Нова година с парацетамол и още нещо

31.декември 2010, 10.15ч. , 38.4°. Третият пореден ден с температура над 38° е наситен с особено празнично настроение за предстоящата новогодишна нощ.

Смъквам се едва едва от леглото и със сетни усилия пускам телевизора. Дават „На кафе” с Гала. Гала принадлежи към онази група жени с едно име, които изговарят някои думи грешно, и най-вероятно изписват съвсем малко думи правилно, руси са и ходят с бални рокли без гръб и огромно деколте дори когато температурата извън студиото е обратнопропорционална на моята телесна в момента. Винаги съм се чудела защо трябва да ходи толкова гола тази жена Гала, и сега в състоянието на температурен унес прозрях- тя ходи гола, за да не се акцентира възприятието върху грешно изговаряните думи. Веднъж Гала беше питала един нейн гост турчин как празнува Коледа. Разголените Галини тоалети може би замазват и такива ситуации.

Окрилена от това прозрение правя жалки опити да закусвам и гледам „На кафе”. Гостува Росица Кирилова, която с цел да навакса дрескода на Гала, също е почти гола. Закуската ми преминава в безуспешни опити да обясня на майка ми дали, и ако да, защо точно ми е смешна Росица Кирилова. Неравностойният спор приключва с проклятието на майка и аз на нейните години да изглеждам като Росица Кирилова. Ужасена от това пожелание, се връщам да полегна.

12.15ч. Лежа на леглото, но не съм съвсем там. Неусетно се пренасям в голяма слънчева къща с двор и френски прозорци. Прозорците са широко отворени, пеят птички, а в двора на воля си играят две деца. Плахо преминавам покрай тях и усещам, че те не ме забелязват. Надниквам вътре в къщата, където има огромна трапезария и голям диван. Изведнъж виждам себе си на дивана-лежа със списание и пуша някакъв коз. Едва се сдържам да не извикам, когато децата нахлуват в хола с крясъци: „Мамо, мамо.”
Събуждам се плувнала в пот и дишайки тежко. Отнема ми няколко минути да осъзная случващото се. Поглеждам термометъра- 38.2°. Това обяснява неадекватните ми кошмари. Отдъхвам си с облекчение и се отпускам назад.

След малко отново ме унася. Този път неволно си представям една по една приятелките си, и как точно прави секс всяка една от тях. С учудване осъзнавам как външният вид не е в пряка корелация със сексуалността на приятелките ми. За радост, преди да изпадна в детайли, отново се събуждам.

17.30ч., 38.7°. Не, не, не може повече така, ще погледам телевизия, за да се разсея малко от сполитащите ме кошмарни сънища и привидения. Включвам новогодишния концерт на българските звезди от края на миналия век по БНТ. Премрежвам поглед към екрана. Отново Росица Кирилова, която този път вече ми се струва прекрасна. „София ухае на липи....”, пее Роси Кирилова, до нея Ваня Костова се клати като Cartman от South Park, а на мен очите ми се пълнят със сълзи като на пенсионерка пред „Дързост и красота”. Температурата ми се повишава с приближаването на празничната вечеря, а носталгичният концерт понижава тонуса ми с всеки следващ тон. Нежният мецосопран на Мими Иванова ме пренася почти на мястото на концерта....
Следващите часове минават в полуунес и цялостна апатия. Сънят се оказва най-доброто бягство от зловещата нова година, която предстои. Въпреки връхлитащите ме кошмари-микс между семеен живот с къща деца и приятелки правещи секс, предпочитам да спя пред това да гледам новогодишната програма по телевизията. Видяното през деня е предостатъчно.

23.55ч., 38.3°. От години не бях прекарвала Нова година в Мусагеница и затова не подозирах какво предлага мусагенското небе и в какво точно се превръща кварталът. Тъмните улици се осветяват почти до електриковорозово, фойерверките пръскат светлина навред и обливат панелните блокове във всевъзможни цветове. Атмосферата е вълнуващ микс между Левски Г и ивицата Газа. Целият блок се тресе от гърмежи и тътени, а военният от четвъртия етаж стреля с пистолет. Не знам дали е от температурата, но ужасно се вълнувам. Дори забелязвам, че се заформя своеобразно състезание между 83ти и 85ти блок. Колкото по-силно стрелят от 83ти, два пъти по-мощно отвръщат от 85ти. Аз не мога да заемам страна, понеже съм от 84ти, и съответно понасям всички вибрации и трусове от двете страни на блока. В полунощ всички гърмежи се сливат в един общ тътен, и дори тези от 83ти и от 84ти се отказават и се включват в еуфорията. От балконите падат саксии, всички телевизори пробляскват, танцувайки Дунавско хоро. Аз припадам от поредния гърмеж-пиратка, приземил се на балкона и строшил купичка с мушкато, превръщайки я в новогодишен прах.

Утре ще сложа в баницата точно 11 късмета, и всичките ще са с еднакво пожелание- ЗДРАВЕ.*

*до последно се колебаех дали все пак да не бъде СЕКС.

Жажда за живот

Vincent van Gogh е бил на 27 години, когато е осъзнал, че иска да стане художник. С други думи, време е. Феите, колкото повече се запознават с Vincent van Gogh, толкова повече общи неща откриват с него. Уви, не откъм наследство на таланта му, а по-скоро черти на характера. Всяка негова отстрани изглеждаща откачена постъка на Феите се струва напълно логична и оправдана. Това прави ли ги луди? Това че разбираш лудите, прави ли те луд? Какво значи луд въобще?

Както и да е това.

Освен това, между Steve Jobs и Vincent van Gogh има нещо много общо. Адски. И то е, че и двамата не са спряли да търсят, докато не са открили нещото. С осезаемата разлика, че първият го е знаел от самото начало, а Vincent van Gogh е трябвало да мине през подземния свят на мините, глада, провалите, мизерията, отблъснатата любов и т.н. shits, за да стигне до него. До прозрението, че най-сетне е открил как е да полезен на себе си и на хората. И тогава казва: обещавам, че повече няма да сменям. Обещавам, че това е последното. Явно се е открил в него.
И именно това обяснява предишната му поредица от провали.

Щом се проваляш, значи това НЕ е твоето нещо. Щом не става между вас, значи това НЕ е човекът за теб. Щом е свършило, значи това НЕ е твоето яке.
Така ли е? Ако знаехме поне, така ли е...но ако е така, на Vincent van Gogh картините не тръгват с главозамаен успех да обикалят света от самото начало. Тогава как откриваш, че пък именно това е нещото, като и там има провали?
Без страст няма енергия, без енергия няма резултат...който обича, живее, който живее работи, и работейки, има резултат...

Ужасно, ужасно, това, че едно нещо не върви, знак ли е, че то не е за теб, или пък е знак, че всяко начало е трудно и това са въпросните предизвикателства и т.н.?
Истината е, че няма смисъл Феите да продължават да търсят белезите на Големия живот в чужди съдби. Съдбата на Феите тече в момента, тя е тук и сега заедно с всички останали лайна и неразбории около тях. Всяка една изтекла минута загубено време отдалечава Феите от Големия им живот и от търсеното нещо. Влакът, на който са се качили Феите без да се усетят, се засилва непрестанно все повече и повече и лети към Малкия живот на заспалите мъртви души. Рано или късно всички влакове пристигат на една и съща гара. От нея после връщане няма.

Колко, колко завиждат Феите на хората, открили своето яке, своето нещо, своя човек, и как виждат колко малко е нужно да живеят хората Голям живот, и колко е трудно това всъщност.
Феите гледат с тъга как всички около тях крадат с шепи от собствената си свобода и как се стискат да дадат мъничко смелост от себе си за да живеят
Щастливо. Ама Tолстой си го е казал: Лесно е. Ако искаш да бъдеш щастлив- бъди!