Защо, защо хората си причиняват това? Защо се стига до това? Какво става въобще? И защо трябва да е тъжно като може да е лесно и защо трябва да е сложно като може да е весело? Колко сила ти трябва за да се освобождаваш от себе си и колко слабост отнема да бъдеш себе си без да си пречиш? Защо сам си поставяш решетки и после се страхуваш да ги напуснеш?
Неделен следобед в Керамоти. Слизаме от ферибота след 2 седмици на Тасос и Самотраки. Спрели сме на аварийки по джапанки почти по средата на улицата, така, както само ние можем, и ядем гирос. Скоро слънцето ще започне да се скрива и ще настъпи прекрасна лятна вечер, дълга и оранжева, а ние ще си пътуваме към София. Ще си пътуваме, и ще си говорим, ще си пътуваме и ще си мълчим, така както само ние си можем. Той ще кара, а аз ще сменям музиката. От време на време ще пускаме радио, и ще се чудим какви са тия новини на турски. По някое време ще се отплеснем и ще объркаме пътя,а после ще гледаме снимките от последните две седмици. Той ще иска да изтрие размазаните, а аз няма да му давам. Накрая пада батерията.
Това беше преди две години. Ако действително живеем чрез тялото, разума, паметта, интелекта, егото и Аз-а си, то има емоции, които паметта възстановява с всеки детайл, и рисува пред очите ни цялата пълна картина на спомена. Изгражда случилото се толкова действително, че аз почти участвам отново в това. Но него го няма. Искам да го нарисувам, такъв, какъвто беше тогава, но той няма да е истински. А той е най-важното от цялата тази картина. Защото Керамоти още си е там, и сега в този момент...Както и всички други места, на които сме били, и които сме изживявали, те си стоят и сега там. В този момент. Това, което липсва там сме ние. В момента Синеморец и Кораба си е на мястото, както и плажът на Итакаре, както и Гърция, и всички други плажове и неплажове. Единствено паметта ни може да ги пренесе тук и сега и да ги направи част от изживяване в момента.
Юнска сутрин някъде между Сен Тропе и Марсилия. Пътуваули сме с кола под наем цяла нощ, по някое време просто сме спрели и сме заспали на пътя, точно до морето. Nice… Отваряме очи и виждаме, че отляво е пътят, а отдясно, само на метър от нас, е безкраят, син и свободен, син и просторен, син и спокоен, син, син, син...Целият безкрай стои спокойно пред нас, сутрешен, невъзмутимо тих, мълчаливо син...
Тръваме по пътя, безкраят продължава да ни следва неотлъчно отдясно, слънцето прескача весело по седалките на колата, а ние си караме без посока, стига безкраят да е с нас.
(2 часа по-късно чупим камера, губим пари от залагане в Монако, ядем храна само от евтини супермаркети по пейки в градинки в Ница. И това е жестоко.)
Жестоко е да имаш смелостта да правиш нещата с малко пари и без пари, само и само за да ти се случват. Защото ако чакаш да дойде моментът, той никога не идва. Моментът ти е тук и сега, независимо дали трябва да направиш голямо или малко пътуване, независимо, дали трябва да приемеш някой да дойде, или да пуснеш някой да си отиде. Да чакаш момента да настъпи, е като да чакаш идеалния мъж, идеалната жена, предания приятел или тринайста заплата. Те никога не идват, защото такива няма. Защото моментът ти е тук и сега, той е твой и ти принадлежи, и те подкрепя. Да чакаш момента, значи да чакаш живота си да ти се случи. Щрак, и излита...И после е късно. А да е късно, е много, много тъжно.
Гореща декемврийска вечер в Салвадор, Бразил. Тук сме от два дни и жегата ни убива. Навсякъде е пълно с палми и дядо Коледа. Малки и гладни шоколадови човечета дърпат постоянно храна и сок от ръцете ни, или ни молят за цигара. Това е толкова тъжно, колкото и весело, сред цялата шарена суматоха, която цари около нас. Вървим по стръмните разбити улички, под грохнали сгради и жълто небе, ядем неща, без да имаме представа какво точно е това, а в близката далечина се чуват изстрели от фойерверки (така сме решили ние, макар, че знаем, че са куршуми, а не фойерверки- заради положителната нагласа за празник, а не за престрелка). Губим се безцелно из града, аз си купувам герданчета и гривнички, които после ще изгубя, а той си въобразява, че се изнервя докато ме чака пред магазинчетата. Sweeeet.
Има места и неща в живота, за които знаеш, че никога няма да се върнеш повече там. Че ги виждаш и изживяваш веднъж, и никога повече. Ние никога повече няма да се върнем в Салвадор. И то не защото е далече. И не защото се стреля. А защото просто е минало. Има места, които отминават в живота ти, като времето. Дори да са още там, за теб са минали. Свършили. Случили са се точно тогава, когато е трябвало, или не е трябвало. Раздялата с такива места дори не е тежка, или носталгична, защото ти просто знаеш, че никога няма да се върнеш на това място. Тръгнахме си от Бразилия с ясното съзнание за думичката: НИКОГА. Saaad.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
човек понякога не си дава сметка, че спомените са все пак в миналото и никога няма да се повторят с интензитета, емоциите или преживяванията, с които са били свързани в дадения момент. единственото нещо, което е реалистично и осезаемо е реалната мисъл, че това няма НИКОГА да се повтори. хм, разсъждавайки по този нелеп начин човек може цял живот да обикаля, да не е видял всички великолепни кътчета на света и да не се е върнал на едно място 2 пъти. това не означава, че трябва да съжалява за пропуснатия втори шанс, а да живее с мисълта, че му предстоят да види още хиляди други неща, свързани с други спомени, други емоции, независимо дали толкова силни като предишните или по-слаби, но все пак различни и очарователни по свой начин. Този човек не трябва да се лута в миналото си, блуждаейки из миналите прекрасни спомени с тъга и носталгия, а да се радва на факта, че ако духът му е настроен на същите вълни, това е предпоставка, както при предишните приключения, нито парите, нито която и да било друга материя би била в състояние да го възпре от нова подобна и дори вероятно по-завладяваща тръпка. философията не е за земните хора...мога да монологизирам до безкрай без да казвам нищо съществено за земното ни съществувание, но това няма да доведе до нищо. ако искаш да оцелееш и да не живееш с глава обърната назад, трябва да бъдеш реалист; човек, който върви напред, а не се бори с духовете на миналото си, били то скъпоценни мигове, незабравими чувства и емоции или допуснати грешки. ако все пак не са достатъчни тези моменти за непокорния дух, то тогава е нужен преврат, за да се обърнат нещата в желаната посока, имайки се предвид, че всичко минало трябва да се превърне в бъдеще. силата на желанието и мисълта е могъща и тя понякога е двигателна за големи дела на героизъм в преодоляването на сътресения.
ОтговорИзтриванеот големия човек можеш да очакваш да остане с големи несбъднати мечти, за Малкия-това е немислимо и недопустимо.
и за финал музикалното оформление по никакъв начин не подкрепя факта, че минало, настояще и бъдеще имат еднакъв корен и целостта им е неразделна. Коренът е самият човек, който създава скъпите спомени в съзнанието си, а целостта е в тяхната взаимовръзка, а именно, нещото, което ги обединява, съединява и сплотява-другите участници.
Лорд Байрон