Най-тъжното място на света

Скорошно проучване на списание “The Ecomonist” показвало, че България била най-тъжното място на света. Как звучи това само- НАЙ-ТЪЖНОТО МЯСТО НА СВЕТА. И това го казват, забележете, от списание ИКОНОМИСТ. По презумпция като чуя нещо свързано с икономисти, асоциацията ми далеч не е безгранична радост, а по-скоро хора, които са се учили да икономисват. Икономисването и радостта някак си първосигнално сякаш не са взаимносвързани. Работата на икономистите очевидно е да икономисват пари, а направеното проучване явно прави опит да равнопостави парите и щастието и да докаже пряката им връзка. С други думи, учейки се как да икономисват пари, икономистите щат не щат според собствената си теория се учат да икономисват* и от щастието. И после правят проучване кой колко е щастлив и нещастен според това колко пари има. С риск да прозвуча гадно, точно ИКОНОМИСТИТЕ ли седнаха да решават кой колко е щастлив и нещастен, БЕ? Точно те, дето целият им живот минава в опити да ИКОНОМИСВАТ от всичко, от парите, от щастието, от енергията, от живота...в гърчави цифри и сухи графики, в чернобели рипорти и сиви резултати, в оптимизиране на дефицити, баланси и изкривени статистики. По същата логика мисля да организирам проучване и да докажа, че икономистите са най-тъжните хора на земята, което автоматично ще значи, че пък икономистите, които живеят в България, директно трябва да се са се гръмнали още преди Коледа.

Странното е, че аз познавам представители на тази, както излиза, мегасдухана групичка икономисти, живеещи в България, и далеч не бих ги оприличила като най-тъжни на света. Хората си живеят живота и му се радват, не по-малко от магазинерите в Германия или алкохолиците в Москва. Изобщо, мисълта ми от самото начало е колко са безумни подобни обобщения, дори когато са базирани на конкретни емпирични изследвания, свързани с термини като „доход на ГЛАВА от населението”. По същия начин сигурно може да се докаже, че таксиметровите шофьори са с най-мазни коси или банкерите носят най-големи номера обувки. Или че мъжете между 34 и 44 годишна възраст се хранят предимно с телешко в сряда и петък. WTF? Идеята тук не беше да се обиждат хората-икономисти, а да се метнат в кошчето всякакви опити да се съди за чуждото (не)щастие.

Като чуя „най-тъжното място”, асоцията ми със сигурност не е приятното оживление около Попа привечер, или тихата зеленина по Шипка в неделен следобяд. Нито пък е оранжевият залез над Кораба на Синеморец, или претъпканите барчетата на Градина и Смокиня в 6 сутринта. Нито пък са домашната ракия и шкембето в кръчмата в Добринище и белите борчета по пистите в Банско. Малко неща могат да се сравнят с удоволствието от това да преядеш с люти чушки и шкембе след цял ден в планината, или да изпиеш един огромен облак на плажа след цяла нощ в...облаците. И като изключим долните задимени дупки, в които се развива действието, на малко места по иначе по-„щастливите” точки на света ще видиш как „най-нещастните хора” се забавляват безгранично до ранни зори във вторник след 3ч. сутринта...

Стана малко като опит за скрита реклама колко е яко в България. И колко ужасно може да изглежда всичко ако идваш отвън. Колко гнусен може да ти се стори Попа вечер с вехтите просяци, омърлушени бездомни песове и сиви, кални лица. Колко западнала и грохнала може да ти се стори ул. Шипка със старите си сгради и разбитите си тротоари. Колко тъжен може да ти се стори пейзажът на крайно село като Синеморец, с оръфани ливади и бедни старци. И как гнусно може да бъде шкембето, ако го опитваш за първи път. И колко грозно презастроени може да изглеждат плажовете, с долни заведения и боклуци по пясъка... There are two sides to every story, и всеки изживява нещата, местата, и хората от живота си по различен начин. Точно толкова индивидуално е и усещането за щастие. И точно толкова лично и съкровено е това чувство на радост, за което са дръзнали да говорят многоуважаемите икономисти от сп. Икономист. Обективна оценка на подобно интимно преживяване е точно толкова безумна, колкото и инициативата да се правят такива проучвания. И въобще не ме интересува, че се базира на въздействието на доходите върху щастието. Никой по света няма право да съди за щастието на другия. За да остане поне малко от въпросното щастие.

Амин.




*Ако напиша още веднъж думата икономисвам, (и то в първо лице, ед. ч. ) ще се разплача.

Обет

Понякога човек прави обет със себе си. И това е най-страшният обет. Защото ТИ си по-важен от всички останали. Неизпълненият обет към себе си е по-страшен от нарушеното обещание към който и да било друг. Защото ТИ си по-важен от всеки друг. Защото ТИ си движещата сила в живота си. А най-трудно се изпълнява този обет-към себе си. Защото е най-лесно да не го спазиш- защото уж не си обещавал нищо на „никой”. Пък хората са слаби сами и имат нужда се обвързват с околните за всяко нещо. Дори за да спазват обещанията си. Хората не съзнават колко е важно да са силни сами и независими от околните. И как ти не си „никой”, а Единственият, към който трябва да спазваш обещанията си. Едва тогава си ти. Едва тогава си честен. Към най-важния човек – към теб самия.

Изпълнението на обета със себе си изисква много смелост. Повече от изпълнението на всеки друг обет. Защото човек рядко сключва обети със себе си. Не си дава сметка за тях. Но веднъж изпълнен, това е животът ти. Това е изборът ти. Това е смелостта ти. Идеята ти, превърната в живот. От самия теб. Това си ТИ.

Скопие, 4.12.2010

Феите избират жилище а.к.а. Смешен разказ с тъжен край

Мда...настъпи и този момент в живота на Феите, в който трябваше да се избере и бъдещият фейски замък. Феите имаха малко изисквания- бъдещият замък да е в идеалния център, да има много и красиви стаи, и да е безплатен.

Феите отвориха вестници и сайтове, и се заеха с търсенето. Веднага се появиха безкрайно много обяви, които отговаряха на поставените критерии. Феите незабавно изпаднаха в еуфория и започнаха да звънят наред по обявите.

- Добър ден, видях, че предлагате безплатен замък под наем в идеалния център. Кога мога да дойда на оглед и къде точно се намира?- питат въодушевено Феите по първата обява.
- Здравейте, здравейте, ами да, замъкът е с наистина топ локация, на няколко метра от бъдеща станция на метролъч! В близост до шивашки услуги и клуба на пенсионерите!- приветливо обяснява гласът отсреща.
-Бъдеща станция на метролъч? Мислех, че замъкът е разположен в центъра?- повдигат съмнително вежда Феите.
-Ама разбира се, госпожо, това Ви обяснявам, идеалния център на стара София! Само на няколкостотин километра от станцията на спирка Малинова долина, която се очаква да бъде построена 2025 година!- брокерът отсреща наистина си вярва.
- Къде се намира тази долина?
- Как така не знаете, идеален център, в близост до комлекс Манастира и Бистришко шосе! Намирате се на пешеходно разстояние от ключови места като Вилна зона Бункера и Калфин дол!
Феите нямат представа какви са тези зони, но се срамуват да попитат, защото очевидно ще излезе, че не познават идеалния център.
- А какъв е районът наоколо?- осмеляват се все пак да попитат Феите.
- Районът е изключително комуникативно място. В непосредствена близост през полето може да намерите неща, без които ежедневието е немислимо- шивашки услуги и клуб на пенсионера! Също така скоро ще бъде отворен магазин, който ВСЯКА седмица ще се зарежда с хляб и прах за пране!
- Защо ежедневнието да е немислимо без шивашки услуги и клуба на пенсионера?- недоумяват Феите.
- Как недоумявате! Това са опорни точки на съществуването Ви! Днес сте млада, но времето лети, и хоп- годинките са минали, вие сте вече бабичка, а наблизо няма да имате клуб на пенсионера. Вие не го оценяте сега, госпожице, но съвсем скоро....

Феите затварят телефона потресени. Те, естествено, не се оставят да бъдат сломени от първата неуспешна обява. За да е по-разширено търсенето, Феите се отказват от критерия- БЕЗПЛАТЕН, и поставят минална цена за замъка.

Съвсем скоро с радост са попаднали на следващата обява.
- Здравейте, обаждам се по повод замъка в иделания център с големите стаи на цена 20 лева на месец.
- Здравейте.
- Първо се интересувам, къде се намира жилището?
- Жилището се намира в нов модерен комплекс с модерни общи части съвсем близо до пресечката на бул. България и Цариградско шосе.
- Къде?- недочуват Феите.
- Пресечката на бул. България и Цариградско шосе.- повтаря изнервено гласът отсреща.
- Бул. България и Цариградско шосе не се пресичат никъде!- Феите са в шок.
- Пресичат се.
- Не се пресичат.
- Г-жо, не спорете, казвайте ще го гледате ли за да знаем да нахвърляме малко чакъл по трасето дотам.
- Какъв чакъл?
- Ами чакъл, да не мислите, че дотам има път? Това е модерен комплекс и жителите на обекта ползват само хеликоптери. Вие разполагате ли с хеликоптер?
- Не.
- Тогава, ако желаете оглед, трябва да се обадя да поръчам чакъла. Желаете ли?

Феите са в напрежение. От една страна, горят от нетърпение да видят къде се пресичат Цариградско и България. От друга страна, чакълът леко ги притеснява.
-Ами...мрън...мрън..ще Ви звънна по-късно.- докато изрекат това изречение, гласът отсреща вече е затворил.

Това е невъзможно, започват да си мислят Феите и стигат до третата обява. Там нещата изглеждат по-добре. Замъкът бил разположен точно до булевард Мадрид, имал прекрасна гледка и обща площ от 90 кв.м. Струвало само 30 лв. на месец, като цената включвала и гараж. Оглед може да се направи само вечер между 8.30 и 8.35, тоест, в паузата за времето МЕЖДУ По Света и У Нас и спортните новини, защото собственикът ги гледал. Също така, огледът струвал 400 лв. на минута, понеже и брокерката трябвало някак си да се издържа и дете гледала. За по-лесно, брокерката ще вземе Феите от ъгъла на Мадрид и Черковна и ще ги метне до обекта, за да не се лутат Феите. Прекрасна жена, мислят си Феите и се отправят към срещата.

Брокерката пристига с джип бе ем ве хикс 5тица 3ка и осморка джи ес ем кa 15 и усмихнато маха на Феите да се качат.
- Добър вечер! Има ли смисъл да слагам колан, нали сме за малко?- питат вежливо Феите.
- Ее, сложете го все пак, за Вашата сигурност е.- съветва ги боркерката и натиска специално копче, с което централно заключва всички врати на джипа. Междувременно активира специален бутон, който повдига колата няколко сантиметра над земята, след което се обажда по уоки токи:
- Орел, тук щука, зад нас ли си, прието, край.

От уоки токито се чува дебел мъжки глас:
-Тук орел, зад вас съм, потегляй, прието, край.

-Какво е това?-питат Феите.

-Това е част от услугата на нашата агенция. Винаги имаме охрана, която ни придружава в определени квартали. Спокойно, включена е в уговорената цена от 400 лв. за огледа. Не е ли прекрасно? Погледнете назад.-обяснява брокерката и пали цигара.
Феите се обръщат назад и виждат конвой от три бронирани джипа с тъмни стъкла.

- За какво ни е охрана тук? Мисля, че районът е сигурен.- Феите са пребледнели и леко потреперват.
- Да, да не се притеснявайте изобщо. Ей сега пристигаме.

Половин час по-късно Феите са задрямали от топлината в колата, когато ги събужда спонтанен писък и последващ удар по стъклото. Феите отварят очи и виждат през прозореца озъбено малко циганче с камъни и клони в ръце. Брокерката панически натиска газта, а циганчето подгонва колата. Бронираните джипове вадят сини буркани и започват да писукат. Феите са запушили ушите си и не смеят да погледнат през прозореца. По стъклата се мятат камъни и клони. Глутница кучета изпровожда конвоя.

- Къде сме?- озъртат се сънено Феите.
- Съвсем скоро пристигаме.

Пейзажът наоколо не е познат на Феите. Навън няма никакви светлини, само равни безкрайни полета и тук-там някоя съборетина. Пейзажът отново наподобява нещо средно между Туин Пийкс и Младост 4.

- Мислех, че замъкът се намира на бул. Мадрид?- плахо питат Феите. Те вече са убедени, че ги отвличат и ще ги продат в някой магазин за детски играчки като кукла. Напоследък зачестявало отвличането на хора с цел продаване като играчки.

Междувременно в далечината се появява стоетажна сграда, разположена по средата на безкрайно поле. Блокът се издига самотен насред полето, и е напълно тъмен.
Брокерката спира пред единствения вход и гаси двигателя. В непосредствена близост се намира бариерата, пред която е сниман кадърът от "Тринайстия етаж", олицетворяващ края на света.

- Е, как Ви се струва?- усмихва се тя нетърпеливо на Феите.
- Трябва ли да слизаме от колата?-Феите потръпват при мисълта за напускане на автомобила.
- Не се притеснявайте, охраната ще ни придружи.

В този състав всички влизат в тъмния вход.
- На кой етаж е жилището?
- на 66-ти етаж. Открива се прекрасна паномара! За съжаление асансьорът още не е пуснат, така че ще се наложи да поспортуваме малко.-смее се безгрижно брокерката.
- До 66-тия етаж?- ужасяват се Феите.
- Много е здравословно. Всяко изкачено стъпало увеличава живота с една минута. Да тръгваме.

Феите се заискачват след брокерката, която държи свещ, понеже и осветлението още не е пуснато. Зад тях плътно се движат орел и другите двама бодигари.

Два часа по-късно веселата дружинка е на 66-ти етаж. Феите са изнемощели и пред припадък. Пред тях се открива малка стая без врата.

-Ето, пристигнахме! –въодушевено крачи напред брокерката- Заповядайте!

Феите пристъпват плахо в малкото помещение. На главата им директно пада тухла и те изпадат в несвяст.

- О, извинете, добре ли сте, точно тук строежът не е довършен-боркерката отчаяно се опитва да набута изпадналата тухла обратно в стената, покрай което събаря още 3- 4 тухли.
- Не се притеснявайте, довършителните работи са включени в цената! Всичко това ще се поправи.

Феите стават замаяни и се оглеждат наоколо. Жилището се състои от едно единствено помещение.

- А къде са останалите стаи?- питат объркано Феите.
- Какви останали стаи?
- Ами в обявата пишеше, че има няколко стаи.
- Аах, да но ние имаме предвид, че жилището може да се преустрои на няколко стаи. То сега се състои от едно помещение, но само си представете колко много малки стаички могат да е оформят от това само с един лек гипсокартон. Елементарно е! Дори сами можете да си го поставите!
- Но жилището трябваше да е 90 кв. м. Това са не повече от 25!!
- Госпожице, това е чистата площ. Вие не смятате общите части. Имате 75 кв.м. общи части.
- Добре, искам да видя тогава банята.-Феите вече имат нетърпим главобол от удара с тухлата.
- Банята, мда, всъщност тя е от общите части и е ...как да Ви кажа...обща с останалите жители на етажа. Но това са дейтали. Намира се само 3 етажа по-нагоре на етаж 69-ти. Вие сте от късметлиите, хората на 94-ти етаж трябва да се изкачват до 113-ти за да се изкъпят.

Феите са ужасени. Те са с главобол и вече имат халюцинации.

-Елате по-добре да видите прекрасната тераса и гледката към града.- Брокерката се запътва към прозореца и излиза на терасата. Оттам не се вижда нищо освен безкрайни полета и мъждукащите светлинки на квартал Левски Г в далечината.
Феите в унес я следват. Засилват се и правят огромна крачка на терасата. Гледката от 66-тия етаж ги замайва. Преди да се усетят, те вече летят със страшна скорост към земята. Брокерката не успява да ги предупреди, че терасата няма парапет.

Завеса.

Малък преразказ с елементи на големи разсъждения

Защо, защо хората си причиняват това? Защо се стига до това? Какво става въобще? И защо трябва да е тъжно като може да е лесно и защо трябва да е сложно като може да е весело? Колко сила ти трябва за да се освобождаваш от себе си и колко слабост отнема да бъдеш себе си без да си пречиш? Защо сам си поставяш решетки и после се страхуваш да ги напуснеш?

Неделен следобед в Керамоти. Слизаме от ферибота след 2 седмици на Тасос и Самотраки. Спрели сме на аварийки по джапанки почти по средата на улицата, така, както само ние можем, и ядем гирос. Скоро слънцето ще започне да се скрива и ще настъпи прекрасна лятна вечер, дълга и оранжева, а ние ще си пътуваме към София. Ще си пътуваме, и ще си говорим, ще си пътуваме и ще си мълчим, така както само ние си можем. Той ще кара, а аз ще сменям музиката. От време на време ще пускаме радио, и ще се чудим какви са тия новини на турски. По някое време ще се отплеснем и ще объркаме пътя,а после ще гледаме снимките от последните две седмици. Той ще иска да изтрие размазаните, а аз няма да му давам. Накрая пада батерията.

Това беше преди две години. Ако действително живеем чрез тялото, разума, паметта, интелекта, егото и Аз-а си, то има емоции, които паметта възстановява с всеки детайл, и рисува пред очите ни цялата пълна картина на спомена. Изгражда случилото се толкова действително, че аз почти участвам отново в това. Но него го няма. Искам да го нарисувам, такъв, какъвто беше тогава, но той няма да е истински. А той е най-важното от цялата тази картина. Защото Керамоти още си е там, и сега в този момент...Както и всички други места, на които сме били, и които сме изживявали, те си стоят и сега там. В този момент. Това, което липсва там сме ние. В момента Синеморец и Кораба си е на мястото, както и плажът на Итакаре, както и Гърция, и всички други плажове и неплажове. Единствено паметта ни може да ги пренесе тук и сега и да ги направи част от изживяване в момента.

Юнска сутрин някъде между Сен Тропе и Марсилия. Пътуваули сме с кола под наем цяла нощ, по някое време просто сме спрели и сме заспали на пътя, точно до морето. Nice… Отваряме очи и виждаме, че отляво е пътят, а отдясно, само на метър от нас, е безкраят, син и свободен, син и просторен, син и спокоен, син, син, син...Целият безкрай стои спокойно пред нас, сутрешен, невъзмутимо тих, мълчаливо син...
Тръваме по пътя, безкраят продължава да ни следва неотлъчно отдясно, слънцето прескача весело по седалките на колата, а ние си караме без посока, стига безкраят да е с нас.
(2 часа по-късно чупим камера, губим пари от залагане в Монако, ядем храна само от евтини супермаркети по пейки в градинки в Ница. И това е жестоко.)

Жестоко е да имаш смелостта да правиш нещата с малко пари и без пари, само и само за да ти се случват. Защото ако чакаш да дойде моментът, той никога не идва. Моментът ти е тук и сега, независимо дали трябва да направиш голямо или малко пътуване, независимо, дали трябва да приемеш някой да дойде, или да пуснеш някой да си отиде. Да чакаш момента да настъпи, е като да чакаш идеалния мъж, идеалната жена, предания приятел или тринайста заплата. Те никога не идват, защото такива няма. Защото моментът ти е тук и сега, той е твой и ти принадлежи, и те подкрепя. Да чакаш момента, значи да чакаш живота си да ти се случи. Щрак, и излита...И после е късно. А да е късно, е много, много тъжно.

Гореща декемврийска вечер в Салвадор, Бразил. Тук сме от два дни и жегата ни убива. Навсякъде е пълно с палми и дядо Коледа. Малки и гладни шоколадови човечета дърпат постоянно храна и сок от ръцете ни, или ни молят за цигара. Това е толкова тъжно, колкото и весело, сред цялата шарена суматоха, която цари около нас. Вървим по стръмните разбити улички, под грохнали сгради и жълто небе, ядем неща, без да имаме представа какво точно е това, а в близката далечина се чуват изстрели от фойерверки (така сме решили ние, макар, че знаем, че са куршуми, а не фойерверки- заради положителната нагласа за празник, а не за престрелка). Губим се безцелно из града, аз си купувам герданчета и гривнички, които после ще изгубя, а той си въобразява, че се изнервя докато ме чака пред магазинчетата. Sweeeet.

Има места и неща в живота, за които знаеш, че никога няма да се върнеш повече там. Че ги виждаш и изживяваш веднъж, и никога повече. Ние никога повече няма да се върнем в Салвадор. И то не защото е далече. И не защото се стреля. А защото просто е минало. Има места, които отминават в живота ти, като времето. Дори да са още там, за теб са минали. Свършили. Случили са се точно тогава, когато е трябвало, или не е трябвало. Раздялата с такива места дори не е тежка, или носталгична, защото ти просто знаеш, че никога няма да се върнеш на това място. Тръгнахме си от Бразилия с ясното съзнание за думичката: НИКОГА. Saaad.

Проблем с алкохола (или в какво се превърна животът на Веси)

Интервю със счетоводителката Веси, позната от предишни очерци и епизоди. Ето какво се случи с нейния живот на стойност 1000лв. , описан тук




- Кога разбрахте, че имате проблем с алкохола?
- Когато в продължение на 20 мин. се опитвах да си среша косата с четката за зъби, без да осъзнавам защо мажа паста по главата си.
- Какво количество алкохол пиете в момента средно на ден?
- Около 4 грама.
- А колко пиехте преди да станете алкохолик?
- Около 4 литра.
- Отрази ли се алкохолизмът на семейния Ви живот?
- Предполагам, че да.
- Как?
- Мъжът ми един ден каза, че отива да купи бири и не се върна повече.
- Преди колко време се случи това?
- Не помня.
- Разкажете ни как минава един Ваш ден?
- Ставам, изпивам четирите грама за деня и пак си лягам.
- А с какво се занимавахте преди да посегнете сериозно към алкохола?
- Бях счетоводител.
- Как минаваше денят Ви тогава?
- Почти по същия начин, с разликата, че тогава ставах, отивах на работа и там също спях, само че будна.
- Разбираме...Кога открихте, че Ви харесва да пиете?
- Още първия път, когато опитах вино с бира и ракия от бидон.
- Пиехте ли когато бяхте по-млада?
- Не, никога не бях опитвала. Пробвах едва преди няколко години и веднага се пропих. Понякога съжалявам за пропуснатото време назад, в което не съм открила еликсира на щастието по-рано...
- Щастлива ли сте сега?
- Не помня.
- Помните ли на колко сте години?
- Пия, за да забравя.
- Смятате ли, че някаква незадоволеност или липса в живота Ви Ви подтикна към алкохола?
- Смятам, че днес още не съм си изпила четирите грама дневна дажба и ако не го направя ще припадна.

Пауза, през която Веси изпива дажбата си (отивам за кафе.)

- Разкажете ни повече за мъжа си, какъв човек беше той?
- Той беше длъжностно лице в Търговския регистър.
- Какво представлява такова лице?
- Физическо е.
- Разбираме...Щастлива ли бяхте с него?
- Не помня.
- А пиехте ли заедно?
- Не, пиехме само поотделно. Рядко заедно.
- Защо?
- Алкохолът никога не стигаше и аз пиех и от неговото.
- Кой Ви доведе за пръв път в Клуба на анонимния алкохолик?
- Маршрутка номер 6.
- По своя воля ли попаднахте тук?
- Съседите се обърнаха за помощ след като една нощ бях заспала попогрешка в спалнята им.
- А как сте влезли там?
- Нападнах ги.
- Ясно...Имате ли все още близки и приятели?
- Пешко ментата и Васко коняка са моите приятели.
- Те наблизо ли живеят?
- В кашоните до 99ти блок.
- Не Ви ли се иска понякога да върнете стария си живот?
- Като счетоводител ли? Не помня.
- А как се справяте финансово?
- Имам натрупани спестявания, които стигат за дневната ми дажба и за консерва боб. Понякога си правя и Малки тайни.
- Какво бихте казали на останалите анонимни алкохолици?
- Пийте, за да забравите.
- Благодарим Ви, Веси, желаем Ви приятен ден.

Веси припада, защото дневната дажба току що я е хванала.
Завеса.


По действителен случай между приятелки в скайп:
[10:53:20] Х: У, струва ми се, че този мъж има проблем с алкохола.
[10:54:00] У: Oх, Х, и аз така много се радвах в началото с моя, но се оказа, че е само временно, за да ме заблуди и впечатли.

Децата на София

Да живееш в София е като да живееш в голям и недовършен апартамент. Или ремонтиран, ама донякъде. Оттук оттам. С пробити тавани, стари дограми, балатум и изтъркани тапети, а на места с луксозни нови мебели, нямащи нищо общо с обстановката. Невписващи се въобще в средата. С безвкусно измазани стени, за които никой след това не е полагал грижа. Пълен със странни предмети, донесени от различни хора и поставени на необичайни места. С хлебарки, молци и всякакви други видими и невидими дребни и недребни вредители. Вървейки из апартамента, постоянно се натъкваш и препъваш в нови и нови пречки, които се чудиш как чак сега забелязваш...


Същото е и в София. Същото е с улиците и малките й площадчета. Същото е с градинките, пейките, дворчетата, малките и големите сгради. Лъскавите стъкла на недовършените улици. Скритите магазинчета по разрушените тротоари. Шумните трамваи и прашните булеварди. Тихата глъчка иззад ъгъла, грозните пазари, безкрайната въртележка от хора. Вместо хлебарки скитат кучета и плъхове, видими и невидими..А обитателите й са точно така объркани, цветни, смутени, бързащи, незнаещи, трептящи като самия град. С тъжните музиканти, веселите просяци, скъсаните плакати, пищните билбордове.

София е несравнима. София е есенната въртележка на листата в парка, София е тъжният пролетен залез над панелките, София е горещата лятна вечер в Борисовата, София е сивият зимен пейзаж в долината на Витоша.

София е отгледала Феите и те нямаше да са и на половина толкова готини ако не бяха дете на София. Феите откриват част от София в себе си всяка сутрин докато се състезават с улиците й, и всяка вечер, когато градът ги приютява в скритите си съкровища под невидимите улички. София е възпитала Феите и ги е научила на вълшебства, на смели магии и тайни коктейли. София е запознала Феите с други нейни деца-приказни герои, които са най-якото нещо в София след самата нея. София е несравнима.

София нямаше да е същата без боклуците си и смачканите селяни, които не я разбират. Но тя е добра и ще отгледа и тях, опитвайки се да ги направи свои деца. Дори да не я обичат, тя ще ги приюти, защото и тя, също като Феите, е над нещата. Тя е смела, защото познава тайните си. Тя притежева най-нежната сила на света.

И докато Веселин Маринов не е съчинил химна на София, всичко ще бъде наред.

Облаците в мен

Цял ден се опитва да завали. Също като мен. И аз цял живот се опитвам да заваля. Мрачна съм, облачна съм, понякога съм сссссссссссс и ще се сблъскам със себе си. Евентуално ще последва светкавица. А може и да няма. Може да се чуе и гръм, а може пък да премине тихо и после облаците в мен отново да се скупчат над земния ми свят. Скупчват се те, движат се бавно, сякаш без посока, а всъщност май много добре знаят къде отиват. Те, облаците вътре в мен. Красиви и величествени, носят бавната сила на мрака и звездите. Моите облаци. Без да знаят, те са мое творение. Цял живот ги създавам. И се опитвам да заваля.

Понякога говоря с тях. „Къде отивате?”, питам ги. „Имате ли посока?”
„Имаме, разбира се, ние да не сме като теб, да се движим без посока”, надсмиват ми се те в един глас.
Брейй, баси и облаците. Много са ориентирани. „И каква ви е посоката? Зависи ли от вятъра?” Опитвам се да ги манипулирам, защото така, както създавам тях, така създавам и вятъра в мен.
„Хахаах”, смеят се те, „Ние ако зависим от вятъра, ще свършим като тебе”. Много си позволят вече. „Ние имаме друга посока. Ние търсим мястото, където да завалим. Ти ни създаде, но те е страх да завалиш. Ние търсим мястото, където да завалим. Ще завалим, и ще е красиво, ще е дълго, красиво, а ние ще сме леки и свободни. Ще валим, докато ни писне. И после и ти ще си лека. Нали не те е страх? Не се натъжавай от дъжда, защото това ще бъде твоят дъжд. Само трябва да намерим мястото. И ще е красиво.”

Добър план имат. Звучи ми като някое мое поредно напиване.

Пожелавам им попътен вятър и заминавам. Те с насмешка ми напомнят, че не зависят от вятъра. Те са съвременни, независими облаци. А не като мен. Аз ги създадох, а те как ме надминаха, ей така, без да усетя. Ще взема да поработя малко сега над вятъра. Облаците явно вече са извън контрола ми. Току виж пък вятърът сглобил някоя революция.

Така ми липсваш ти

- Добър вечер.
- Добър вечер.
- До Musagenitza.

В таксито е тихо и скучно а по Иван Асен има нови графити.Подтикват към социализъм. Междувременно, така ми липсваш ти.
Така, както само ти можеш.
Така, както бяхме ние едно време.
Така, както можем да побеждаваме само аз и ти. Така, както беше преди да почна да те ревнувам.
Така, както ти липсва някой, когото ревнуваш.
Така, както беше ти, преди. Така, както може да ревнува само приятелка, която те познава от 15* години.
Така, както се премрежва погледът след четвъртото уикси. Така, както бяхме аз и ти преди време.
Така , както те е страх и срам да си признаеш, че вече си ненужен. Така, както се чувства чадърът сред спрял дъжд.
Така, както бягах от теб в четвърти клас, защото виждах себе си у теб. Така безмилостната усмивка, когато всичко в живота ти се връща.
Така, както се нуждаеш от сутрешния душ след ужасен махмурлук. Така, както ревнува приятелка.
Така, както ревнува жена.
Така, както ревнува ненужният чадър след летен порой.
Така ми липсваш ти.
Както никога няма да ти го кажа.
Както винаги ще знаеш, че е така, както само ние можем, както трябва да се случи. Както ние вече не сме аз и ти. И това е ок.
Ще излъжа, че за мен най-важно е да си щастлива, и това ще стане истина. Ще затворя очи и ще говоря с теб като преди. Когато бяхме ние. Ти ще запалиш поредната последна цигара и ще говорим както само ние можем.
Ще станем отново космонавти и ще вярваме, че сме единствените. Ще говорим безкрайно, и светът ще е наш, а ние ще побеждаваме отново. И аз и ти отново ще сме чадъри и парашути.
Ще затворя очи и врати и ще остана до сутринта, а ти ще заспиш с очилата.
Така.
Така ми лиспваш само ти.
И е по-добре, че не го знаеш.
Да внедряваш чувство за вина е просто оправдание, че и самият ти не правиш достатъчно.

P.S. Да, знам, че това не е въобще достатъчно за теб, но понякога е по-добре, че човек не може повече.

* повече от 15 са.

За Варна през Кърджали, а.к.а. нощна пиеса за Горната земя

На морето понякога има нещо повече от кефа да се прибереш с белези от скалите по коленцата и лактите и да отидеш в понеделник на работа със сплъстена коса и пясък в ушите. Това нещо повече обикновено е пътят на връщане, който, географски доказано е, е винаги по-дълъг от на отиване.

I.Прибират се Феите в гореописания вид от Варна за София, и въобще не им дреме откъде минава пътят и накъде отива. Крайна дестинация-ОФИСА, а дотам, да става каквото ще. Пътуват, пеят моряшки песни, пляскат с ръце и цъкат къси-дълги по неосветените пътища. Героите в историята не разполагат с карта на България и задълбочени познания по северните части на родината. Липсата на табели за София не им прави особено впечатление. Карат си те и минават през места с имена, които още повече забавляват Феите. Табели по пътя няма, светлина няма, коли няма, ментата свършва, маркировката също. Пътят става все по-тесен, растителността все по-висока, а музиката все повече се започва да звучи като онова от Туин Пийкс. Общо взето шосето се превръща в своеобразна фуния, която, по всичко личи, няма да заведе героите до офиса, а най-вероятно ще свърши в Дунава. 45 км преди Русе изпод тежките клони на един стар орех се появява и първата табела:

РУСЕ 45 км

Табелата представява олющена метална плоча, надписана с нещо като флумастер. Като по чудо няма правописна грешка.
Едва тогава героите осъзнават локацията си на картата и решават да изпаднат в паника. Спират те на една бензиностанция и питат местните хора къде са. Този въпрос предизвиква бурно въодушевление и грозен зловещ смях у пияните служители на бензиностанцията. По hard-soft диалекта георите осъзнават, че Влашко е така да се каже, на една ръка разстояние. Туземците съветват героите първо да останат да живеят завинаги в района. Героите отказват. След това става ясно, че географски и геометрично погледнато, е по-добре героите да пътуват ПРЕЗ Русе, вместо да правят опити да излязат обратно на пътя за София. Веднъж попаднал в Русе, връщането е много много трудно, обясняват местните хора и си наливат още водка Търговище.

Завеса на първо действие




II. Героите са on the road again. Картината вече е ясна: своеобразна симбиоза между Blair Witch Project и Lost Highway, с евентуален завършек, „Титаник”, или „Живи” (онзи филм за самолета дето катастрофира в Андите и накрая хората се изяждат един друг). Приказният автомобил, в който пътуват Феите, е единственият признак на човешка намеса по тези места. Пристигането в нощно Русе е като малък празник на корабокрушенци, попаднали на необитаем остров. Самото нощно Русе не е гостоприемно. Блоковете му в покрайнините на града са зловещи и намръщени като строежите на Младост 4. Около(в)мръсното на Русе е пусто и разбито като сърцето на Феите след любовна драма. Изобщо, сдухня.

Напускането на Русе действително е трудно поради 200%центовата липса на всякакви знаци. Героите се движат само благодарение на остатъците от някаква компасна ориентация. Същата обаче изчезва тотално, когато героите са отново на шосето. Объркването настава с появата на бледожълта метална плоча с надпис СОФИЯ (първата табела с подобно съдържание, която героите срещат след напускането на Варна). Табелата стърчи самотно в посока североизток, като острото е обърнато леко нагоре. Самата табела е разположена в низините на 140-градусов завой и беше СЛУЧАЙНО визуализирана от полузаспалите герои. След кратък размисъл героите решават да игонорират табелата, която очевидно е била обект гавра от страна на децата от крайните квартали на Русе. Следвайки табелата, героите биха се озовали със сигурност във Влашко, откъдето могат да пресъздават на живо, в реално време и пространство, теглото и тегобите от творбите на Ботев, и да станат съвременните Немили Недраги. Сигурно за тях ще пишат на последната страница в Труд, ще има кратък репортаж по новините, а във Фейсбук ще има група с кауза: „Да спасим изгубените във Влашко жертви на табелите по пътищата”. Водени от такива размисли, героите смело се доверяват на собствената си ориентация, и поемат в посока обратна на табелата.

Завеса на второ действие


III. Малко преди Павликени бензинът почти свършва. Наличието на бензиностанция преди Плевен е силно съмнително. Героите не разполагат нито с туба, нито с пари, нито с пожарогасител (не е ясно в случая той как ще помогне). Феите все по-ясно започват да си представят проклятието на пияните служители от бензиностанцията, спомената в горните редове на разказа, а именно, да останат завинаги в района. Жилищата в Русе са много по-евтини, градът е чист и спокоен. Феите могат да запишат магистратура в Свищов, или да станат асистентки в Русенския свободен. А защо не да се основе и университет в Павликени? Може пък и да получи акредитация. Павликенската адвокатска колегия също би приветствала Феите. Събота и неделя може да се ходи на риболов, да се плува с лодка по Дунава, и да се маха на приятелите румънци от брега. Най-сетне Феите ще имат време да се научат да плетат и да развъждат, примерно, пиленца. Феите вече започват да се упражняват да казват „Г`де”, за да могат по-лесно да създат приятелства и в околността.
Оттук нататък, Софията ще се гледа само на табела.

Завеса на трето действие


IV. Феите дълбоко сънуват този сън, когато ги събужда миризмата на Сливенска перла, примесена с дрезгав мъжки глас.
-Добър вечйер, адмирал Едуард Пйенев, от 310 районно, щата Алабама.
Над Феите се е надвесил пиян полицай, жаден за рушвети и гладен за зрелище, със сигурност, ПИЯН.
-За къдйе пътуватйе?
-За София.
- А откудйе идватйе?
-от Варна.
Тук адмирал Пйенев припада под колата и започва да се гърчи в неистови хрипове, подобни на смях. Колегата му излиза от полицейската кола, тръшва се на земята до него, и започва да се хили по подобен начин, без да знае на какво.
Героите се пулят в недоумение. След като адмиралите се успокояват, съставят един бърз фиш за 30 лв. на героите. Основанието е тотално объркване на пътя, примесено с превишена скорост. Има опция фишът да се плати на място на по-ниска цена. Героите отказват. Адмиралите молят героите, в такъв случай, да им донесат ракия от магазинчето в Плйеен, иначе фишът ще стане набързо акт и ще се отнемат точки. Героите са уплашени и объркани. Вземат фиша и палят гуми с мръсна газ обратно към шосето, докато адмиралите повръщат в крайпътните храсти.

Завеса на четвърто действие


V. Малко след Плевен започва да се развиделява. Глутница кучета прави опит да нападне приказния автомобил, а ранобудни циганчета мятат весело камъни по минаващите тирове и се търкалят по прашния път. Героите виждат и първия автомобил със софийска регистрация, което значително повишава духа им. Табелите за София вече стават все по-големи и стърчат тържествено, вероятно в правилната посока. С останалите 70 стотинки героите си купуват кифла и айрян. Слънцето вече е на хоризонта, а призрачните пътища са далеч назад.
Още 200 км и сме у дома.

Завеса


Пиесата потвърждава думите на мъдър, но скромен философ, приятел на Феите:
„В провинцията се ходи само в краен случай”. Пък Хемингуей разправя, че всичко далече от м орето, било провинция.

Амин.

Live forever

Всички имали супермного работа. И аз имам, ама я игнорирам, пускам си Oasis, ставам отново осми клас и почвам да вярвам в любовта, мечтите, свободата, многофазмения оргазъм и неважността на парите за щастието. Oasis разправят, че щели да живеят вечно, а в клипа постоянно дават някакъв гроб. Фейсбукът напук на тях пък бълва още и още снимки на бебета и булки, осветени апартаменти и уредени животи. На пък ми се плува на тъмно и на дълбоко, лети ми се по стръмно и на високо, пие ми се до дъно и на Широко, смее ми се на всички, дори май малко ми се танцува. Изобщо цялата тая история с „усядането”, build a house , settle down, и т.н. може доста лесно да бъде утрепана с една две песни на място, малко повече уиски и правилната мацка на плажа..не че е това идеята де. Сигурно за всеки си има момент, но някак си подозрението, че не искаш да идва и твоето време , и твоят ред да изглеждаш по този нелеп начин със смокинг изтопосан във фейсбук на сватбената си снимка. (подозирам, че като дойде my turn, facebook ще е потопен вече в архива, а дано).
Трагедията по темата идва оттам, как всички се правят на много свободолюбиви, ама всеки тайно си търси човека, мястото и огнището, където да зацикли над вкусните манджи и вечерните новини...Докато отново не му се дослушат песните на смелите му грехове от едно време.

А в осми клас май имаше нещо като пълно щастие?...

Всъщност, то пълното щастие почти си го има:


В ето тези моменти, в които само 1% от щастието е останал някъде по пътя от София, в размислите за сигурността, която презираме и без която никой не смее да продължи. Опасен е само затвореният кръг, в който ни вкарва този копнеж по сигурността. Той именно кара всичките нелепи клоуни от фейсбука да си го причинят, защото се надяват да напуснат цикъла. Кога ли идва разочарованието, че и това не е било това бленуваното разнообразие?

Пускам си часовника на дъното на раницата, където ще преживява следващите няколко дни в компанията на ключовете от вкъщи и от клиото. Нямат право да напускат дъното, докато не го стигна и аз в края на уикенда. Едва тогава ще се изплуват пак като основни герои в ежедневието ми.

А дотогава нека бъде безвремие.
А пък после, нека живеем вечно.

Това не е важно

10 и 30, отново закъснях за работа. Този път защото инцидентно се наложи да гладя и това обърка схемата за по-ранното метро.

Това не е важно. Отидох да си взема един панталон от шивачката.
-Добър ден, имах един панталон за скъсяване, дали е готов?
Шивачката играеше судоко. Каза ми да изчакам малко. Довърши си сета и после каза, че не е готов. Не се знаело кога. Довиждане.

И това не е важно. По-важно е друго. Утре замиваме на море. Още не се знае къде. Това не е важно, къде. Важно е да се заминава, за да се пристига. Това е много, много важно. Много по-важно от спешния конферентен днес следобяд и спешните мейли от разни отчаяни работохолици.

Има и други важни работи. Да градиш, вместо да рушиш, да си смел вместо да си умен, да се движиш, вместо да чакаш някой да те качи, и други подобни.

Още по-важно е да не спираш да питаш, колкото и по-гадно да става с всеки следващ въпрос. Всеки следващ носи още един, и още един, и още една врата без отговор. Но това не е важно. По-важното е, че продължаваш да имаш въпроси. Отговорите не са важни. Те не те държат буден.

Друго суперважно е, да слушаш. Но не другите, а себе си. Това е супертрудно. Другите са лесни, те постоянно говорят. По-важно е, кога говориш ти, а най-важно е, да се слушаш, когато говориш.

Да говориш на другите също невинаги е важно. Те рядко слушат. Снощи един пич на едно парти беше дошъл само за да каже, че в събота ще пуска в Бutchers. Всички го чуха, ама никой не го слушаше. За какво, като всички ще са на море събота. Още не се знае къде, но това не е важно. Важно е да се заминава, за да се пристига. Отново.

Наско с бомбето е

Към сряда сутринта след някакъв тийм билдинг в София. Сънувам суперинтересен и пълноценен пиянски сън, когато ме събужда далечен звън от телефон.

- Ало, Фея, здрасти, Наско с бомбето е!
- Кой?...

Поглеждам на леглото до мен и виждам някакво бомбе.

– Исках да те питам, бомбето ми у теб ли е?

Нямам идея кой е този, какво е това бомбе и защо по дяволите до мен лежи бомбето, а не въпросният Наско? Гласът му звучи като на човек, с който определено бихме имали сходни възгледи за...някои неща. Освен това бомбетата са супер.

- Да, да...у мен е...
- Супер, айде следобяд като дойдеш на работа да ми го върнеш, а?

Следобяд?! Защо следобяд? Колко е часът по дяволите?
Опитът да погледна колко е часът води до завъртане на половината стая наляво, а другата половина надясно. Припадам пак. Точно решавам да звънна на дуплеска да питам колко е часът, и виждам, че, аа верно, то на телефона си пишело. 13 и 20. Е, не е толкова зле...ей сега тръгвам за работа....По-интересно е, какви са тези английски и немски номера, които са ми звъняли в...4 и 20, мадарфакър?

Съвсем бавно на заден кадър филмът от снощи започва да се прожектира в главата ми. Сигурна съм за нещата от началото на вечерта, примерно от първите...два часа...не ...40...неее...30 минути. Всъщност, сигурна съм само за това, че отивам сама на тийм билдинга в Тифанис, и че поръчвам няколко големи Джеймисъна. Дотам. Очевидно впоследствие съм дала номера си на колегите от Лондон и Берлин. Очевидно съм се запознала с Наско и съм му взела бомбето. Очевидно някак си съм се прибрала. НО как?
Телефонът може да ми разясни още. Няколко sms-a получени от неизвестните чуждестранни номера: „Hi , Feq, where are you? You promised to take us to the best place in town!” “Are ma, Fejo, nail se razbrahme sled 20 min v Hambara, kude si?!” “Hi, we took a taxi and are now waiting for you on the corner of this big street which you told us.” OMG, дано не чакат още.... Хм, явно съм имала доста уговорки през нощта. Уви, телефонът няма отговор на въпроса как съм се озовала вкъщи, нито пък защо съм била с бомбе. Голямото предимство от това, че нямам махмурлук напълно се компенсира от неспособността да възпроизведа какво съм правила предишната вечер.

С ужас и страх отварям най-опасния folder: Sent Messages...Както и предполагах- пълно е с неадекватни съобщения към непознати номера. Пратила съм колегите да чакат на някакъв ъгъл на ул. Нишава. Уговорила съм си около седем срещи, като очевидно не съм уважила нито една.

Шокът продължава с липсата на всякакви пари и документи. Ок, това не е толкова фатално, по- странен е телефонният номер с флумастер от вътрешната страна на лявата ми ръка. Но кулминацията е определено лилавият кичур в косата ми.

Понасям се към офиса с бомбето и в колата събирам наличните остатъци от вечерта, за да сглобя някаква история, която да звучи правдоподобно поне за пред мен.

Btw, Наско след това ме покани на обяд. Няма да отида, защото като го видях на светло, се оказа, че няма да имаме толкова...общи възгледи. За сметка на това, лилава коса би ми отивала.


P.S. Умишлено в историята не са включени в последствие изяснилите се обстоятелства: а именно, че съм се вживяла в ролята на Facecontrol в Хамбара, и съм изисквала лични карти от посетителите. Критерият е бил Максимална възрастова граница, като прагът е бил набор 78. Всички родени преди това не са били допускани. Описаното обстоятелство ми бе сведено до знание от управителя на предприятието, в което съм Наето ЛИЦЕ.

Всяка прилика с действителни лица и обекти, е общо взето, случайна.

Revolutionary Road

Гледали ли сте Revolutionary Road? Това е полу-холивудска драма с Leonardo DiCaprio и Kate Winslet, което, така описано, може да те откаже да го гледаш. Звучи като Титаник, и действително си е истинска катастрофа, само дето не потъва параход, а Кейт Уинслет накрая се самоубива.

В общи линии те са супертипичното семейство, живеят в сдухано американско село и са депресирани яко- тя от скука, той от тъпата си работа. На 30тия му рожден ден решават, че заебават всичко и заминават за Париж, което нали трябва да е символ на едно смело решение за ново начало и бягство от ужасната идилия, в която проспиват дните си. Аха да го решат, и на него внезапно и неочаквано шефът му му предлага някаква по-тлъста заплата. И тук почва трагедията. Той се продава за още няколко хилядарки и се опитва да убеди жена си, че така животът им в депресиращото село тотално ще се подобри.Тъжното в историята е, че и той май вярва в това. То, както очакват зрителите, не се случва, и накрая Кейт Уинслет си тегли куршума, след като сама прави драматичен аборт у дома.

Сега разбор:

След като гледаш филма, и се питаш някак си, ти за колко би се продал? За колко би продал мечтите и живота си? За колко нули би се навил да продължиш да живееш живот, който ОЧЕВИДНО не те кефи? И какво ще получиш в замяна на няколкото нули в заплатката ти? Леонардо получи жена си с куршум в главата. И също така се питаш, защо, по дяволите, тъпата ирония се гаври така с нас, че точно когато си на крачка да поемеш по своя революционен път, се появява тъпият ти шеф с няколко нули отзад? Защо не се появи, когато действително ще ти помогне с тия пари, а няма да купи живота ти с тях? И защо винаги хората се оставят рационализмът да победи над скока към революционния им път?
Сигурно всеки поне веднъж стои на кръстопътя между революционния си път и нулите. По един или друг начин. С нули или с единици, сам, или с жена си, за заплатка или за сигурност...Целият живот е един път към утвърждаване на клишетата, които мразиш като малък. Докато една по една не ти случат всички случки, родили тези клишета. Ето го и поредното от днешната притча:

Който предаде свободата си заради сигурността, накрая губи и двете.

Истината е, че докато го гледаш горкия русичък Леонардо как се обърква във филма, и си мислиш, копеле, ОЧЕВИДНО бъркаш. Отстрани действително изглежда лесно. Обаче на негово място в живота, сигурно всеки би се объркал така. Рационално. Кво ще ходя сега на майната си, като тука ми предлагат сигурна и добра заплата? Защо да скачам в тъмното и дълбокото, като мога да стоя здраво стъпил на земята и да проспа и без това краткото си съществуване? Защо въобще трябва да летя, като да лежа в летаргия е много по-лесно. И т.н., и т.н...

Всъщност на хората им трябва тооолкова малко, за да са щастливи. А колко е трудно, всъщност.

Панелките пазят своите тайни

Феите, уви, все още не са направили достатъчно вълшебства, за да построят приказния си замък. Затова им се налага да живеят в Панелка. Панелката е символ на една цяла полу-историческа епоха. Панелките пазят своите тайни почти така, както Балкана. Панелките са емблема на един строй, построил сума ти работи. Панелките са си Панелки докрай.

Приказният герой Камен Донев нагледно описва ежедневието в Панелката в приказната си постановка За народното творчество . Народът е онагледил драматични сцени от Живота в Панелката и във филма „Топло”. Изобщо, Панелката е основополагащ елемент в българската кинематография и театрална сцена. И това не е случайно:
Да живееш в Панелка е като да живееш с целия блок в един апартамент. Всичко се чува. Всички се познават. И всеки знае какво прави съседът по всяко едно време от равноденствието. Създава се една непринудена интимност, която намира израз в малки приказни действия на обитателите: пускане на казанчето, сутрешно попръцкване, шамар на съпругата, удар с тиган по главата на пияния мъж, детски писъци, бурен секс, скърцащ стар паркет, тряскане на врати...

Освен звукови ефекти, в Панелката без проблем се разнасят и вълшебни аромати, гъделичкащи обонянието. Винаги се знае кога жената на домоуправителя пече кърначета и кога Зулумови пържат кюфтета на балкона. Миризмата на скара често се смесва с аромата на белина и кучешките изпражнения във входа.

Визуалните ефекти също са на ниво. Във входовете обичайна гледка са арт инсталации по стените. Автентични надписи IRON MAIDEN, BON JOVI, METALIKA, КУР ЗА ЛЕВСКИ и ЦИГАНИТЕ НА САПУН, написани с тебешир. Падащата мазилка е част от постановката. Дървените вратичките на пощенските кутии зеят весело с подаващи се рекламни брошурки на Мосю Бриколаж и Фантастико.

Вечер всичко притихва. Верните квартални помияри заспиват на изтривалките на партерен етаж и се грижат за безопасността на гражданите. Панелките наистина пазят своите тайни. И най-веселото е, че всеки знае тайната на съседа. Или поне така си мисли.

Мента Пещера?

С появата на тревожната новина за спиране производството на Мента Пещера, настоящият блог е в сериозна опасност. Творческата активност нерядко е в непосредствена зависимост от наличието на магнетичната напитка. Тя е често срещан символичен елемент в произведенията на авторката. Споменава се в немалко постове. Тя е еликсир на щастието и извор на зелени вълшебства.
Без нея животът на този блог е с неясно бъдеще. Както и Вашият, както и на всеки друг.

Храна за душата

Този текст е създаден в онова състояние, в което си достатъчно зле, за да не ти пука какво казваш, но и достатъчно добре, за да се концентрираш да го напишеш.

Тоалетната на някакъв ресторант в Драгалевци. Пияна съм ужасно от мента и ром, а булката е бременна в третия месец. Всички гости крещят „Горчиво!”, а според Металика като фон Нищо Друго Няма Значение.

Дори след ТОВА количество храна, с което се тъпча цяла вечер, коремът ми отново е празен. Празен като душата ми.. С тази разлика, че за корема винаги има свински вратни пържоли и люти чушки и той ще е доволен, докато ако предложа това на душата си, тя ще ми се изсмее гръмко в обичайната си изкривена гримаса и ще каже: Отново ли няма храна за душата? Е толкова ли свърши храната за душата? Писна ми да ме храниш с алкохол.

Да ти се гади от алкохол е като да ти се гади от любов. Знаеш, че като повърнеш ще ти мине, обаче зорът е докато повърнеш. После се освобождаваш от обзелото те опиянение и ти олеква супер много. Обаче ако въпросното опиянение се абсорбира от организма ти, става доста зле. Като цяло се натрупва един Dauerschaden, което е на немски и значи трайна щета или нещо подобно. По-добре да не уточняваме как се произнася поради споментия ефект на повръщането.

Та казвам аз на душата, еми душа, няма храна за душата. Мога да ти предложа да повърна, за да се освободим от натрупаното фалшиво опиянение? Оо, не казва, душата, аз искам да летя! Дай ми храна за да полетя! Няма, душа, няма, казвам аз и се обръщам към мозъка си. Той спи лениво летаргичния си сън вече три години, прилежно изгладен от достатъчно билки и химия, и все пак намира сили да каже: Душа, аре откажи се от тия полети. Няма смисъл. Най-много да се фраснеш някъде и да умреш, а аз да остана сам тука и съвсем да не мога да се оправя с тази...тя е тотално побъркана!

Навън скоро ще изгрее слънце, а аз ще пробвам да събудя още една умряла душа.

Общинари vs. Граждани а.к.а. Фейски документи

Фейските документи са част от фейската идентичност и съществен елемент в иначе разхвърления фейски живот. Фейските документи се вадят в Общината.

Общината е любимо място на Феите. Още от сутринта Феите се вълнуват от срещата с общинарките.

Пред входа на общината едно куче и циганин със светлоотразителна жилетка посрещат Феите. Единият спи под жарките лъчи на сутрешното слънце, а другият пие кафе и оглежда мазно вече потните минувачки.

Феите влизат с усмивка на уста и се нареждат за номерче, следвайки инструкцията на останалите граждани. Те, незнайно защо, не са в така приветливо настроение както Феите.
- За какво са тези номерца?- питат Феите.
- Не знаем.- отговарят лаконично и в хор гражданите.
- А защо чакате тогава?- учудват се Феите. Следва общ озлобен поглед от страна на гражданите и Феите смирено се нареждат на опашката.
След около 243 часа и 69 минути Феите влизат в стаичката да си вземат номерче. Какичката, която раздава номерцата е със силно топирана коса и НАИСТИНА е с рокличка с леопардови мотиви. Макар и млада, тя е вече се е научила да се държи като истинска достойна общинарка. Тя хладнокръвно обижда гражданите и отбива с псувни всяка оказана гражданска съпротива или натиск. На всеки въпрос се отговаря със скандал и заплаха с охраната (ленив пенсионер с лилави нокти).
- Добър ден!- поздравяват ведро Феите.
- Казвайте!
- Идвам за номерче.
- Ето, 1024.
- А за какво са тези номерца?- осмеляват се да попитат Феите.
- Те определят реда на опашката за подаване на формулярите.
- Това означава ли, че пред мен има 1024 гражданина?- питат Феите.
- Не.
- А какво означава?
- Не знам!- изкрясква какичката.
- Добре...а какви са тези формуляри? Откъде мога да получа формуляр?
- От мен.
- А може ли да ми дадете формуляр?
- Не може.
Феите са объркани.
- Първо трябва да отидете и да платите държавна такса в банката и тогава да дойдете за формуляр, след като отново се наредите на същата опашка.
- А не може ли сега? Отвън гражданите попълват тези формуляри със страдалчески лица, постоянно поправят с коректор и преписват един от друг.- описват Феите напрегнатата обстановка в коридора. Какичката напудря носа си и обяснява, че това е защото гражданите са тъпи. След това изгонва Феите.

Феите напускат общината и отиват да търсят банката. Започва тягостна обиколка из Студентски град. Студентски град е нещо средно между Приморско и Младост 4. Юнското слънце е изгорило и последните останки от желание за висше образование у студентите и те лениво се наливат с бири на сянка пред общежитията. Феите правят няколко жалки опита да питат къде е улица Розарио 8, където се намира банката. В отговор получават подигравка относно шарката на кецовете си, псувня май че на гръцки и предложение да се качат горе в стаята ми, там имам супер яка мастика и съквартирантът ми си е в Добрич до утре.

След около 435 часа изтощителни обиколки из Студентски град Феите Случайно попадат на улица Розарио 8. Там се вие дълга опашка, състояща се от същите граждани от общината. Някои от тях плачат. Има и линейка. Всички попълват платежни нареждания. Държавната такса за талон за МПС е 50 стотинки, а таксата за превод 100 лв. Това причини вече четири колапса, обяснява охранителят на банката пред току що пристигналия екип от Излъжи Ти Ви. Вътре касиерът въвежда данните от попълнените платежни нареждания на компютър с два пръста. Той се казва Иван Иванов и има особен южняшки акцент, докато крещи на гражданите. Обстановката като цяло е сравнима със съдбоносни в исторически апсект битки и военни катаклизми, в които малцина оцеляват. Малцината оцелели се завръщат обратно в общината и се нареждат отначало на опашката за формуляри. Сред тях са и Феите. Те влизат самоуверено с копие от платежните нареждания, бленувайки за очаквания формуляр. Какичката с леопардовата рокля е вече в транс и замеря доста от гражданите със златните си обувки.
- Ето копие от платежното нареждане, а сега ми дайте формуляра!- влизат веднага в общинарски тон Феите.
- Няма.- заявява какичката.
Феите немеят.
- Върнете се, излезте навън и направете 400 копия от платежните нареждания. Тогава ще получите формуляр.
- А Вие тогава ще получите ШАМАР!- не се сдържат Феите.
- Охрана!- изкрясква какичката и мята по Феите останалата златна обувка. Токчето се забива в лявото крило на Феите.
Феите припадат. Идва пенсионерът с лилавите нокти и изнася Феите.

Завеса.

Любов за цял живот в 1280

- Добър вечер, до пресечката на Мастика 8 и Голяма Поморийска 32?- мятат се задъхани Феите в първото срещнато 1280.
- Добър вечер, нема проблеми. К’кво има там? Кат Ви видех как търчите към таксито, помислих, че некой Ви гони...Викам, дай да спра на момичето, че го преследват.- ръмжи Бакшишът отпред.
- Ааа, хаха, не, никой не ме гони. Аз гоня някого. Тогава човек тича още по-бързо.- смеят се мъдро Феите.
- Лелее, к'ви времена настанаха, жените да гонят мъжете! Е к’во е тва бе! – Бакшишът посръбва възмутено от домашната ракийка изпод седалката.
- Емии..ето, тва е. К’во да се прави.. много са зле мъжете.- измрънкват Феите.
- По мое време, аз тря’аше да я гоня жената, да я баламосвам, тя се дърпа, аз се пра’я на идиот...с’а кво станá...мацки като тебе да тичат подир мъжете...сега да бех млад, да тичат и подир мене... - замечтано превключва на трета Бакшишът и пак посяга към ракийцата.
- Еми да, ама днешните мъже са мега-злета, въртят номерца и се правят на интересни, освен тва ги мързи да се мръднат, след като веднъж са решили, че са те спечелили.- заявяват Феите.
- Брееей...кво да ти кажа, момиче...аз така тичáх подир мойта жена, навремето, викам, ей тва е жената...голема любов голема работа...месеци наред спя пиян под прозореца й, тя се се дърпá...накрая се оженихме...и така.
- И сега какво, щастлив семеен живот?- повдигат вежда подозрително Феите.
- Аа, ми...к'во да ти кажа..ти на колко си години?
- На 1028.- отговорят откровено Феите.
- Ааа, ти си вече на 1000 години, мога да ти кажа...че викам, ако си некоя млада, да не ти ги говорим тия неща...Нема такова нещо, момиче, един мъж с една жена и обратно...нема в живота... и аз е така кат бех на твоите години, и викам...е тва е любовта, жената, цел живот ше съм й верен...то една коса, едно тяло, една здрава, млада....ама после... се оженихме и ...едно след друго децата...тя взе все повече като майка си да става....една такава все мрънка..все иска внимание....все нещо недоволна...пиел съм...цел живот ли такси ше карам...викам, ми такси ше карам ма...иначе само тръби ли да опра’ям, с тоя техникум...и после се почнá...карáх там автобуси из Европа до Германия...и по пътя, къде сръбкиня, къде украинка...все по мотелите...такива работи...прибирам се, жената и нея я няма...спрех да я питам къде е...нейна работа...кат не се гониме, нема и да се фанаме, ХАХАХА.- смее се гръмко Бакшишът и профучава на оранжево.
- Мхм, - измрънкват Феите.
- Един ден, викам на жената, слизам до мазето да претакам зелето и се връщам.. ма е така как съм по потник и анцуг. Слизам в мазето, там срещнáх Зулумов от четвъртия етаж...вика...кво зеле ше претакаш бе, дай да идем да ударим по едно. Викам, дай, аре. И като се почнáхме, едно, две, пет, колко ударихме, три дена не се прибрах при жената. Връщам се на третия ден, тя реве. Що ревеш ма? Как що рева, къде ходиш...реве та се къса. Викам, напих се с със Зулумов. Не ми верва. Викам, ако искаш вервай. Кат не ми верваш, верно ше зема да те лъжа. И тогава почнáх. До тоя случай, все съм й бил верен на жената. Ама кат нема доверие, почват да се лъжат хората, момиче.
- Мхм.
- Айде, 5и 20, стигнáхме.
- Мхм.
- Аре, дай 6 кинта и бегай, и стига търча подир калъфите...Нема тръпка за цел живот, момиче. Глей си интереса и не се излагай, на 1000 години си.

Кво друго да направят Феите, освен да дадат 6 кинта, да кажат „Мхм” и да бегат да се излагат?

Гръмоотвод

Вися си лениво в офиса и се чудя, какво ще стане ако я питам колко често прави секс с мъжа си. Бих я питала не защото толкова ме интересува, ами само за да й видя изражението при този въпрос. Несъзнателно се усмихвам само като си го представя. Палавото ми въображение дори ми дава мъъъъъъничко смелост, ама бързо се отказвам, понеже е бременна. Секунда след това ме обзема разяждащо чувство на вина, че седя на монитор и половина разстояние от нея и пиша ебати глупостите.

Тя сигурно е представителна извадка на половината жени в офиса, в града, в света въобще, така че няма нужда да питам точно нея. Веси. С подредения живот с подредени документи, с подредена последователност на чувства, мисли и действия. Университет- сигурна работа в добра фирма- стабилен годеник-и ето сега детето. Всичко по план, в идеална детеродна възраст на 28. Радвала се е на редовен цикъл и добро здраве. С розови чорапи и обувки от Пиротска.

Защо не си призная, че й завиждам и си мечтая за нейната стабилност, вместо като една жалка лигла да изопачавам уютния й живот? Това е гадно. Веси дори е печена. Веси не е виновна, че аз съм почти колкото нея на години, но изглеждам на 16 и се държа като на 5. Веси не е виновна, че докато тя спи в ипотекираната си гарсониера, аз повръщам на Седмочисленици. Нито пък, че на 27 години още не съм се научила да се лиша от Едното за сметка на Другото, които и да са те. Веси не страда от синдрома „искам- от всичко-по много- и то сега”. Веси живее в равносие и душевен мир, без да е гръмоотвод, привличащ мълнии, бедствия, урагани, вулкани, облаци от прах и недоразумения, душевни земетресения и хиперсблъсъци, които да си причинява сама. Без да хвърля след себе си останки от колебания и объркани хленчения.

Всъщност, дълбоко в себе си ние сигурно много си приличаме. Просто аз правя жалки опити да живея в две схеми, а тя е имала смелостта да избере едната. В която в крайна сметка свършваме всички.

Амин.

ПАРИ

Хубаво нещо е да имаш пари. Парите правят хората щастливи. Или,по-точно, една цифра ги прави щастливи. Една тлъста заплата. Еди-колко си хилядарки. Чисто. Всеки месец. Дори повече, с бонуса. Свободата, събираща се в хххх бона месечно. Х бона нетна свобода. Х бона свобода pure. Х бона уиски, суши, сандали, морета, ваканции всеки уикенд, безпаметни нощи по баровете, още един флирт, още една безценно евтина мацка...независимост, породена от бездънен bank account. Кеффф! Всичко, което си поискаш, дори някоя плазма, дори онзи джип, а защо не и двете, като имаш пари...

Да умееш да харчиш парите си с кеф е сред най-трудните рецепти за щастие. То е част от онези неща, като да се отпуснеш в секса, да се изкефиш на всяка хапка вкусна храна, да лежиш на празния плаж, блеейки тъпо в една точка, или да се смееш с пълно гърло на някоя евтина комедия- трудно. Не количеството пари определя свободата, а способността ти да ги харчиш. С кеф. Без да ги броиш. Без да смяташ. Без да остават. Дори да ги нямаш.. трудно е. Но още по-трудно е, като ги имаш. Хем да ги имаш, хем да ти се свидят. Ебати наказанието. Феите познават много такива хора. Все богати. И все смятат стотинката в ресторанта. Къде е свободата от парите? Останала е някъде между 3-те спестени лева, месечната ти лихва по депозита, и всичките часове overtime, с които си избъхтал поредната хилядарка. Останала някъде на бюрото ти, смачкана между купища документи, безсмислени email-и и тонове ненужна хартия корпоративен shit. Седи си смачканата ти свобода там, а лихвата по флекси млекси депозита ти расте ли, расте...и за к’во? Накъде расте? Какво ще стане от нея? Още повече пари, които още повече да ти се свидят? Още глътка нетна свобода, за сметка на бруто изгубени часове зад бюрото. Трупаш ти от евтината си псевдо-свобода, сметката ти расте, ти се смаляваш, и всичко това става правопропорционално на спестените левчета.

Накрая се събуждаш на 69 с ОГРОМНИЯ си депозит и спадналата си пишка, и стигаш до логичния извод, който си знаел цял живот:

Гергьовден

Гергоьовден е времето, през което първо поколение провинциалисти-софиянци напускат града, за да посетят родните места. Второ и трето поколение вече са ъпгрейднат вариант и остават в столицата. Те наизлизат с комшиите пред блока и почват да се дупят над старите си корси и голфове, евентуално поразчистват жигулата от щайгите и останалите буркани лютеница и трушия, или претакват зелето /това май беше по Коледа, но добре пасва и тук като съществена част от бита/. Изкупителната жертва на светлия празник са агнетата, домакините с ролки над марулите и фурната, и няколко (о)празн(ен)и апартамента с по един лаптоп и малко бижута, предавани през поколенията- златен бизнес период за циганите и кварталните наркоманчета. Освен тях, доста здраво намазват и кучетата, за които останките от излишната храна се приземяват от високите етажи директно в градинката зад блока, as usual. Междувременно,
No I don't have to lie
mama Africa, unite!

Това е времето, през което на Феите им се иска просто за четири дни да се затворят вкъщи, да не пускат телевизора, дето го нямат, да си пушат и да си блеят, без никой да ги занимава с глупости. От време на време е яко да се излезе да се види как изглежда Шишман по default, и какво е усещането в 1 на обяд да има точно четири коли и двама души на паветата пред Народното събрание. Толкова връзка с околния свят е предостатъчна. После отново е време за сладката темерутщина у дома, без да трябва да се напъвам да преяждам, щото разбираш ли, баба готви от 6 без 15.

Не че нещо против светлите национални празници. Да преяждаш и да се връщаш от време на време back to the roots е жестоко. Обаче какво ли би станало, ако поне веднъж през или не през тия празници, хората решат да направят някое вълшебство - различно от повръщане на агнешко и лицемерно надлъгване по селските маси с комлексираните роднини, кой колко изкарва в София-та. Например, да нахраниш някой гладен, да купиш някое букетче, да се разделиш с безсмислените парцали, които трупаш в гардероба си...

На думи и идеи всички сме супер.
Айде, че това стана прекалено благородно.




Hieronymus Bosch's The Seven Deadly Sins and the Four Last Things

Феите и Ейяфятлайокутл

Когато се разбра, че вулканът Ейяфятлайокутл ще избухва, Феите като едни истински супернови бяха разбира се в центъра на събитието: ЛОНДОН. Като едни истински супернови, също така, Феите веднага усетиха, че поводът е идеален да се злоупотреби със ситуацията. Извънредните ситуации са създадени за злоупотреби на едро и дребно. Феите знаеха това и смятаха да го използват...


Още уикенда Феите се държаха ама точно като вулкана. Те избухваха, изригваха, вдигаха прах и лава денем и нощем. Трещяха из Oxford Street, Canary Wharf и Camden Town, тъпчеха се със суши и харчеха безразборно командировъчните за ненужни парцали и грозни гердани! Феите бяха в супереуфория и гърмеж! Те бяха заклещени в Лондон за уикенда и разполагаха с командировъчни! Какво по-вулканично от това!


В понеделник стана ясно, че вулканът продължава да имитира Феите и няма намерение да утихне. За разлика от него обаче, Феите трябваше отново да ходят на работа по цял ден, което даваше на вулкана сериозна преднина. Неговата задача беше само да избухва, а Феите поне денем трябваше да кротуват.


Вторник вече постепенно спираше да е весело. Командировъчните свършваха, местата за влак и автобус също, а концертът на Jaya the Cat и останалите милиони ивенти в София наближаваха със страшна сила. Феите знаеха, че в София вече люлякът е цъфнал и че учениците пушат и пият по пейките в Заимов по цял ден. Знаеха, че малките прашни улички са слънчеви и че Феите могат да носят новите си кецове по разбитите тротарчета и да пият ментичка навън до късно. Те мечтаеха за неповторимия шок да излязат сутрин пред входа и да установят, че клио е изчезнало, преди да се сетят, че вечерта са го оставили някъде в центъра.


Феите продължава вечер да влизат от бар в бар, но постепенно им ставаше странно, как точно е възможно хората в Лондон да се напиват от безалкохони коктейли и заведенията да затварят по дяволите в 2?! Колкото и невероятно да звучи, Феите ядяха дори сушито с отегчение! Освен това, Феите започваха да привикват с на пръв поглед безумни гледки; като например как девойка си БРЪСНЕ РЪЦЕТЕ на Trafalgar Square, докато половината полски народ се е събрал в слънчев неделен следобед на същия този площад да погребва полския президент; как двуетажен автобус сгазва пиян пакистанец в съботна нощ на оживен булевард, докато полуголите жени продължават най-безцеременно да повръщат бургери по тротара, все едно нищо не се е случило; Феите започнаха да пият кафе и редбул, защото без стимуланти ритъмът на града просто ще те премаже точно както автобусът размаза пакистанеца. Феите вече си обясняваха и защо Пингвините от банковата Мекка Canary Wharf вечер се преобразяват в жалки надрусани развалини, търсещи е*ането за вечерта – ами то кафетата и редбула в един момент просто не те хващат. Безумие... Както се развиваше ситуацията, сигурно скоро и Феите щяха да се напиват от безалкохолните мохитота.


Междувременно Ейяфятлайокутл продължаваше да се прави отчаяно на интересен, за да привлича внимание и да внася масова паника. Беше абсолютно непредсказуем и ту избухваше, ту се правеше, че утихва, за да изригне през нощта с още по-голяма сила. Феите, понеже цял живот се държат общо взето като вулкана, идеално разбираха, че на него не може да се разчита. Той нарочно щеше да се преструва постоянно, за да провали наближаващия уикенд. Затова имаше само едно единствено решение:


EUROLINES.


Студентската мечта на Феите. Място, в което цялата българска прелест е събрана на едно място: златни колани, леопардови чанти, топирани руси букли, кюфтета и анцузи. Лудница. Всичкото това покорява европейските пътища и мирише на пот и чесън. В продължение на около 40 часа. Феите бяха запознати с контингента на Eurolines към Германия, но английските имигранти преминаваха всякакви граници. Феите пристигнаха на автогара Victoria Coach Station във вид стил- тотален disaster- meaning 10 различни нокътя на ръцете, бретон с неясна посока, четири раници и два сака. Но видът на спътниците им за следващите 40 часа просто ги довърши. Изобщо, през цялото това преживяване в обърканата глава на Феите все по-ясно кристализираше само една гледка: вкъщи, под масичката, има едно малко запечатано пликче, с едно малко свито патронче, което чака някой да му обърне внимание. ..В някои моменти от пътуването, ако не беше тази мисъл, Феите почти се бяха примирили с идеята, че гореспоменатите спътници са последните хора, които Феите ще срещнат в живота си, и тези, които ще изпратят Феите в отвъдното. Общо взето, все едно се качваш на самолет, на който е предначертано да се взриви във въздуха, само дето в автобуса мирише по-различно.


Изводът от цялата история е един. Два дни по-късно, Феите си седяха самички вкъщи с въпросното патронче. Чак тогава те осмислиха фразата, написана на oyster-картата за лондонското метро, която четяха по около 20 пъти на ден, всеки път, като влизаха в метрото:





В утрото на заминаването той подреди много добре планетата си. Изчисти като коминочистач действуващите вулкани. Той имаше два действуващи вулкани. Така му беше много удобно да стопля сутрешната си закуска. Той имаше и един угаснал вулкан. Но както сам казваше: „Човек никога не знае какво може да стане!“ и изчисти също тъй и угасналия вулкан. Когато са добре изчистени, вулканите горят полекичка и равномерно, без да изригват. Изригванията на вулканите са като огън в комините. На нашата планета ние очевидно сме много мънички, за да можем да почистваме вулканите. Затова ни причиняват сума неприятности.




Le Petit Prince, 1943

Възрастните бебета

Хората се раждат, първо са бебета, после деца, за малко приказни герои teenagers, и после щат не щат стават възрастни. Да си възрастен като цяло е тъпо и скучно, ставаш супер сдухан леля или чичко, мрънкаш, оплакваш се и храниш по-малките, а всъщност полутайно -полуявно мечтаеш да си като тях. И понеже възрастните почва да ги влече пак детство мое реално и вълшебно, ама няма как да се върне, и решават да си имат свои деца. Това се оказва единственият начин да изживееш наново детството си и да имаш прекрасно оправдание пред останалите сдухани мрънкащи възрастни да се правиш на дебил, да гледаш детски, да говориш глупости без да си пиян и да си играеш с разни играчки, дето иначе другите възрастни ще те ебават яко, ако си признаеш, че всъщност са за теб, а детето е само предтекст. Казано на езика на възрастните, това е отчаян вопъл към недостижимото детство, протегната ръка към безвъзвратно отишли си усещания, които се опитваме да възкресим с децата си. Тъжно, но факт.

Още по-тъжното е, че напоследък дори децата не могат да ни върнат това усещане. Виждали ли сте децата, които всъщност са възрастни? Бeзумно е! Феите все по-често попадат на такива деца. Те уж са бебета, уж са на 3, а гледат сериозно като сдухан възрастен с ипотечен кредит, две банкови гаранции и три поръчителства. Гледат те, и изражението им е все едно аха-и да почнат да ти обясняват за прогресивно растящата лихва и неснижаемия остатък. В Германия примерно децата са масово така възрастни. Шансът тези деца да станат Феи или приказни герои отсега е с доста снижен остатък. На две те вече си пускат суперсамоуверено dvd-то с порното на техните, могат прекрасно да ти обяснят разликата между минет и фелацио, и с потресаващо безразличие следят всички сериали с убийства след полунощ.
Феите, наблюдавайки тези деца, изпитват нещо средно между страх и почитание. От една страна, това е суперяко. От друга страна, Феите си представят същите тези деца- възрастни, да кажем, на 13. Докато на 13 Феите следяха отчаяно European Top 20 по MTV, играеха си кротко пред блока и се обличаха като герои от куклен театър, тези деца- възрастни сигурно вече ще са овършели нощните фолк-клубове до дупка, мастиката ще я жулят на закуска, а фелациото ще им е ей така между другото. Бройката със завоеванията по нощните клубове ще бие тройно тази на мама и татко взети заедно. Толкова ще им е писнало всичко това, което предишните поколения тепърва са откривали, че няма да им остава друго, освен самите те да тръгнат отчаяно да търсят обратно детството, което всъщност са нямали. Тъпа работа.

Същественото е невидимо за очите

Нещата понякога са ясни. Застрохавателите не плащат. На ляв завой се минава на червено. Който ходи на работа, никога не му стигат парите. Който не работи, никога не му стига времето. Жените винаги закъсняват. Мъжете никога не слушат като им говориш. Политиците лъжат. Любовта е сляпа. Шевофете никога нямат угодия. В събота всички са в мола. Годишният отпуск е 20, макс 25 дни. Журналистите са марионетки с поръчки. ГМО-тата са вредни. На работа всеки го мързи. На маса с ракийка всеки знае много. Счетоводителите са скучни. Адвокатите са алчни. Полицаите гълтат рушвети. Времето на почивка лети, а на работа спи. Светът принадлежи на смелите. Грозните жени са злобни. Мъжете без кинти са комплексари. В свободата има повече отговорности. Любовта прави хората по-добри. Малките деца се оправят по-добре с компютри от дядовците си. По крайните квартали има наркомани. Всички искат в София, пък дори и да е с ипотечен кредит.

Нещата понякога просто са ясни. А същественото е невидимо за очите.

А понякога не е съвсем ясно. Толкова е неясно, че чак се чудиш, как така, по дяволите, простачката от съседния вход дето продава цигари взема повече кинти от академика на последния етаж? И как така, хем е криза, хем в Хепи-ТО никога няма места? Защо грозните жени имат богати мъже? Защото богатите мъже обикновено нямат вкус за коли, жени и дрехи? Защо има хора, които дават 50 лв. за дневна ски карта, само за да позират по грейка на Шилигарника? Защо новата анцуг-мода от Лозенец все по-убедително се налага на модния подиум в Мола на Стамболийски? Защо някой казва много повече мълчейки, от друг говорейки? Защо на няколко чашки всички се уважават, а като си в беда всеки се прави на ударен? Защо който не работи, яде повече? Защо като трябва да тичам ми се спи, а като трябва си легна, ми се тича? Защо всички тъпи филми са дълги? Защо който вика по-силно, е прав? Защо временните неща са най-трайни?

Нищо не ми е ясно. Ама не искам и да ми се изяснява. Същественото е невидимо за очите. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват...

The Truth is I feel Useless

Пак нищо не свърших. Трябваше да направя 1000 неща, от които нито едно не ми се стори достатъчно интересно да се захвана с него. А толкова имам желание да правя нещо! Да се заровя, да потъна и да напълня главата си, да хвърля цялата си фейска енергия, която няма къде да изразходя истински, крещейки, дишайки. Колко е тъжно да хабиш силите и енергията си в грешни кладенци...всеки ден.... Толкова лиспва способността да се концентрираш напълно в нещо, което те кефи, нещо, при което няма нужда от кафе и музика, нещо, което е самодостатъчно да те зарежда от самата умора от него, и да искаш още и още, и да става все по-интересно, все по-зарибяващо, все по-твое... Сетивата ти са напрегнати, мозъкът ти е включен на макс, мускулите ти не трепват, съзнанието ти е като опъната струна, и адреналинът ти се покачва с всяко следващо прозрение...И за миг не можеш да излезеш от това състояние, толкова е яко, времето и нещата около теб не съществуват, ти просто си вътре и нищо друго няма значение! Колко е празен животът без такова нещо.. А всичко може да бъде толкова весело! Толкова шарено, толкова различно, толкова изпълнено, толкова, толкова...СМИСЛЕНО. Сигурно така се появяват на света masterpieces. Сигурно понякога отнема точно миг. Сигурно е гениално.

The truth is I feel useless.

Дори не знам какво ми се яде. Дори не мога да улуча каква музика да си пусна. Дори не знам какво да си облека. Дори не знам с кого да початя малко. Малките всекидневни вдъхновения ми се струват безумни тъпи при липсата на такова нещо.

Ще взема да си легна. Докато спя поне, върша нещо полезно.Все пак най-важното е да си се наспал.
А от утре няма да губя нито минута повече.

500 евро

Колко са точно 500 евро? Една заплата? Половин заплата? 4 заплати? 1/8 заплата? Уикенд за двама на Банско с безумно много екстри? Еднопосочен билет до Щатите? Издръжката на 9-членно африканско семейство за шест месеца? Колко са, колко са? Две рокли в мола? Последният iPhone? Безкраен списък, от който може да заключим, че 500 евро са и много, и малко, и дори средно много и средно малко пари.

Това, съвсем примерно, са три заплати за един средностатистически служител на българското летище.

Терминал 2, 6 сутринта. Феите и един полузамаян приказен герой бродят из терминала в отчаяно търсене на гейт Б (примерно) и редовен полет към Франкфурт. Феите са се озовали на летището директно след 7–часов сет на 4ти км, а приказният герой каца направо от Мохито. И двамата са с разредени кръв, урина и мозъци, червени очи и празни погледи. Това (не)състояние отвежда героите по погрешка в посока „Нещо за деклариране”, при положение, че и двамата могат да декларират най-много към 2 промила и нищо повече. „Ейй, вие двамата, не гледате ли къде вървите беее”, провиква се гореспоменатият средностатистически служител на българското летище. „Абе ейй, чшш, я по- кротко!”, отвръща приказният герой в полусън. Тази погрешна реплика го изпраща в стаичката зад ъгъла, където се усамотява със средностатистическия служител. Феите са безкрайно уплашени. Те вече проектират случващото се в стаичката в главите си и гледката далеч не е приятна. Най-вероятно приказният герой ще излезе изтрезнял, гол, изнасилен и подстриган нула номер. Бррр..
След няколко минути Жорката излиза. Облечен е, има коса, още е пиян, но е мегасдухан. Средностатистическият служител, вместо да го изнасили, е направил нещо далеч по-ужасно. Влязъл е в стаичката, пуснал е радио Хоризонт, седнал е зад бюрото и е извадил един фиш. Почнал е с просълзени очи да го размятква пред очите на Жорката, и да повтаря: „Погледни, погледни, момче, колко ми е заплатата! И за тия пари аз денонощно се разправям тука с такива като тебе, дето ми късат нервите! Кво да направя, а?А? А детето? А жената?АААА!” Ала бала портокала. Жорката мигал, мигал, докато фокусира 300 лв. брутна заплата, свил рамене, измрънкал нещо, и накрая излязъл.

Шест месеца по-късно, същото място. Летището е оживено и неорганизирано. Феите отново излитат за Франкфурт, в състояние, сходно с гореописаното. Набутали са произволни вещи в багажа в последните 15 минути, междувременно чатейки, телефонирайки, пеейки и блеейки. Съдържанието на куфара е пълна мистерия дори за самите Феи. Единственото, което помнят е, че по дяволите забравих да извадя от куфара плика с ОНЕЗИ 500 евро, които Х ми даде да занеса на У...
2500 км по-късно. Феите са изтрезнели и приземени. Куфарът ги чака на лентата преди самите те да са стигнали дотам, бахтиииии и летището...Защо в София кацат по 3 самолета на ден и багажът винаги се бави толкова, се питат Феите, докато отварят куфара да проверят за парите. Отговорът е там вътре, в куфара. Все пак отнема време да разровиш и без това разхвърлян багаж и да намериш в него плик с 500те евро. Лудница. 500те евро ги няма. Ей така, няма ги. Откраднали са ги на летището! Сложих ли ги, почват да се питат Феите в объркана паника...

В този момент въображението на Феите поражда в главата им следната анимацийка: Средностатистическият служител, детето и жена му на плажа. Жена му е с нов бански от мола, детето има най-модерния пояс на плажа, а средностатистическият служител отпива мастика Пещера- страст на кристали и смуче мустак самодоволно. „Ееех, жено. Ако не бяха тия 500 евро от червения куфар, щяхме да видим морето през крив макарон!” „Прекрасен си, скъпи!”, гали жена му косматите му гърди и отива да позира в кафенето с новия си бански.

Сигурно така балансът в хаотичния свят поне малко се е възстановил, успокояват се Феите, кроейки вече плана в главата си- как да спестят билета от влака, за да компенсират поне малко загубата.
Амин 500 евро.

Понеделник- Петък

Колко е страшен животът! Колко е страшно всичко! Колко е страшно времето, което минава и остава назад, и това, което предстои! Изтелкото време никога няма да се върне и това го прави безнадеждно страшно! Това, което предстои, е напълно неизвестно, и това го прави тревожно страшно! Всичко е страшно! Настоящето е страшно, защото е единственото, което можем да контролираме, и ако объркаме, това остава така в миналото и не може да се поправи! Ужас!
Всичко е страшно! Ако продължаваме да робуваме на това безумно ограничение минало-настояще-бъдеще ще откачим напълно и ще умрем, преди да сме разбрали. Дори може и вече да сме умрели всъщност! И е супертрудно да проверим, защото всички около нас също са умрели.
Какво да направим? Как да се противопоставим на Понеделник- Петък схемата? Всъщност, кое не й харесваме? Адски е удобна. Понеделник- Петък, Понеделник-Петък, хоп: събота. Фрррррр и после от начало. И изведнъж си на 69. Години. Колко е страшно как се променя всичко!..

Каква тръпка си ми само...Хайде да излезем...Колко е як сексът...Премести се при мен, защо да се плаща тоя наем?... Има ли смисъл да се виждаме довечера с другите, като може да си останем вкъщи?... Ужасно ме мързи...Защо по дяволите изстискваш така пастата за зъби??!?...Оо, не нямам сили за секс...Понеделник- Петък....може би ако имаме дете всичко ще се освежи...Защо си идваш чак сега?...Имам супер много работа, ще закъснея и тази вечер....Защо майка ти не дойде да гледа детето поне един уикенд?...Животът е ужасно скъп...Понеделник- Петък...Не може да ходим на екскурзия, трябват ни пари за частни уроци и за английски...Колко си спестил ти през всичките тези години?... А чий е апартаментът, а? Да, ясно ми беше още в началото, че се нанесе само заради апартамента!..Тихо, детето чува!.. /Тряс/..Понеделник-Петък...Извинявай, знаеш, че досега никога не се е случвало да забравя рождения ти ден! И то точно петдесетия!...Ще се реванширам, обещавам! А кога?...Понеделник-Петък...Сега и децата са големи, и отново имаме време...

Да бяхме отишли онова лято...Нямаше как, нова работа....Да бяхме повторили, да бяхме пробвали още веднъж само, да бяхме отишли, да бяхме говорили повече, да бяхме мълчали повече, да бяхме опитали повече, да бяхме летяли повече, да бяхме рискували повече, да бяхме поплакали повече за смелост....Кураж...Понеделник-Петък...Шанс...

Будилник- Кафе- Душ- Яке- Кола- Булевард- Компютър- Супа и салата- отново кафе-шест и пет- кола- магазин- среща- вечеря- вино- вход- ключ- дом- лапма- сън...
До утре.