Муса/геница dream

Има мелодии, звуци и песни, от които те е  страх. В началото на 90-те, когато още не бяхме онези меломани, спорадично съм чувала онази  мелодия...Минаваше покрай ушите ми от пъстрите летни ресторанти на морето, чувах я от радиото в препълнения 280 на път за училище, хващах късните й тонове по радиото следобед докато си пишех домашното. Тогава не я познавах, не я запомнях, забравях я в мига, в който спираше или изчезваше...

Години по-късно, когато я чух отново съзнателно, веднага усетих онзи късен летен ресторант в КИТЕН, попаднах с чисто нова тъмносиня раница ПУМА в 280, написах си набързо домашното по английски в късен есенен следобед в стая с лилави тапети в Мусагеница...Така, както само песен и парфюм могат да те върнат в миналото, дори най-силното уиски не може да те задържи в настоящето...Отново станах трети клас, станах лека като дете, като деца, каквито бяхме всички тогава. Тогава още не знаехме и бяхме леки и мъдри, с мъдростта на рибата, която знае всичко и  няма нужда да мисли. Тогава всички бяхме риби и бяхме щастливи. Не знаехме колко невежи и глупави ще станем съвсем скоро. Не знаехме колко може да боли песента и парфюмът. Не знаехме как ще се разделяме, нараняваме, ухапваме, ужилваме, страхуваме, откъсваме, заминаваме, и с всеки изминат ден ще сме все по-далече от себе си. Не знаехме как ще пием и ще забравяме, как ще съжаляваме и пак ще се изправяме, ще стреляме в тъмното и после ще падаме по стълбите, ще търсим отчаяно парапета в малките зловещи часове, ще кълнем самотата си и ще се преструваме на индивидуалисти. Не знаехме как ще убиваме дните си в нощи и ще се въртим в бясно кофеиново ежедневие...

Неделя следобед, ранна есен, парка на СВОБОДАТА. Захарен памук, ролкови кънки, колелета с помощни колела, бебешки колички от различни квартали на София. А по-средата на всичко това се намира най-великото изобретение на света- СИНДЖИРИТЕ. Возя се за шести път и всеки път става все по-бързо, все по-цветно, все по-музикално и замаяно, хората стават все по-размазани, а нашите се чудят как да ме свалят...Целият джойнт на света не може да ме хване така.

В трети клас всички бяхме риби и знаехме всичко.

Лукреция version1.0

   Лукреция пишеше дисертацията си вече осми месец. Осми месец Лукреция излизаше два пъти седмично, вземаше си кисело мляко, ядки, сирене и малко вино. За отскок. Осми месец Лукреция беше срещнала общо осем човека-млекаря, винаря, лелката, при която плащаше тока, родителите си(веднъж, а и за Лукреция те се брояха за един човек), и съседът, който веднъж я попита защо няма ток. Лукреция не беше забелязала, че няма ток. Останалите трима Лукреция не помнеше. А и нямаше особено значение. Лукреция пишеше. Ден и нощ. Вторник, петък или събота. Лукреция пишеше и чакаше. Чакаше едно-да свърши.

   Осем месеца по-рано. В кабинета беше задушно, миришеше на стари мебели, пропити с цигарен дим и тежки дискусии. Научният ръководител на Лукреция си дърпаше дълбоко от цигарата и ръсеше пепел върху разпръснатите по масата листа.

-Сънищата, сънищата, стига с тези сънища...изписано е достатъчно вече за тях. Кой ще ги чете тия сънища? Хората нямат време да сънуват, а ти за сънища ще ми пишеш...-Нареждаше той и пак си дръпваше лениво от цигарата. – Трябва ти нещо, което да взриви заспалите научни среди. Никой не  пише вече. А пък съвсем никой не чете. Психологията, майката на всички науки, загива. А има толкова неизследвани и недокоснати от човечеството загадки...краткосрочната памет, например. Това ще се чете. И ще се продава! Всеки ще иска да го издаде! Нали искаше да продаваш, малко пари да направиш!

   Лукреция се замисли. Представи си малката си таванска квартира, кредитната си карта, банковата си сметка, и ОНЕЗИ ботуши на Витошка.

   Осем месеца след това Лукреция сънуваше всяка нощ, че пише за сънищата. Всяка сутрин ставаше, и продължаваше да пише за краткосрочната памет. Пишеше, и й искаше едно-да остане само с краткосрочна памет, благодарение на която веднага да забрави за написаното. Пишеше с настървение и досада едновременно. Пишеше с една едничка цел-да свърши.

   На осмия месец и петия ден Лукреция прегледа оставащите материали и почти си позволи да въздъхне облекчено- оставаше една глава-последната. Лукреция чакаше мига, в който ще предаде последния лист, и ще забрави. С леко задоволство Лукреция погледна през прозореца. Беше късна пролет, въздухът беше свеж, лек, светъл, улицата гъмжеше от хора, и Лукреция реши за пръв път от осем месеца да се разходи. Затвори компютъра си, облече една от красивите си рокли с прасковен цвят и се гмурна в топлата юнска нощ.

-          Добре, не може НИЩО да не може да се направи...поватаряше Лукреция вече седми път. Гърлото й беше свито, погледът тежък, а ръцете й бяха студени и трепереха. 
-          Не може, госпожо, дънната платка е изгоряла, харда ви е отишъл, фъфлеше пъпчивият програмист срещу нея-колегите също го гледаха, пратихме го и в Плесио, и оттам не могат да го оправят. Съжалявам.
-          Но аз...дисертацията ми..., целият ми труд...Лукреция сама не можеше да повярва как не й пука въобще за това. 
-          Ами такива неща се съхраняват на външен сървър или външен хард диск, госпожо. Не може да нямате нищо другаде.

   Лукреция излезе от сервиза. Лятото вече беше влязло под кожите на хората, слънцето весело шареше по улиците и магазинчетата, миришеше на късен люляк и следобедно кафе. Лукреция вървеше по левия тротоар и носеше в задния си джоб една голяма тайна- беше ужасно щастлива, че така и не  прати копие от дисертацията си на научния си ръководител.

    А ОНЕЗИ ботуши на Витошка бяха все още на разпродажба.

Любовно...и още как!

На следващата сутрин я гледах много дълго. Записвах лицето й, осанката й, запомнях косата и устните й, нежната извивка на очите й. Тя спеше под звуците на свежа утринна светлина, обливаща нищо неподозираща цялата стая.

Запомнях ръцете й, ноктите й, пръстите й, така, както се запомня за последно. Така, както запомняш нещо, което никога няма да забравиш. Запомнях огъня в косите й, който ме изпепеляваше докато съм я гледал отгоре. Запомнях тихата гънка на китката й, докато съм държал малката й ръка в парковете. Записвах лъжите й, глупостта й, наглостта й, маскираната й невинност, счупената й любов.

Запомнях всичко.

Така, както се запомня нещо, което никога няма да забравиш.

Ах ти горчива чаша любов, защо ме остави да пия толкова от теб, защо ме остави да те изпия до дъно и после ме удави? Защо ми се услаждаше така в началото и после ме накара да горча? Защо, горчива чашо любов, изпи силите, достойнството, гордостта ми, и ме остави да преглътна? Да преглъщам отново и отново всички капки на горчилката, която тя ми поднасяше всеки ден, да пия до дъно, омаян, замаян, зашеметен и жаден, ненаситен и щастлив, изгубен, още и още, месеци, години наред...нощи и дни, зими и лета, летни коктейли, зимни чайове любов...горчиви кафета любов, омайни капки от еликсира на щастието...Тя ми ги поднасяше, усмихната, с блестящи очи, и аз пиех от тях, а те горчаха...Аз ги поглъщах с горчива наслада, наред с достойнството си, гордостта си, младостта си, и те също горчаха.

И после отново, и отново, щастлив и замаян, пиех до дъно, и знаех, че след всяка следваща чаша преглъщам още веднъж...

Гледах я дълго. Запомнях я дълго. Тя спеше като всяка друга сутрин. С детска усмивка. С коварна лъжа. Пазейки всичко в бръчките около очите и старостта на дните.  Обичах я дълго. Запомнях я дълго. Така, както се запомня незабравимото. И ми беше тъжно, и ми беше жално, и ми беше горчиво само за едно- защото знаех, че и нея...ще забравя.

Превод: да се чете като: обичам те, но е по-добре да ме оставиш,защото чупя сърцето ти на малки стъкълца и ги събирам в чашка. Ако я изпиеш, ще се порежеш.