Нетворчески кризи

-->

Мдааа, лоша равносметка на блога през последната година. Все по-трудно става писането с времето, все по-трудно става живеенето, смеенето, не-мисленето и не-пукането...Все по-често пристига зимата в душите ни, безпокойството в съня ни, облаците в ума ни... Добре че е manu chao, Господ здраве да му дава, все така да пее та да ни връща малко към нас си, към летата ни, към свободата ни, към последните ни щастливи стотинки на плажа и радостите от зелените ни залези.. Все по-малко ни се снима, все по-малко помнят очите ни, все по-трудно се трогват сетивата ни от малките чудеса на природата...Умните ни политици спомагат за това с 300, застрояват, разрушават, цапат, стават все по-грозни. Как да гласуваш накрая? Шефовете ни прогресивно затъпяват, всеки следващ е по-скапан от предишния. Как да не напуснеш работа накрая? Цените се вдигат, всичко поскъпва, внезапно се оказва че парите разбираш ли имали значение. Приятелите ти стават все по-сдухани, започват да говорят за социален статус и висок холестерол, обявяват излизането вечер за безсмислено разхищение и гледат денсинг старс. За какво да излизаш и ти накрая?

Така става накрая, оказваш се загубен в мрачен неделен следобед, носиш в задния си джоб тъпи въпроси без отговори. Защо, кой, ама как, кога, къде сбърках че стана така? И защо като бях малък беше така лесно? Аз ли съм тъп или искам прекалено много? Мда, преди всички проблеми се решаваха с малко manu, joint и ментичка, и никой не знаеше какво е холестерол. Сега трябва да хапваме повече моркови и цвекло, да градим социалния си статус, да се обличаме приличноскучно и да се държим като възрастни.

И все пак, ако все още мълчаливата власт на планината, нежността на вечерния юлски плаж и акордеонът на manu успяват чат пат да ни трогнат, все някак ще палим бурите си така, както преди. Без запалка.

(За)връщане

                Петров загаси недопушената си цигара и мрачно смени канала. Грешно беше включването на българска телевизия, помисли си Петров и разсеяно превключи към Евроспорт. Новините от родината винаги му носеха досада, скука, и на моменти омраза. Родината отдавна му напомняше на стария апартамент на родителите му- повехнал, неремонтиран, със застаряващи вещи от отминала епоха, за която никой не го е грижа. И никой не виждаше смисъл този апартамент да се реновира или поправя, защото всички знаеха, че родителите му бяха на доизживяване. Затова просто...нямаше значение.

                5 октомври, мрачно утро, кос дъжд, мъгливи хора със и без чадъри. Мюнхен, 8 сутринта,  препълнено метро с еднакво незначими хора. Петров беше видимо безразличен и вътрешно неприятно напрегнат.  Наум Петров премяташе в главата си формули и функции, които нямаха абсолютно никакво значение. Поредното интервю за работа го изпълваше с неприязън и апатия, които като цяло бяха преобладаващите му чувства откакто се беше пренесъл тук. Но това нямаше особено значение. 

                Изкуственото осветление и мудният разговор бяха отегчили Петров достатъчно. Дали ще постъпи на работа или не нямаше особено значение. Петров отговаряше на въпросите разсеяно и апатично. Той беше убеден, че вече е срещал тези белезникави физиономии милиони пъти и беше водил подобни кухи разговори многократно. Ето защо поредният нямаше значение. Внезапно Петров стана, покашля се, подръпна неумело вратовръзката и каза на източноевропейски граматически издържан и скучен немски:

-          Господа изпитващи, ако стик и топче за голф струват общо 1.10, и знаете, че стикът е с един долар по-скъп от топчето, колко струват двете поотделно?

Господата изпитващи замлъкнаха. За миг настана тишина. Само лампата издаваше досадно перманентно жужене. Петров беше хладен и блед.

-          Какво значение има това за настоящия разговор?- осмели се да попита най-сухият от интервюиращите.

-          Няма значение-също така сухо отговори Петров.

-          Тогава защо ни питате?

-          Любопитно ми е дали сте в състояние да решите задачата.

-          Хер Петров, моля Ви да се придържате към теми, релевантни за настоящия разговор.

-          А може ли тогава, господа интервюиращи, да ми отговорите, колко струва според вас свободата?

-          Свободата..а това какво значение има?

-          Какво ли...Петров въздъхна. Огледа се и се вслуша в лампата. В главата му запрескачаха мътни картини от последните шест месеца от живота му- сменяха се пластмасови домати и краставици, средно дебели жени, дъждовни недели, самотни вечери с консерви и грозна и стара фъфлеща съседка.

-          Може би сте прав, Хер Гюнтер, измърмори Петров. Може би свободата...няма голямо значение. Не и за настоящия разговор. А сега...ме извинете.

               Петров грабна палтото си и с нервни крачки напусна стаята. Зад гърба му остана една жужаща лампа, трима сухи германци, десетки самотни вечери в дъждовни недели и много, много безуспешни опити  за летни ден в Мюнхен.. Но всичко това вече...нямаше значение.

               Часът е 14ч. и 5 минути местно време, температурата на въздуха е 16° , времето е ясно, а самолетът от Мюнхен току -що кацна на летище София. Петров въздъхна. Внезапно той се почувства важен. Адски важен. Внезапно от безлична и незначителна фигурка в снобски баварски град Петров изведнъж усети, че е страшно необходим и съдбоносно важен.  Той все още не можеше да определи защо, но вътрешно беше убеден, че кацането му в София е суперважно. И, да, има огромно значение.

Муса/геница dream

Има мелодии, звуци и песни, от които те е  страх. В началото на 90-те, когато още не бяхме онези меломани, спорадично съм чувала онази  мелодия...Минаваше покрай ушите ми от пъстрите летни ресторанти на морето, чувах я от радиото в препълнения 280 на път за училище, хващах късните й тонове по радиото следобед докато си пишех домашното. Тогава не я познавах, не я запомнях, забравях я в мига, в който спираше или изчезваше...

Години по-късно, когато я чух отново съзнателно, веднага усетих онзи късен летен ресторант в КИТЕН, попаднах с чисто нова тъмносиня раница ПУМА в 280, написах си набързо домашното по английски в късен есенен следобед в стая с лилави тапети в Мусагеница...Така, както само песен и парфюм могат да те върнат в миналото, дори най-силното уиски не може да те задържи в настоящето...Отново станах трети клас, станах лека като дете, като деца, каквито бяхме всички тогава. Тогава още не знаехме и бяхме леки и мъдри, с мъдростта на рибата, която знае всичко и  няма нужда да мисли. Тогава всички бяхме риби и бяхме щастливи. Не знаехме колко невежи и глупави ще станем съвсем скоро. Не знаехме колко може да боли песента и парфюмът. Не знаехме как ще се разделяме, нараняваме, ухапваме, ужилваме, страхуваме, откъсваме, заминаваме, и с всеки изминат ден ще сме все по-далече от себе си. Не знаехме как ще пием и ще забравяме, как ще съжаляваме и пак ще се изправяме, ще стреляме в тъмното и после ще падаме по стълбите, ще търсим отчаяно парапета в малките зловещи часове, ще кълнем самотата си и ще се преструваме на индивидуалисти. Не знаехме как ще убиваме дните си в нощи и ще се въртим в бясно кофеиново ежедневие...

Неделя следобед, ранна есен, парка на СВОБОДАТА. Захарен памук, ролкови кънки, колелета с помощни колела, бебешки колички от различни квартали на София. А по-средата на всичко това се намира най-великото изобретение на света- СИНДЖИРИТЕ. Возя се за шести път и всеки път става все по-бързо, все по-цветно, все по-музикално и замаяно, хората стават все по-размазани, а нашите се чудят как да ме свалят...Целият джойнт на света не може да ме хване така.

В трети клас всички бяхме риби и знаехме всичко.