Децата на София

Да живееш в София е като да живееш в голям и недовършен апартамент. Или ремонтиран, ама донякъде. Оттук оттам. С пробити тавани, стари дограми, балатум и изтъркани тапети, а на места с луксозни нови мебели, нямащи нищо общо с обстановката. Невписващи се въобще в средата. С безвкусно измазани стени, за които никой след това не е полагал грижа. Пълен със странни предмети, донесени от различни хора и поставени на необичайни места. С хлебарки, молци и всякакви други видими и невидими дребни и недребни вредители. Вървейки из апартамента, постоянно се натъкваш и препъваш в нови и нови пречки, които се чудиш как чак сега забелязваш...


Същото е и в София. Същото е с улиците и малките й площадчета. Същото е с градинките, пейките, дворчетата, малките и големите сгради. Лъскавите стъкла на недовършените улици. Скритите магазинчета по разрушените тротоари. Шумните трамваи и прашните булеварди. Тихата глъчка иззад ъгъла, грозните пазари, безкрайната въртележка от хора. Вместо хлебарки скитат кучета и плъхове, видими и невидими..А обитателите й са точно така объркани, цветни, смутени, бързащи, незнаещи, трептящи като самия град. С тъжните музиканти, веселите просяци, скъсаните плакати, пищните билбордове.

София е несравнима. София е есенната въртележка на листата в парка, София е тъжният пролетен залез над панелките, София е горещата лятна вечер в Борисовата, София е сивият зимен пейзаж в долината на Витоша.

София е отгледала Феите и те нямаше да са и на половина толкова готини ако не бяха дете на София. Феите откриват част от София в себе си всяка сутрин докато се състезават с улиците й, и всяка вечер, когато градът ги приютява в скритите си съкровища под невидимите улички. София е възпитала Феите и ги е научила на вълшебства, на смели магии и тайни коктейли. София е запознала Феите с други нейни деца-приказни герои, които са най-якото нещо в София след самата нея. София е несравнима.

София нямаше да е същата без боклуците си и смачканите селяни, които не я разбират. Но тя е добра и ще отгледа и тях, опитвайки се да ги направи свои деца. Дори да не я обичат, тя ще ги приюти, защото и тя, също като Феите, е над нещата. Тя е смела, защото познава тайните си. Тя притежева най-нежната сила на света.

И докато Веселин Маринов не е съчинил химна на София, всичко ще бъде наред.

Облаците в мен

Цял ден се опитва да завали. Също като мен. И аз цял живот се опитвам да заваля. Мрачна съм, облачна съм, понякога съм сссссссссссс и ще се сблъскам със себе си. Евентуално ще последва светкавица. А може и да няма. Може да се чуе и гръм, а може пък да премине тихо и после облаците в мен отново да се скупчат над земния ми свят. Скупчват се те, движат се бавно, сякаш без посока, а всъщност май много добре знаят къде отиват. Те, облаците вътре в мен. Красиви и величествени, носят бавната сила на мрака и звездите. Моите облаци. Без да знаят, те са мое творение. Цял живот ги създавам. И се опитвам да заваля.

Понякога говоря с тях. „Къде отивате?”, питам ги. „Имате ли посока?”
„Имаме, разбира се, ние да не сме като теб, да се движим без посока”, надсмиват ми се те в един глас.
Брейй, баси и облаците. Много са ориентирани. „И каква ви е посоката? Зависи ли от вятъра?” Опитвам се да ги манипулирам, защото така, както създавам тях, така създавам и вятъра в мен.
„Хахаах”, смеят се те, „Ние ако зависим от вятъра, ще свършим като тебе”. Много си позволят вече. „Ние имаме друга посока. Ние търсим мястото, където да завалим. Ти ни създаде, но те е страх да завалиш. Ние търсим мястото, където да завалим. Ще завалим, и ще е красиво, ще е дълго, красиво, а ние ще сме леки и свободни. Ще валим, докато ни писне. И после и ти ще си лека. Нали не те е страх? Не се натъжавай от дъжда, защото това ще бъде твоят дъжд. Само трябва да намерим мястото. И ще е красиво.”

Добър план имат. Звучи ми като някое мое поредно напиване.

Пожелавам им попътен вятър и заминавам. Те с насмешка ми напомнят, че не зависят от вятъра. Те са съвременни, независими облаци. А не като мен. Аз ги създадох, а те как ме надминаха, ей така, без да усетя. Ще взема да поработя малко сега над вятъра. Облаците явно вече са извън контрола ми. Току виж пък вятърът сглобил някоя революция.

Така ми липсваш ти

- Добър вечер.
- Добър вечер.
- До Musagenitza.

В таксито е тихо и скучно а по Иван Асен има нови графити.Подтикват към социализъм. Междувременно, така ми липсваш ти.
Така, както само ти можеш.
Така, както бяхме ние едно време.
Така, както можем да побеждаваме само аз и ти. Така, както беше преди да почна да те ревнувам.
Така, както ти липсва някой, когото ревнуваш.
Така, както беше ти, преди. Така, както може да ревнува само приятелка, която те познава от 15* години.
Така, както се премрежва погледът след четвъртото уикси. Така, както бяхме аз и ти преди време.
Така , както те е страх и срам да си признаеш, че вече си ненужен. Така, както се чувства чадърът сред спрял дъжд.
Така, както бягах от теб в четвърти клас, защото виждах себе си у теб. Така безмилостната усмивка, когато всичко в живота ти се връща.
Така, както се нуждаеш от сутрешния душ след ужасен махмурлук. Така, както ревнува приятелка.
Така, както ревнува жена.
Така, както ревнува ненужният чадър след летен порой.
Така ми липсваш ти.
Както никога няма да ти го кажа.
Както винаги ще знаеш, че е така, както само ние можем, както трябва да се случи. Както ние вече не сме аз и ти. И това е ок.
Ще излъжа, че за мен най-важно е да си щастлива, и това ще стане истина. Ще затворя очи и ще говоря с теб като преди. Когато бяхме ние. Ти ще запалиш поредната последна цигара и ще говорим както само ние можем.
Ще станем отново космонавти и ще вярваме, че сме единствените. Ще говорим безкрайно, и светът ще е наш, а ние ще побеждаваме отново. И аз и ти отново ще сме чадъри и парашути.
Ще затворя очи и врати и ще остана до сутринта, а ти ще заспиш с очилата.
Така.
Така ми лиспваш само ти.
И е по-добре, че не го знаеш.
Да внедряваш чувство за вина е просто оправдание, че и самият ти не правиш достатъчно.

P.S. Да, знам, че това не е въобще достатъчно за теб, но понякога е по-добре, че човек не може повече.

* повече от 15 са.