(За)връщане

                Петров загаси недопушената си цигара и мрачно смени канала. Грешно беше включването на българска телевизия, помисли си Петров и разсеяно превключи към Евроспорт. Новините от родината винаги му носеха досада, скука, и на моменти омраза. Родината отдавна му напомняше на стария апартамент на родителите му- повехнал, неремонтиран, със застаряващи вещи от отминала епоха, за която никой не го е грижа. И никой не виждаше смисъл този апартамент да се реновира или поправя, защото всички знаеха, че родителите му бяха на доизживяване. Затова просто...нямаше значение.

                5 октомври, мрачно утро, кос дъжд, мъгливи хора със и без чадъри. Мюнхен, 8 сутринта,  препълнено метро с еднакво незначими хора. Петров беше видимо безразличен и вътрешно неприятно напрегнат.  Наум Петров премяташе в главата си формули и функции, които нямаха абсолютно никакво значение. Поредното интервю за работа го изпълваше с неприязън и апатия, които като цяло бяха преобладаващите му чувства откакто се беше пренесъл тук. Но това нямаше особено значение. 

                Изкуственото осветление и мудният разговор бяха отегчили Петров достатъчно. Дали ще постъпи на работа или не нямаше особено значение. Петров отговаряше на въпросите разсеяно и апатично. Той беше убеден, че вече е срещал тези белезникави физиономии милиони пъти и беше водил подобни кухи разговори многократно. Ето защо поредният нямаше значение. Внезапно Петров стана, покашля се, подръпна неумело вратовръзката и каза на източноевропейски граматически издържан и скучен немски:

-          Господа изпитващи, ако стик и топче за голф струват общо 1.10, и знаете, че стикът е с един долар по-скъп от топчето, колко струват двете поотделно?

Господата изпитващи замлъкнаха. За миг настана тишина. Само лампата издаваше досадно перманентно жужене. Петров беше хладен и блед.

-          Какво значение има това за настоящия разговор?- осмели се да попита най-сухият от интервюиращите.

-          Няма значение-също така сухо отговори Петров.

-          Тогава защо ни питате?

-          Любопитно ми е дали сте в състояние да решите задачата.

-          Хер Петров, моля Ви да се придържате към теми, релевантни за настоящия разговор.

-          А може ли тогава, господа интервюиращи, да ми отговорите, колко струва според вас свободата?

-          Свободата..а това какво значение има?

-          Какво ли...Петров въздъхна. Огледа се и се вслуша в лампата. В главата му запрескачаха мътни картини от последните шест месеца от живота му- сменяха се пластмасови домати и краставици, средно дебели жени, дъждовни недели, самотни вечери с консерви и грозна и стара фъфлеща съседка.

-          Може би сте прав, Хер Гюнтер, измърмори Петров. Може би свободата...няма голямо значение. Не и за настоящия разговор. А сега...ме извинете.

               Петров грабна палтото си и с нервни крачки напусна стаята. Зад гърба му остана една жужаща лампа, трима сухи германци, десетки самотни вечери в дъждовни недели и много, много безуспешни опити  за летни ден в Мюнхен.. Но всичко това вече...нямаше значение.

               Часът е 14ч. и 5 минути местно време, температурата на въздуха е 16° , времето е ясно, а самолетът от Мюнхен току -що кацна на летище София. Петров въздъхна. Внезапно той се почувства важен. Адски важен. Внезапно от безлична и незначителна фигурка в снобски баварски град Петров изведнъж усети, че е страшно необходим и съдбоносно важен.  Той все още не можеше да определи защо, но вътрешно беше убеден, че кацането му в София е суперважно. И, да, има огромно значение.

Муса/геница dream

Има мелодии, звуци и песни, от които те е  страх. В началото на 90-те, когато още не бяхме онези меломани, спорадично съм чувала онази  мелодия...Минаваше покрай ушите ми от пъстрите летни ресторанти на морето, чувах я от радиото в препълнения 280 на път за училище, хващах късните й тонове по радиото следобед докато си пишех домашното. Тогава не я познавах, не я запомнях, забравях я в мига, в който спираше или изчезваше...

Години по-късно, когато я чух отново съзнателно, веднага усетих онзи късен летен ресторант в КИТЕН, попаднах с чисто нова тъмносиня раница ПУМА в 280, написах си набързо домашното по английски в късен есенен следобед в стая с лилави тапети в Мусагеница...Така, както само песен и парфюм могат да те върнат в миналото, дори най-силното уиски не може да те задържи в настоящето...Отново станах трети клас, станах лека като дете, като деца, каквито бяхме всички тогава. Тогава още не знаехме и бяхме леки и мъдри, с мъдростта на рибата, която знае всичко и  няма нужда да мисли. Тогава всички бяхме риби и бяхме щастливи. Не знаехме колко невежи и глупави ще станем съвсем скоро. Не знаехме колко може да боли песента и парфюмът. Не знаехме как ще се разделяме, нараняваме, ухапваме, ужилваме, страхуваме, откъсваме, заминаваме, и с всеки изминат ден ще сме все по-далече от себе си. Не знаехме как ще пием и ще забравяме, как ще съжаляваме и пак ще се изправяме, ще стреляме в тъмното и после ще падаме по стълбите, ще търсим отчаяно парапета в малките зловещи часове, ще кълнем самотата си и ще се преструваме на индивидуалисти. Не знаехме как ще убиваме дните си в нощи и ще се въртим в бясно кофеиново ежедневие...

Неделя следобед, ранна есен, парка на СВОБОДАТА. Захарен памук, ролкови кънки, колелета с помощни колела, бебешки колички от различни квартали на София. А по-средата на всичко това се намира най-великото изобретение на света- СИНДЖИРИТЕ. Возя се за шести път и всеки път става все по-бързо, все по-цветно, все по-музикално и замаяно, хората стават все по-размазани, а нашите се чудят как да ме свалят...Целият джойнт на света не може да ме хване така.

В трети клас всички бяхме риби и знаехме всичко.

Лукреция version1.0

   Лукреция пишеше дисертацията си вече осми месец. Осми месец Лукреция излизаше два пъти седмично, вземаше си кисело мляко, ядки, сирене и малко вино. За отскок. Осми месец Лукреция беше срещнала общо осем човека-млекаря, винаря, лелката, при която плащаше тока, родителите си(веднъж, а и за Лукреция те се брояха за един човек), и съседът, който веднъж я попита защо няма ток. Лукреция не беше забелязала, че няма ток. Останалите трима Лукреция не помнеше. А и нямаше особено значение. Лукреция пишеше. Ден и нощ. Вторник, петък или събота. Лукреция пишеше и чакаше. Чакаше едно-да свърши.

   Осем месеца по-рано. В кабинета беше задушно, миришеше на стари мебели, пропити с цигарен дим и тежки дискусии. Научният ръководител на Лукреция си дърпаше дълбоко от цигарата и ръсеше пепел върху разпръснатите по масата листа.

-Сънищата, сънищата, стига с тези сънища...изписано е достатъчно вече за тях. Кой ще ги чете тия сънища? Хората нямат време да сънуват, а ти за сънища ще ми пишеш...-Нареждаше той и пак си дръпваше лениво от цигарата. – Трябва ти нещо, което да взриви заспалите научни среди. Никой не  пише вече. А пък съвсем никой не чете. Психологията, майката на всички науки, загива. А има толкова неизследвани и недокоснати от човечеството загадки...краткосрочната памет, например. Това ще се чете. И ще се продава! Всеки ще иска да го издаде! Нали искаше да продаваш, малко пари да направиш!

   Лукреция се замисли. Представи си малката си таванска квартира, кредитната си карта, банковата си сметка, и ОНЕЗИ ботуши на Витошка.

   Осем месеца след това Лукреция сънуваше всяка нощ, че пише за сънищата. Всяка сутрин ставаше, и продължаваше да пише за краткосрочната памет. Пишеше, и й искаше едно-да остане само с краткосрочна памет, благодарение на която веднага да забрави за написаното. Пишеше с настървение и досада едновременно. Пишеше с една едничка цел-да свърши.

   На осмия месец и петия ден Лукреция прегледа оставащите материали и почти си позволи да въздъхне облекчено- оставаше една глава-последната. Лукреция чакаше мига, в който ще предаде последния лист, и ще забрави. С леко задоволство Лукреция погледна през прозореца. Беше късна пролет, въздухът беше свеж, лек, светъл, улицата гъмжеше от хора, и Лукреция реши за пръв път от осем месеца да се разходи. Затвори компютъра си, облече една от красивите си рокли с прасковен цвят и се гмурна в топлата юнска нощ.

-          Добре, не може НИЩО да не може да се направи...поватаряше Лукреция вече седми път. Гърлото й беше свито, погледът тежък, а ръцете й бяха студени и трепереха. 
-          Не може, госпожо, дънната платка е изгоряла, харда ви е отишъл, фъфлеше пъпчивият програмист срещу нея-колегите също го гледаха, пратихме го и в Плесио, и оттам не могат да го оправят. Съжалявам.
-          Но аз...дисертацията ми..., целият ми труд...Лукреция сама не можеше да повярва как не й пука въобще за това. 
-          Ами такива неща се съхраняват на външен сървър или външен хард диск, госпожо. Не може да нямате нищо другаде.

   Лукреция излезе от сервиза. Лятото вече беше влязло под кожите на хората, слънцето весело шареше по улиците и магазинчетата, миришеше на късен люляк и следобедно кафе. Лукреция вървеше по левия тротоар и носеше в задния си джоб една голяма тайна- беше ужасно щастлива, че така и не  прати копие от дисертацията си на научния си ръководител.

    А ОНЕЗИ ботуши на Витошка бяха все още на разпродажба.

Любовно...и още как!

На следващата сутрин я гледах много дълго. Записвах лицето й, осанката й, запомнях косата и устните й, нежната извивка на очите й. Тя спеше под звуците на свежа утринна светлина, обливаща нищо неподозираща цялата стая.

Запомнях ръцете й, ноктите й, пръстите й, така, както се запомня за последно. Така, както запомняш нещо, което никога няма да забравиш. Запомнях огъня в косите й, който ме изпепеляваше докато съм я гледал отгоре. Запомнях тихата гънка на китката й, докато съм държал малката й ръка в парковете. Записвах лъжите й, глупостта й, наглостта й, маскираната й невинност, счупената й любов.

Запомнях всичко.

Така, както се запомня нещо, което никога няма да забравиш.

Ах ти горчива чаша любов, защо ме остави да пия толкова от теб, защо ме остави да те изпия до дъно и после ме удави? Защо ми се услаждаше така в началото и после ме накара да горча? Защо, горчива чашо любов, изпи силите, достойнството, гордостта ми, и ме остави да преглътна? Да преглъщам отново и отново всички капки на горчилката, която тя ми поднасяше всеки ден, да пия до дъно, омаян, замаян, зашеметен и жаден, ненаситен и щастлив, изгубен, още и още, месеци, години наред...нощи и дни, зими и лета, летни коктейли, зимни чайове любов...горчиви кафета любов, омайни капки от еликсира на щастието...Тя ми ги поднасяше, усмихната, с блестящи очи, и аз пиех от тях, а те горчаха...Аз ги поглъщах с горчива наслада, наред с достойнството си, гордостта си, младостта си, и те също горчаха.

И после отново, и отново, щастлив и замаян, пиех до дъно, и знаех, че след всяка следваща чаша преглъщам още веднъж...

Гледах я дълго. Запомнях я дълго. Тя спеше като всяка друга сутрин. С детска усмивка. С коварна лъжа. Пазейки всичко в бръчките около очите и старостта на дните.  Обичах я дълго. Запомнях я дълго. Така, както се запомня незабравимото. И ми беше тъжно, и ми беше жално, и ми беше горчиво само за едно- защото знаех, че и нея...ще забравя.

Превод: да се чете като: обичам те, но е по-добре да ме оставиш,защото чупя сърцето ти на малки стъкълца и ги събирам в чашка. Ако я изпиеш, ще се порежеш.

Летище София

Понякога, точно в момента преди да се разплачеш (ако въобще плачеш понякога), в главата ти сякаш избухва буря. Надига се някакъв странен шум който бучи в ушите и много бързо обхваща цялата ти глава, преди да излезе под формата на сълзи през ълълчетата на очите. Адски творческо състояние. Безумно креативен момент. Няма как да е скучно, просто е ясно, че нещо ще се случи.

Вътре някъде дълбоко в тебее ти винаги оставаш сам...

Някой ден...

Поредният безуспешен опит  за пролетен ден в Мюнхен. Слънцето от столетия се е отказало да огрее този град с пълния си капацитет, ама нали си е Слънце, и това му е работата, не се отказва, все пак е пролет. Хората са тотално безразлични към жалките му опити да ги огрее, но това не го отказва и то отчаяно се опитва да формира подобие на слънчев следобед. Четвъртък. Предстоят поредните три почивни дни. Да тръгвам или да не тръгвам? Да тръгвам или да не тръгвам? Багажът ми стои смирено  в ъгъла на офиса, хаотично подреден предишната вечер, за всеки случай, ако реша все пак да тръгвам. Да тръгвам или да не тръгвам? Цената на билета е същата, да тръгвам или да не тръгвам?

Три следобяд. В офиса е още по-лениво. Още няколко часа. Има малко време.

Час по-късно. Да тръгвам или да не тръгвам? Температура на въздуха в София, 25°. Температура в Мюнхен, неизвестна. Моя телесна температура, варираща под нулата и над 40, според зависи. Оставам. Разумен избор. Да, план за довечера.

...

-Ало, здравейте, обаждам се за пътуването до Виена...много се извинявам, ще закъснея около...час. Удобно ли е да ме изчакате? Моля?...Да, разбира се, ще пътувам със сигурност, просто бях възпрепятствана в офиса.. А и имаше повреда в метроттттто...да , вече съм на път...блокирали са спиркатататата... Мнного благодаря! Бързамммммм!

Пет следобяд. Претъпкано метро. Хвърчи с бясна скорост към грешния ми избор. Колко е сладко само! Предвкусвам сладката ти горчивина, пореден мой грешен избор! Улалала, дяволчетата в мен се наливат с дайкирита и пеят ритуалните си дяволски песни, които ме правят дяволски щастлива! Още малко...и съм там.

Пътят към Виена е розов залез с примес на предстоящия ми ранен полет. Какво по-вкусно от това  да станеш в 6 за да кацнеш в...10.

10 и 5, петък, летище София. Самолетът от Виена току що кацна на летище София. Температурата на въздуха е 22°, времето е ясно,  местно време 10 часа и 5 минути. В самолета на слизане Airberlin пускат Щраус. За успокояване на празнуващите дяволчета. Те ще изкарат взривяващ уикенд.

Летище София.  Април.