Бургаски вечери (талянски мрежи)

За времето е казано много и още много ще се каже, в малките опити на хората да го уловят, овладеят, подчинят, изиграят и настъпят палавите му пети. В крайна сметка, то винаги е крачка пред нас, смее ни се лукаво докато за пореден път виждаме как се изплъзва като юлски пясък през пръстите ни, като минорни ноти от закъснял етюд, като неосъществена детска мечта или забравена чернобяла снимка. 

Ранна августовска вечер в Морската градина в Бургас. Стоим на някакви пейки, които бургазлии необяснимо наричат Бар Хуй, или просто Хуят. Морето е пред нас, надменно и безразлично към минувачите както винаги. Ние пием менти и се опитваме да сме надменни и безразлични като него, но нещо не ни се получава.  До нас някакви татуирани скинари пият бира и говорят по телефона:

-Абе има време бе, мачът е чак в 8. С’я е 6 часа, има два часа. Има много време,  кво се праиш....

Невидимо плахо поглеждам към часовника си. 6 часа е. Добре е да приема възгледа, че до 8 има много време. Ами да, та два часа са адски много време! Полетът ми е чак в 5 сутринта, щом до 8 има много време, какво остава до 5 сутринта! Успокоена от тази мисъл отпивам голяма глътка мента и поглеждам надменно към морето....почти ми се получава. Почти ми се получава да повярвам,  че морето ми е безразлично като увяхнала любов, за която не ми пука, че няма да видя цяла година.  Почти ми се получава да приема, че времето до 5 ще мине бавно, че е почти безкрайно, и миризмата на лятото се впива в кожата ми по-силно от всякога. 

9 вечерта на Таляна...Мидите тази вечер имат някак си особен вкус, сервитьорите са по-забързани от обикновено. Колите също се движат по-бързо, вятърът духа по-бързо и тревожно от обичайния си ленив полъх...По-бързо на маса 6 и маса 9, няма време, провиква се с типичен акцент една от сервитьорките...Да, няма време. Има всичко на всичко някакви си 6 часа. Явно всичко тази вечер се опитва да ми напомни колко е измамно усещането за фалшивата безкрайност на последната ми лятна вечеря... Случките от последните 8 дни са наредени като разбъркано мидено герданче в съзнанието ми, цветни, хаотични, весело объркани, нелогично подредени като всяко минало.  Няма време...на маса 6 и маса 9.

1 през нощта. Часовникът е вече тотално непослушен. Стрелките му си правят каквото си искат с измамната ми представа за оставащите часове. Цигареният дим от другата стая се слива с приглушения шум на пуснат съседски телевизор. Сънят за разлика от всякога се оказва грешен съюзник. Мамка му , по-добре да излетя по-бързо и най-сетне всичко да свърши, мисля си, тиктакайки вече в един ритъм с часовника.  Чакането става все по-мъчително.

В 3 през нощта вече стоим глупаво мълчаливо на летището. То мъждука като неестествено оживено петно по средата на празния нощен мрак в Бургас. Хората жужат и бутат куфарите и животите си без никакъв за мен смисъл. Проверките минават под мотото на транс от зловеща инсомния съчетана с пост-алкохолно-зелена депресия.  Носталгията прониква под ноктите и потича невидимо под клетките на кожата ми. Самолетът излита на време като в разбита холивудска драма, а аз се чувствам по-смачкана и от най-сдухания Чехов герой.

8 сутринта в Падернборн, Северна Германия. Оказва се, че има и такова място, и аз дори се намирам в него.  Добре дошли в Падернборн, температурата на въздуха е под нулата, също както и настроението Ви, и ако имате желание да се самоубиете, моля, направете го преди транзитния изход...Моля пътниците, продължаващи за Мюнхен да слязат, и да се качат отново заедно с пътниците, които ще се качат от Падернборн и ще продължат към Бургас. 

В състоянието на полусън все още не осъзнавам, че съм  в самолет, пътуващ по отсечката Бургас-Падернборн-Мюнхен-Бургас... Тоест, аз съвсем спокойно мога да се присъединя към пътниците, качващи се в Падернборн, и да се озова отново в ....Бургас. Поради абсурдността на подобна постъпка не са взети никакви мерки от страна на превозвача тя да бъде предотвратена. Тази мисъл ме събужда, удря, вдъхновява, изведнъж отново съм на 16 готова да излетя без криле и капка страх...За момент съм там, рано сутринта, пак на същото мрачно нощно летище, но то сега е весело и шарено, хората са пъстри и изпълнени със смисъл и радост, а аз всъщност дори не съм си тръгвала, всичко е било само сън-кошмар, приключил със събуждане и кацане на летището! Да живее безразсъдността, слизам и продължавам към Бургас, много ясно, че ще го направя, нищо, нищо не може да ме спре!

11 сутринта в офиса в Мюнхен. Снощи сънувах, че съм била последните 8 дни на море, и после за малко да се върна отново в Бургас. Беше много реален сън.  Добро утро.

Страната на ограничените невъзможности

Напоследък, поради ред природо-икономически и социално-политически причини, е модерно едно такова сляпо чуждопоклонничество, което буди у Феите ужасно презрение. А всъщност, то едва ли се е зародило наскоро, имайки предвид как още Паисий е питал българите защо се гърчеят, а пък после сме си внесли Фердинанд ей така, от нямане какво да правим. Очевидно чуждопоклонничеството си е национално-антропологична черта на българина, която все повече вбесява Феите. Тази черта е склонна да се наблюдава предимно у представители на заблудена група хора, нямащи идея за какво става въпрос. 

Какво е България ли? Какво е носталгията ли? Ами, това е аромат. И това не е просто миризмата на печени чушки от балконите на крайните квартали в късна лятна вечер. Това не е само ароматът на люляка пред прозореца на детската ми стая. Това е киселият вкус на джанката пред блока през април. Това са сочните череши на терасата в Мусагеница. Това е солената ласка на морето в късна юнска утрин. Това е щипещият студ на Лалето в слънчева събота с махмурлук. Това е мълчанието на Лилиите и празните бирени бутилки в зората на лятото.  Това е омайващото зелено на  ментата на Кораба.

Това са онези моменти в живота, в които само мястото има значение. И не искаш да си никъде, никъде другаде освен точно, ама точно....там!

Страната на счупените чадъри

В България всички ходят със счупени чадъри. Ако случайно сте попаднали там и се чудите къде сте, по счупените чадъри ще разпознаете- това е България. Всички минувачи при дъждовно време се разминават с висящи капещи чадъри. Купили са ги за 5 лв. от Графа. Ако са в София. Този белег не подлежи на областно разпределение, затова може спокойно да заключим, че е приложим във всички български селища. Независимо дали сте в Пловдив или Челопеч, счупеният чадър е сигурен белег на калната българска действителност. 

Феите, като типичен представител на средния български гражданин, също се носеха с подобен счупен чадър доста дълго време. Вървят си Феите под дъжда, разминават се с други счупени чадъри, и се чудят: защо, по дяволите, всички са с такива счупени чадъри? Какво символизира това? Едва ли на хората им се свидят 10 лв. повече или по-малко за чадър, като довечера ще ги дадат за две бири в Хепи-ту.  А може би това е безсмислена инвестиция, при положение че и счупеният така и така върши работа. Така, както е и все едно дали шлиферът ми е скъсан отзад или не, нали не се вижда. И защо да се къпя всеки ден, като може и през ден? Какво ми пука, че ще скоча до магазина със скъсан анцуг, като сме си свои хора, в квартала? Пък чадърът ми бил счупен, голям праз. Фрассс, блъс, джас, бутат се счупените чадъри и скъсани миришещи шлифери в градския транспорт. На счупените чадъри не им пука, че са счупени. И без това градският транспорт е такава помия, та за него ли да се глася, мисли си счупеният чадър и се блъска най-безцеременно. 

Да живееш в София е като да обитаваш голям неремонтиран апартамент. Отвсякъде висят неочкавани кабели, зад всеки ъгъл те дебне недоиззидана стена, пропадаш в дупки в земята на всяка крачка...Често няма ток и вода, мебелите са стари и вехти.  И най-лошото е, че като се огледаш, съседът ти живее в същия апартамент, и въобще не му пука. Той ходи с изхабен анцуг и счупен чадър, напасвайки се към заобикалящата го счупена действителност.  Купува си евтина водка от счупената квартална будка и я пие в полусчупена чаша, или направо от шишето. И той, като всички останали, е поредният счупен чадър.

Съзнанието на счупените чадъри в много случаи е ограничено до рамките на неремонтирания апартамент, в който живеят. За съжаление те нямат желание да ремонтират апартамента си. Да почистят прахта му, да изровят цветята от калта, да посадят дръвчета и лъчи в градинката му.  Те се бутат всяка сутрин навъсено в тролея, който и без това е помия, и псуват заобикалящата ги (не)-действителност. Независимо дали битието определя или не съзнанието, при всички случаи е необходим ремонт. Като за начало, на съзнанието на тези крехки 7 милиона счупени чадъри.