витоша ще светят цяла нощ..Нека да е тъмно, а ние ще си светим със снега. Няма нищо тъжно в това снегът в града да се стопи и да стане малко сив, малко кален, малко окаян. Някъде там, съвсем наблизо, борчетата са бели и весели, полянките са палаво застлани, зимата е чиста и непокътната, и ние знаем, че ни чака!