Там, където Иван Асен опира в Ситняково, свършва и младостта. Точно на това кръстовище, където през деня стотици коли профучават през светофара, а вечер светлинките блещукат в есенната мъгла. Точно там и във времето, когато Кино Изток не беше още Billa, а новата спортна зала на Четвърти км беше най-якият открит басейн на земята. Точно там и тогава, където стара София беше млада, свободна, неподозираща какво ще се случи с нея и улиците й.
Минавайки покрай малкото останали детски места в София, ние още сме деца. Това, че шофираме, ходим на работа, пием алкохол и си говорим за скучни неща не се отразява особено. Ние още сме там, такива, каквито бяхме тогава, ние прекосяваме същите тротоари, рием се в същите есенни листа, гледаме към същата назъбена Витоша. Да, ние сме деца, и това не е страшно, това е страшно прекрасно.
Някъде там, където сънят никога не стига, където нощта прелива от чашата си, а цигареният дим се губи в тъмнината, се случват магии. Те се появяват и изчезват, невидими за тези, които не трябва да ги виждат. Те са само за хората, които могат и знаят как да ги оценят. Те са уловими само за кралете на нощта и се случват само на тях. В безброй много такива нощи времето спира, само ние летим в него, то ни носи на крилете ни, часовниците изчезват, минутите се прибират тихомълком и оставаме ние, децата-крале на нощта. Някъде там, децата порастват, без да забелязват. Губейки се в забравен смях, преливаща нощ, загубен дим. Час подир час, чаша подир чаша. Децата-крале търсят, оглеждат се, пораствайки. Нощ подир нощ.
Сутрин подир сутрин, децата-крале се будят, оглеждат се, твърде млади да спрат и твърде стари да продължат. Някъде там, някоя сутрин, те вече не са крале. Те са слуги на миналото си. Те вече не са господари на нощта, а присмехулници на дните. Те вече са...възрастни.
петък, 25 ноември 2011 г.
сряда, 12 октомври 2011 г.
понеделник, 3 октомври 2011 г.
Феите и топло- FUCK-ация
Наскоро Феите получиха особена бележка от Топло-FUCK-ация с особеното заглавие „ИЗРАВНИТЕЛНА”. Феите разпитаха оторизирани компетентни лица какво значи това. Лицата обясниха, че според тази бележка Феите имали да вземат от Топло-FUCK-ация някакви пари обратно, защото били НАДплатени. Пари обратно? от Топло-FUCK-ация? -възкликнаха Феите и плеснаха с ръце! Здравият разум подсказваше на Феите че тази мисия е изначално обречена, но те все пак решиха да пробват.
Входът за касите на Топло-FUCK-ация Изток е умишлено добре скрит зад стари ръждясали тръби, древна глутница кучета със собствена писменост и култура и няколко мухлясали чичковци за охрана.
-Добър ден- поздравяват Феите първата навъсена леличка на първото срещнато гише-имам изравнителна бележка за надплатена сума и идвам за възстановяване!- Феите са репетирали тази реплика пред огледалото часове наред предишната вечер. Ключовите думи в това изречение са изравнителна, надплатена, възстановяване.
- Отидете на което и да е друго ГИШЕ за да ви се напише ОРДЕР, и се върнете с ОРДЕРА при мен!- заповядва леличката.
Хмм, значи все пак е възможно, въодушевяват се Феите и се запътват към което и да е ГИШЕ.
- Добър ден имам изравнителна бележка за надплатена сума и идвам за възстановяване!
През следващите 30 минути Феите повторят това изречение около 13 пъти и накрая вече го знаят наизуст. В главата им дори се самокомпозира мелодия към текста Фа диез минор.
- Хммм, дайте да видя и издекламирайте клиентския номер!- избоботва накрая най-страшната леличка.
Феите издекламирват, леличката надява очилата, пуска компютъра и след няколко часа казва:
- Тази сума не може да бъде възстановена. Вие имате да доплащате.
- Как така?
- Еми, така, тук виждам неплатени суми, не-пла-те-ни!
- Но аз редовно съм плащала парното, хленчат Феите.
- Това няма значение тук, вие имате да до-пла-ща-те!
- Как така няма значение?
- Така, ето погледнете, тук, системата стои на минус. Ми-нус. Не сте плащали за минал период от май до август парното. Вижте си сметката!
Феите надникват в системата, където стоят много червени цифри със знак минус отпред. Всичките са шестцифрени.
- Как така от май до август?
- Ами така. За август примерно имате 40 милиона паунда сметка за парно. Тя е не-пла-те-на.
- Как така 40 милиона парно за август? И защо в паундове?
- ТАКА!
- Но аз не съм ползвала парно през август! Как така е изчислено?- Феите плачат.
- Вижте сега, девойче. Сметките ви за парно не се изчисляват на база текущо потребление. Не плачете. Сега ще ви обясня.
- А на какво база се изчисляваааат- Феите се дерат с пълно гърло.
- На база ПРЕДИШНО потребление. Пре-диш-но.
- Колко предишно- примигват Феите с насълзен поглед.
- Ами, предишно, примерно вашето е изчислено на база потреблението през 1928г.
- 1928?
- Да.
- Искате да кажете, че тъй като тогава потреблението през август е било на стойност 40 милиона паунда, през 2010 г. аз трябва да платя същата сума за парното?
- Точно така. Радвам се че разбирате- плесва с ръце леличката.
- Но през 1928г. този блок не е бил построен!- възкликват Феите.
- Това няма значение, образуван е прогнозен дял, който се базира на потреблението от тази година. Про-гно-зен-дял!
- Но как така 40 милиона паунда през август, та аз тогава дори не съм пускала парното!-Феите не считат за нужно да отбелязват и факта, че през този период не са живели в апартамента. Това очевидно няма да е от значение.
- Ами, така девойче, тъй като вие не сте осигурили достъп да ви бъде разчетен топломерът, колегите от Пре-еби-ес-мъч-ез-ю-кен са отчели максималната стойност. Отчита се на максимална стойност и после се прави изравняване. Тъй като вие имате неплатени сметки, не може да се възстанови сумата за изравняване. Точ-ка.
- Добре, а защо тогава сумата за юли е 15 милиона паунда, а за август е 40?- Феите вече са сигурни, че искат да разберат.
- Това е изчислено по специалната формула.
- Каква формула?
- ФОР–МУ-ЛА-ТА!- изкрясква леличката.
Леличките от съседните бюра също започват да шушукат. Формулата, формулата, чува се вече от всички гишета.
- Искам да ми обясните формулата-настояват Феите.
- Това е невъзможно. Формулата не е известна на никой освен на Вальо топлото и на майка му. Тя се пази в тайна също като тайната за субстанцията на Кока Кола. Затова и Вальо топлото и майка му никога не се качват заедно в един и същи самолет. Ако загинат, с формулата е свършено. Как тогава ще се образува прогнозният дял? Той не може да се сметне без формулата!
- Ако Питагор и Нютон видят вашата формула, ще се обърнат в гроба!-надига глас разярен гражданин от опашката.
- Мога да кажа само, че във формулата се включват комплексни показатели- общи части, брой етажи в кооперацията, брой надуваеми дюшеци на глава от населението във входа, средна възраст на домоуправителя, както и приблизителен брой на бездомните кучета в квартала. Това се дели на средно аритметично кофи за боклук спрямо места за паркиране пред съответния вход. Полученият резултат се умножава по дълга на Вальо топлото към държавата към момента на изчисляване и се добавя 5000. Така се образува прогнозният дял. А сега ме извинете, имам си и друга работа!- заявява леличката и вади оранжев лак за нокти.
Формулата завинаги ще остане загадка за обикновените граждани, особено за тези, които имат да взимат пари от топло- FUCK-ация.
Входът за касите на Топло-FUCK-ация Изток е умишлено добре скрит зад стари ръждясали тръби, древна глутница кучета със собствена писменост и култура и няколко мухлясали чичковци за охрана.
-Добър ден- поздравяват Феите първата навъсена леличка на първото срещнато гише-имам изравнителна бележка за надплатена сума и идвам за възстановяване!- Феите са репетирали тази реплика пред огледалото часове наред предишната вечер. Ключовите думи в това изречение са изравнителна, надплатена, възстановяване.
- Отидете на което и да е друго ГИШЕ за да ви се напише ОРДЕР, и се върнете с ОРДЕРА при мен!- заповядва леличката.
Хмм, значи все пак е възможно, въодушевяват се Феите и се запътват към което и да е ГИШЕ.
- Добър ден имам изравнителна бележка за надплатена сума и идвам за възстановяване!
През следващите 30 минути Феите повторят това изречение около 13 пъти и накрая вече го знаят наизуст. В главата им дори се самокомпозира мелодия към текста Фа диез минор.
- Хммм, дайте да видя и издекламирайте клиентския номер!- избоботва накрая най-страшната леличка.
Феите издекламирват, леличката надява очилата, пуска компютъра и след няколко часа казва:
- Тази сума не може да бъде възстановена. Вие имате да доплащате.
- Как така?
- Еми, така, тук виждам неплатени суми, не-пла-те-ни!
- Но аз редовно съм плащала парното, хленчат Феите.
- Това няма значение тук, вие имате да до-пла-ща-те!
- Как така няма значение?
- Така, ето погледнете, тук, системата стои на минус. Ми-нус. Не сте плащали за минал период от май до август парното. Вижте си сметката!
Феите надникват в системата, където стоят много червени цифри със знак минус отпред. Всичките са шестцифрени.
- Как така от май до август?
- Ами така. За август примерно имате 40 милиона паунда сметка за парно. Тя е не-пла-те-на.
- Как така 40 милиона парно за август? И защо в паундове?
- ТАКА!
- Но аз не съм ползвала парно през август! Как така е изчислено?- Феите плачат.
- Вижте сега, девойче. Сметките ви за парно не се изчисляват на база текущо потребление. Не плачете. Сега ще ви обясня.
- А на какво база се изчисляваааат- Феите се дерат с пълно гърло.
- На база ПРЕДИШНО потребление. Пре-диш-но.
- Колко предишно- примигват Феите с насълзен поглед.
- Ами, предишно, примерно вашето е изчислено на база потреблението през 1928г.
- 1928?
- Да.
- Искате да кажете, че тъй като тогава потреблението през август е било на стойност 40 милиона паунда, през 2010 г. аз трябва да платя същата сума за парното?
- Точно така. Радвам се че разбирате- плесва с ръце леличката.
- Но през 1928г. този блок не е бил построен!- възкликват Феите.
- Това няма значение, образуван е прогнозен дял, който се базира на потреблението от тази година. Про-гно-зен-дял!
- Но как така 40 милиона паунда през август, та аз тогава дори не съм пускала парното!-Феите не считат за нужно да отбелязват и факта, че през този период не са живели в апартамента. Това очевидно няма да е от значение.
- Ами, така девойче, тъй като вие не сте осигурили достъп да ви бъде разчетен топломерът, колегите от Пре-еби-ес-мъч-ез-ю-кен са отчели максималната стойност. Отчита се на максимална стойност и после се прави изравняване. Тъй като вие имате неплатени сметки, не може да се възстанови сумата за изравняване. Точ-ка.
- Добре, а защо тогава сумата за юли е 15 милиона паунда, а за август е 40?- Феите вече са сигурни, че искат да разберат.
- Това е изчислено по специалната формула.
- Каква формула?
- ФОР–МУ-ЛА-ТА!- изкрясква леличката.
Леличките от съседните бюра също започват да шушукат. Формулата, формулата, чува се вече от всички гишета.
- Искам да ми обясните формулата-настояват Феите.
- Това е невъзможно. Формулата не е известна на никой освен на Вальо топлото и на майка му. Тя се пази в тайна също като тайната за субстанцията на Кока Кола. Затова и Вальо топлото и майка му никога не се качват заедно в един и същи самолет. Ако загинат, с формулата е свършено. Как тогава ще се образува прогнозният дял? Той не може да се сметне без формулата!
- Ако Питагор и Нютон видят вашата формула, ще се обърнат в гроба!-надига глас разярен гражданин от опашката.
- Мога да кажа само, че във формулата се включват комплексни показатели- общи части, брой етажи в кооперацията, брой надуваеми дюшеци на глава от населението във входа, средна възраст на домоуправителя, както и приблизителен брой на бездомните кучета в квартала. Това се дели на средно аритметично кофи за боклук спрямо места за паркиране пред съответния вход. Полученият резултат се умножава по дълга на Вальо топлото към държавата към момента на изчисляване и се добавя 5000. Така се образува прогнозният дял. А сега ме извинете, имам си и друга работа!- заявява леличката и вади оранжев лак за нокти.
Формулата завинаги ще остане загадка за обикновените граждани, особено за тези, които имат да взимат пари от топло- FUCK-ация.
четвъртък, 14 юли 2011 г.
Красотата на живота в Борисовата
Какво сте правили миналия петък късно вечерта? Най-вероятно обичайно сте се взривявали някъде, откривайки уикенда подобаващо. Аз лично бях във Вама Веке-малко селце на границата с Румъния, пред което Смокиня и Градина изглеждат като пенсионерски курорт в Бавария, а безвкусните места като Слънчев Бряг и Луксозенец-като натруфен евтин лунапарк. Наистина уникално място.
Това ще бъде брутално.
Та, в същата петък вечер, която очевидно не се отличава по нищо от миналата и от следващата, докато ние сме празнували красотата на живота без причина, взели, че убили една клошарка в Борисовата. Ей така, докато ние си пием безгрижно, в същата минута убиват някаква мацка, изнасилват я и я душат. Просто си го представете-едни пият, други ги убиват. Simultaneously. Това не е най-бруталното. По-бруталното е, че се случва на място, което ние често избираме, за да празнуваме красотата на живота. Лилиите в парка. Онова зелено-розово място, с онези златни залези със златни бири и късни менти. Онова шарено къснолятно място, където топлите вечери миришат на смях, а от Маймунарника се носи безгрижно реге и мъъъничко коз. Същите тихи мили алейки между Лодки и езерото, които сме изминавали милиони пъти в приятно неадекватно състояние и храстчетата и дърветата са ни приятели, а ние вървим между тях и се усмихваме без причина в 3 през нощта.
Ако това ви звучи познато, официално ви обявявам за клошар-скитник с проблеми с алкохола. Предлагам на момента да си предадете адресната регистрация, ако имате такава, защото вие очевидно сте клошар. И не ми спорете, че пиете от време на време за кеф. Не, вие не признавате, но имате сериозен проблем с алкохола, освен това очевидно сте скитник. И това не е всичко. Като резултат, цялостното ви поведение бие натам, че вие целенасочено се стремите към изнасилване с последица убийство в Борисовата. Ако не дай си боже ви се е паднало в живота да сте красива жена, направо сте си търсили секс с душене с елементи на смърт. Deep throat. Пълна програма.
Много емоция взе да става, а то само заради някакво си убийство. Трябва очевидно да се подходи по друг начин към случилото се, тоест, никак, както се процедира в момента в медийното пространство. Че в България всички генетично се раждат с по една сериозна доза безразличие към всичко, което става по-далече от простряните ми чорапи, е ясно още от турско. Че всички си ходим със стъклените похлупаци на главата и се спасяваме самосиндикално, също е ясно. Толкова ясно, колкото е ясно, че следващата клошарка пак ще е някой от нас. И пак ще е сценарий в стил hardcore sex & submission. И пак ще е на някое приказно софийско кътче рай. Само дето на местопрестъплението няма да пристигне Хорейшо да си махне очилата със специфичното движение, ами Бойко ще порита малко футбол на следващия ден, за да поддържа барбаронския си вид.
Каквото е имало да се казва по темата, се е казало, и всичко е ясно отдавна. И всички повтарят едно и също. И всички го повтарят на сън, защото очевидно всички живеем в състояние на буден сън, понеже всички сме безсмъртни и това никога не може да се случи на нас. Това е също толкова ясно колкото гореописаните факти. Това са нещата от живота. Ние сме безсмъртни, имаме застраховка в главите си, това няма да ни се случи.
Никога, ама никога не ме е обземала такава истинска омраза към някой или нещо, както към цялото абсурдно управление последните четири дни. Понеже Феите попринцип са над нещата, да удостояват управляващите в България с каквото и да било отношение е тотално под достойнството им. Винаги съм ги наказвала с безразличие, защото е ясно, че друго не заслужават. Обаче ей с тоя случай направо ме спечелиха. Евала. Успяха най-накрая да ме накарат да ги намразя. Истински. Всичките до един. Не мисля да правя разлика. Не мисля да категоризирам политици, полицаи, журналисти. Просто е ясно поръчковата журналистика, упътването да се мълчи по случая, понеже Цветанов е на мушка, МВР с тотално неадекватното им поведение по какъвто и да било повод. Че основните функции на една надеждна полиция са превенция и в последствие евентуално санкция от страна на съда, го знае всеки. Превенцията в България очевидно е оксиморон. Относно санкцията и съдебната система, може просто да добавим: “Ние ги хващаме вие ги пускате.“ Да си попремятаме още малко отговорности, забавно е.
Странно е, че омразата ми не е насочена въобще към убиеца. Имам наивна изконна вяра във възмездието и всемирния баланс. Дори ми е малко жал за него. Очевидно не е в ред. Обаче всичките ония останали гнусни нещастници, които покриват случая и които ще оставят всичко така. Така, както са покрити милионите други софийски черни тайни от крайните подлези, изоставените строежи, от потулените сгради, от малките часове. Всичките тия гадове знаят много добре какво се случва. И се грижат добре за това ние да не разбираме. За да продължим да спим, упоени от липса на информираност. Липса на заинтересованост. Липса на жажда за живот, за чуждия, за нашия, за този от утре.
Стига ала бала. Всеки много говори, а никой не дава идея как да се действа. Да имаха хората поне малко хъс да направят един скапан протест в тая Борисова. Протест на клошарите алкохолици. Каквито сме всички. Скитници, каквито сме всички. Пътници, каквито сме всички.
02:10ч. Какво се случва точно в този момент в Борисовата?
вторник, 28 юни 2011 г.
Просто Мария
Как ви звучи човек, който има билет за Стинг на черно за 20 лв., и доброволно излиза да си купи официален за 80? Или който след двучасови инструкции успява да плати 50лв. за такси от летището до центъра? Въпросното лице е кривогледо, криво, изкривено, и като цяло е една своеобразна кривина. Позволете ми да ви представя: Мария Луиза.
Мария Луиза е прекият ръководител на Феите. Мария Луиза е чудовище. Мария Луиза е симбиоза между торбалан, смъртта с коса в ръка и муха лайнарка. Тя има едно положително качество- намира се на около 3000 км от Феите.
Когато Феите разбраха, че Мария Луиза ще идва в България за една седмица, все още не предполагаха какво ги очаква.
Ето как протече тази незабравима седмица.
Ден 1- Мария Луиза каца на летище София
"Ще ми обясниш ли как да стигна до летището и колко струва едно такси до хотела на Черковна?”
Феите се заемат с подробен инструктаж. Мария Луиза е обучена да игнорира заговарящи я съмнителни субекти и да ползва само такси ОК СУПЕРТРАНС. Инструктажът по обективни причини е проведен два пъти.
Няколко часа по-късно Мария Луиза с видимо притеснен тон звъни на Феите.
- Пътувам вече около 20 минути и сметката е 20лв. Това нормално ли е?
След кратък разговор с шофьора, возещ на тарифен план 1.30лв. на милиметър става ясно, че Мария Луиза се намира в другия край на града поради грешно произнасяне на името на хотела. Следва скандал от нейна страна как така може шофьорът не е разбрал суперясната й немско изразено дикция. „Да, да така е, Мария Луиза, наистина произнасяш името на хотела ясно и отчетливо. Не се притеснявай, и до скоро”.
Мария Луиза пристига в офиса бясна. Настоява веднага да бъде преместена в друг хотел поради изключителни неудобства. Улицата е много шумна. Спешно трябва Феите да я придружат до аптеката за да си купи Мария Луиза тапи за уши. Мария Луиза избира тапите около 45 минути. След като най-сетне е готова, се връщаме за да ги смени все пак с тези от восък а не от силикон. И защо продавачът не проявява търпение!
Мария Луиза настоява Феите да останат за вечеря, но Феите измислят набързо един семеемен рожден ден и офейкват в Борисовата.
Алелуя!
Ден 2- Концертът на Стинг
- Добро утро, Мария Луиза, добре ли спа, почина ли си?- Феите се мазнят въпреки и скрената омраза в иначе русото им сърце.
- Ужасно! Камионите по Черковна тракаха с пълна сила, а завесите бяха така прозрачни, че светлината от уличните лампи пронизваше очите ми!
И без това си кривогледа, помислят си Феите, но прилагат набързо няколко дихателни техники и успяват да замълчат.
- Къде ще обядваме? Искам типичен български обяд!- заповядва Мария Луиза.
- Разбира се, ще се погрижа, ще запазя маса!-мазнят се Феите.
- Добре, но наблизо, защото съм адски заета!- Мария Луиза винаги е адски заета.
- Разбира се!- мазнят се Феите.
В уречения за обяд час Мария Луиза е в екстремно важен конферентен разговор. След 15 часа разговорът приключва и Мария Луиза е готова да обядва.
В ресторанта Мария Луиза настоява Феите да преведат абсолютно цялото меню на английски, немски и хинди (последното за всеки случай, за упражнение). След неколкократни нервни срива и по-задълбочени дихателни техники, Феите приключват с кулинарната лингвистика. Мария Луиза решава, че иска таратор и кюфтета. Феите поръчват.
- А ти какво си поръча?- пита Мария Луиза Феите.
- Винен кебап.
- Какво беше това?
Следват тричасови обяснения в детайли.
- Искам и аз винен кебап- обявява Мария Луиза- отиди да смениш поръчката.
- Разбира се! А искаш ли и филийка хляб, Мария Луиза?- мазнят се Феите.
- Не, не искам никакъв хляб!
Феите отиват при сервитьорката да сменят поръчката. Вроденият фейски страх от сервитьорки, майстори и обущари бледнее пред заплахата Мария Луиза да не получи винен кебап. Феите смело пристъпват и сменят поръчката.
- Не може, маркирано е!- заявява пренебрежително сервитьорката.
- За госпожата ето там е- Феите посочват Мария Луиза.
Сервитьорката поглежда към кривогледата Мария Луиза, от чиито мигли струят огън и жупел. Само с един поглед Мария Луиза превръща вратната пържола на човека от съседната маса в пепел и останки. Сссс, прави езикът й, а устата й се изкривява в зловеща усмивка.
- Няма проблем, ще сменим поръчката- потреперва сервитьорката.
След няколко секунди блюдата пристигат. Мария Луиза се нахвърля ожесточено върху трапезата. Поглъща таратора за секунди и унищожава и двете пречени филийки на Феите за по-малко от минута. След малко обядът е приключил.
- Беше доста мазно и сухо- оплаква се Мария Луиза, след като е погълнала всичко.
- Мазно и сухо, да- съгласяват се Феите. Дихателните техники вече са от ниво „Най-напреднали”.
- Какво ще правим довечера? Видях, че има концерт на Стинг. Искам да отида!
- Добре, ще направя всичко възможно, но билетите в последния момент може да са към 100лв.-мазнят се Феите.
- Това е много скъпо! Ще отидем на място и ако не намерим евтини билети, няма да ходим на концерт, а на вечеря.
Речено-сторено.
Феите осигуряват специална каляска-лимузина-ламборджини-хикс игрек 865-такси, което да закара Мария Луиза до Герена. Мария Луиза е екстремно заета и закъснява с половин час.
Накрая Феите пристигат на концерта пред припадък.
- По-бързо, билети, скоро сигурно ще започне!- стресира Мария Луиза, която е за пръв път на концерт в България.
Феите в транс се отправят към един от служителите.
– Извинете, откъде мога да купя билети?
Служителят поглежда подозрително Феите.
- Последвайте ме.
Служителят завежда Феите зад един параван и казва:
- Срещу 20 лв. ще ви вкарам на концерта.
Феите са в шок. Детската им мечта да влязат на черно на концерт се сбъдва пред очите им. Ще гледат Стинг и Софийската филхармония за 20лв! В еуфория Феите плащат на служителя и се връщат при Мария Луиза, горди от постижението си.
- Готово! Ще струва по 10 евро на човек!- заявяват доволно Феите.
Мария Луиза поглежда тъпо, пребледнява, и с треперещи пръсти вади една двайсетачка. Докато се осъзнаят, Феите с Мария Луиза в съпровод изпреварват една опашка съвестни граждани с билети по 120 лв. и се вмъкват на стадиона. Оле!
Междувременно изражението на Мария Луиза се променя неколкократно. В момента тя представлява нещо средно между паникьосан сериен убиец и измамен германец на Слънчев бряг. Тя гледа Феите сякаш са предизвикали събитията от 11 септември и аварията в Япония наведнъж. След около пет минути блокаж Мария Луиза заявява:
- Аз си тръгвам.
Феите млъкват. Призовават на помощ всички богове от Олимп да разтворят земята да погълне Феите. Дихателните техники вече действат като да дадеш джойнт на пристрастен към хероина. След няколко секунди Джейгурудей Феите промълвяват:
- З а щ о, Мария Луиза?
- Това е нелегално. Не може да стоим така тук за 20 лв. Това е опасно. Не искам да се забърквам в нелегални неща. Аз съм човек на закона, това е опасно и безотговорно. И ти трябва да го знаеш! Тръгвам си!
Мария Луиза вече се запътва към сцената, въобразявайки си, че натам е изходът/Мария Луиза има основни проблеми с ориентацията/.
- Почакай, Мария Луиза! Няма страшно! Всичко ще бъде наред! Ние сме на сигурно място!
Междувременно Стинг излиза със Софийската филхармония, прожекторите угасват, стадионът потъва в мека музика, дребните светлинки от панелките блещукат в лятна романтика.
Мария Луиза дава стопроцентов игнор на тази уникална обстановка и тича панически във всички посоки. Феите тичат след нея и псуват на унгарски.
- Мария Луиза, не може ли да останем поне за началото! Чуй, Desert Rose!- Феите почти плачат.
- Не, искам да си ходя! Поръчай ми такси! Опасно е!- Мария Луиза вече звучи зловещо. Сигурно и Расколников не е страдал от такива угризения като горката Мария Луиза в момента.
- Добре, Мария Луиза. Ще викна веднага такси.- Феите вече осъзнават безнадеждността на ситуацията.
В момента, в който таксито е отпред, Мария Луиза поглежда сцената, поглежда Феите, поглежда таксито, и казва:
- Хм, всъщност, аз искам да остана. Излизам да си купя официален билет. Откажи таксито.
Сцената се завърта пред очите на Феите. Стинг се преобръща, звуците се размазват, ушите на Феите пищят, главата им пулсира, ръцете им треперят. Феите изпадат в безсъзнание.
Ден 3
Феите се събуждат в рая. Наоколо е синьо и зелено, морето трепти под парещото слънце, гларусите кръжат и пеят в слънчевото небе, лъчите златно галят косите на Феите. До тях кротко стои студено мохито и зелена цигарка. Феите се протягат и оглеждат. Пълно е със слънчеви приказни герои. Усмивка озарява лицето на Феите.
Изведнъж, точно преди прекрасен приказен герой да запали цигарката на Феите, се чува добре познат истеричен глас:
- Принтерът не работи, спешно трябва да се принтират 450 страници и да се изпратят на майната си!
- Гледай си работата, Мария Луиза- промълвяват тихо Феите и със златна усмивка дръпват първата глътка зелено щастие.
Амин.
Мария Луиза е прекият ръководител на Феите. Мария Луиза е чудовище. Мария Луиза е симбиоза между торбалан, смъртта с коса в ръка и муха лайнарка. Тя има едно положително качество- намира се на около 3000 км от Феите.
Когато Феите разбраха, че Мария Луиза ще идва в България за една седмица, все още не предполагаха какво ги очаква.
Ето как протече тази незабравима седмица.
Ден 1- Мария Луиза каца на летище София
"Ще ми обясниш ли как да стигна до летището и колко струва едно такси до хотела на Черковна?”
Феите се заемат с подробен инструктаж. Мария Луиза е обучена да игнорира заговарящи я съмнителни субекти и да ползва само такси ОК СУПЕРТРАНС. Инструктажът по обективни причини е проведен два пъти.
Няколко часа по-късно Мария Луиза с видимо притеснен тон звъни на Феите.
- Пътувам вече около 20 минути и сметката е 20лв. Това нормално ли е?
След кратък разговор с шофьора, возещ на тарифен план 1.30лв. на милиметър става ясно, че Мария Луиза се намира в другия край на града поради грешно произнасяне на името на хотела. Следва скандал от нейна страна как така може шофьорът не е разбрал суперясната й немско изразено дикция. „Да, да така е, Мария Луиза, наистина произнасяш името на хотела ясно и отчетливо. Не се притеснявай, и до скоро”.
Мария Луиза пристига в офиса бясна. Настоява веднага да бъде преместена в друг хотел поради изключителни неудобства. Улицата е много шумна. Спешно трябва Феите да я придружат до аптеката за да си купи Мария Луиза тапи за уши. Мария Луиза избира тапите около 45 минути. След като най-сетне е готова, се връщаме за да ги смени все пак с тези от восък а не от силикон. И защо продавачът не проявява търпение!
Мария Луиза настоява Феите да останат за вечеря, но Феите измислят набързо един семеемен рожден ден и офейкват в Борисовата.
Алелуя!
Ден 2- Концертът на Стинг
- Добро утро, Мария Луиза, добре ли спа, почина ли си?- Феите се мазнят въпреки и скрената омраза в иначе русото им сърце.
- Ужасно! Камионите по Черковна тракаха с пълна сила, а завесите бяха така прозрачни, че светлината от уличните лампи пронизваше очите ми!
И без това си кривогледа, помислят си Феите, но прилагат набързо няколко дихателни техники и успяват да замълчат.
- Къде ще обядваме? Искам типичен български обяд!- заповядва Мария Луиза.
- Разбира се, ще се погрижа, ще запазя маса!-мазнят се Феите.
- Добре, но наблизо, защото съм адски заета!- Мария Луиза винаги е адски заета.
- Разбира се!- мазнят се Феите.
В уречения за обяд час Мария Луиза е в екстремно важен конферентен разговор. След 15 часа разговорът приключва и Мария Луиза е готова да обядва.
В ресторанта Мария Луиза настоява Феите да преведат абсолютно цялото меню на английски, немски и хинди (последното за всеки случай, за упражнение). След неколкократни нервни срива и по-задълбочени дихателни техники, Феите приключват с кулинарната лингвистика. Мария Луиза решава, че иска таратор и кюфтета. Феите поръчват.
- А ти какво си поръча?- пита Мария Луиза Феите.
- Винен кебап.
- Какво беше това?
Следват тричасови обяснения в детайли.
- Искам и аз винен кебап- обявява Мария Луиза- отиди да смениш поръчката.
- Разбира се! А искаш ли и филийка хляб, Мария Луиза?- мазнят се Феите.
- Не, не искам никакъв хляб!
Феите отиват при сервитьорката да сменят поръчката. Вроденият фейски страх от сервитьорки, майстори и обущари бледнее пред заплахата Мария Луиза да не получи винен кебап. Феите смело пристъпват и сменят поръчката.
- Не може, маркирано е!- заявява пренебрежително сервитьорката.
- За госпожата ето там е- Феите посочват Мария Луиза.
Сервитьорката поглежда към кривогледата Мария Луиза, от чиито мигли струят огън и жупел. Само с един поглед Мария Луиза превръща вратната пържола на човека от съседната маса в пепел и останки. Сссс, прави езикът й, а устата й се изкривява в зловеща усмивка.
- Няма проблем, ще сменим поръчката- потреперва сервитьорката.
След няколко секунди блюдата пристигат. Мария Луиза се нахвърля ожесточено върху трапезата. Поглъща таратора за секунди и унищожава и двете пречени филийки на Феите за по-малко от минута. След малко обядът е приключил.
- Беше доста мазно и сухо- оплаква се Мария Луиза, след като е погълнала всичко.
- Мазно и сухо, да- съгласяват се Феите. Дихателните техники вече са от ниво „Най-напреднали”.
- Какво ще правим довечера? Видях, че има концерт на Стинг. Искам да отида!
- Добре, ще направя всичко възможно, но билетите в последния момент може да са към 100лв.-мазнят се Феите.
- Това е много скъпо! Ще отидем на място и ако не намерим евтини билети, няма да ходим на концерт, а на вечеря.
Речено-сторено.
Феите осигуряват специална каляска-лимузина-ламборджини-хикс игрек 865-такси, което да закара Мария Луиза до Герена. Мария Луиза е екстремно заета и закъснява с половин час.
Накрая Феите пристигат на концерта пред припадък.
- По-бързо, билети, скоро сигурно ще започне!- стресира Мария Луиза, която е за пръв път на концерт в България.
Феите в транс се отправят към един от служителите.
– Извинете, откъде мога да купя билети?
Служителят поглежда подозрително Феите.
- Последвайте ме.
Служителят завежда Феите зад един параван и казва:
- Срещу 20 лв. ще ви вкарам на концерта.
Феите са в шок. Детската им мечта да влязат на черно на концерт се сбъдва пред очите им. Ще гледат Стинг и Софийската филхармония за 20лв! В еуфория Феите плащат на служителя и се връщат при Мария Луиза, горди от постижението си.
- Готово! Ще струва по 10 евро на човек!- заявяват доволно Феите.
Мария Луиза поглежда тъпо, пребледнява, и с треперещи пръсти вади една двайсетачка. Докато се осъзнаят, Феите с Мария Луиза в съпровод изпреварват една опашка съвестни граждани с билети по 120 лв. и се вмъкват на стадиона. Оле!
Междувременно изражението на Мария Луиза се променя неколкократно. В момента тя представлява нещо средно между паникьосан сериен убиец и измамен германец на Слънчев бряг. Тя гледа Феите сякаш са предизвикали събитията от 11 септември и аварията в Япония наведнъж. След около пет минути блокаж Мария Луиза заявява:
- Аз си тръгвам.
Феите млъкват. Призовават на помощ всички богове от Олимп да разтворят земята да погълне Феите. Дихателните техники вече действат като да дадеш джойнт на пристрастен към хероина. След няколко секунди Джейгурудей Феите промълвяват:
- З а щ о, Мария Луиза?
- Това е нелегално. Не може да стоим така тук за 20 лв. Това е опасно. Не искам да се забърквам в нелегални неща. Аз съм човек на закона, това е опасно и безотговорно. И ти трябва да го знаеш! Тръгвам си!
Мария Луиза вече се запътва към сцената, въобразявайки си, че натам е изходът/Мария Луиза има основни проблеми с ориентацията/.
- Почакай, Мария Луиза! Няма страшно! Всичко ще бъде наред! Ние сме на сигурно място!
Междувременно Стинг излиза със Софийската филхармония, прожекторите угасват, стадионът потъва в мека музика, дребните светлинки от панелките блещукат в лятна романтика.
Мария Луиза дава стопроцентов игнор на тази уникална обстановка и тича панически във всички посоки. Феите тичат след нея и псуват на унгарски.
- Мария Луиза, не може ли да останем поне за началото! Чуй, Desert Rose!- Феите почти плачат.
- Не, искам да си ходя! Поръчай ми такси! Опасно е!- Мария Луиза вече звучи зловещо. Сигурно и Расколников не е страдал от такива угризения като горката Мария Луиза в момента.
- Добре, Мария Луиза. Ще викна веднага такси.- Феите вече осъзнават безнадеждността на ситуацията.
В момента, в който таксито е отпред, Мария Луиза поглежда сцената, поглежда Феите, поглежда таксито, и казва:
- Хм, всъщност, аз искам да остана. Излизам да си купя официален билет. Откажи таксито.
Сцената се завърта пред очите на Феите. Стинг се преобръща, звуците се размазват, ушите на Феите пищят, главата им пулсира, ръцете им треперят. Феите изпадат в безсъзнание.
Ден 3
Феите се събуждат в рая. Наоколо е синьо и зелено, морето трепти под парещото слънце, гларусите кръжат и пеят в слънчевото небе, лъчите златно галят косите на Феите. До тях кротко стои студено мохито и зелена цигарка. Феите се протягат и оглеждат. Пълно е със слънчеви приказни герои. Усмивка озарява лицето на Феите.
Изведнъж, точно преди прекрасен приказен герой да запали цигарката на Феите, се чува добре познат истеричен глас:
- Принтерът не работи, спешно трябва да се принтират 450 страници и да се изпратят на майната си!
- Гледай си работата, Мария Луиза- промълвяват тихо Феите и със златна усмивка дръпват първата глътка зелено щастие.
Амин.
петък, 29 април 2011 г.
69 причини да не отида на работа днес
1.
– Ало, всемогъщи шеф, добро утро. Обаждам се само да предупредя, че днес няма да мога да дойда на работа.
- О, защо, да не си болна?
- Не, просто нямам какво да си облека.
- Какво?
- Нямам какво да си облека, казвам.
- А какво се е случило с дрехите ти?
- Аа, нищо, просто нямам тоалет за днес. Нищо не пасва на днешния ден. Налага се да остана вкъщи. Дочуване. До утре.
2.
– Доброутро, всемогъщи шеф. Извинявам се, но днес няма да успея да дойда на работа.
- Няма проблем, какво става?
- Ами, разбих сърцето на един колега и сега не мога да се появя на работа.
- Как така, това не може да е причина!
- Как да не може! Причина е и то каква! Много основателна дори! Вие разбивали ли сте сърце да знаете какво е, а?
- Но...имаме неотложни задачи.
- Няма неотложни задачи. Човекът е с разбито сърце. Не трябва да ме вижда.
- И кога ще дойдеш на работа?
- Това никой не може да каже. Тогава, когато на човека му мине и когато не му пречи да ме вижда отново. Дочуване.
3.
– Здравейте! За съжаление днес нямам възможност да дойда на работа.
- О, странно. Каква е причината днес?
- Не ми се идва.
- И на мен не ми се идва, но дойдох.
- Ваш проблем.. Дочуване.
- Но...
- Няма но. Като нямам желание, съм непродуктивна и безсмислено да хабя деня си в безпродуктивност. Утре ако ми се идва, ще дойда. Дочуване.
4.
- Здравейте шефе, днес пак няма да мога да дойда.
- Няма проблем, няма нужда да идваш. Днес няма нищо важно.
- Как така няма нищо важно?
- Ами така, днес е спокойно, може да останеш вкъщи.
- Странно...ами тогава...ще взема да дойда. Кой знае- може да изскочи нещо спешно. Тръгвам. До скоро!
5.
– Добро утро, обаждам се най-любезно да предупредя, че днес нямам възможност да дойда на работа.
- Поради каква причина, ако е възможно да попитам?
- Влюбена съм.
- Е и?
- Как е и? Влюбена съм. Това е супер!Знаете ли колко рядко се случва? Трябва да се насладя на усещането пълноценно, а ако дойда на работа, енергията ми ще отиде на вятъра.
- Нещата вече излизат извън контрол! Трябва да дойдеш веднага на работа! Това са неоснователни причини!
- Шефе, Вие явно не сте бил влюбен, щом смятате Любовта, която единствена ще спаси света, за по-маловажна от дребните Ви корпоративни задачки, в които никой не вярва и всички ги вършат от скучно задължение, внушавайки си , че това ги прави важни. Всъщност, само любовта е способна да осмисли живота на човека! Затова моля, не ми пречете да осмислям живота си! Това е мое лично право! Работата не бива да възпрепятства духовното израстване на човека!
Шефът вече е затворил.
Следва продължение и съответна актуализация.
– Ало, всемогъщи шеф, добро утро. Обаждам се само да предупредя, че днес няма да мога да дойда на работа.
- О, защо, да не си болна?
- Не, просто нямам какво да си облека.
- Какво?
- Нямам какво да си облека, казвам.
- А какво се е случило с дрехите ти?
- Аа, нищо, просто нямам тоалет за днес. Нищо не пасва на днешния ден. Налага се да остана вкъщи. Дочуване. До утре.
2.
– Доброутро, всемогъщи шеф. Извинявам се, но днес няма да успея да дойда на работа.
- Няма проблем, какво става?
- Ами, разбих сърцето на един колега и сега не мога да се появя на работа.
- Как така, това не може да е причина!
- Как да не може! Причина е и то каква! Много основателна дори! Вие разбивали ли сте сърце да знаете какво е, а?
- Но...имаме неотложни задачи.
- Няма неотложни задачи. Човекът е с разбито сърце. Не трябва да ме вижда.
- И кога ще дойдеш на работа?
- Това никой не може да каже. Тогава, когато на човека му мине и когато не му пречи да ме вижда отново. Дочуване.
3.
– Здравейте! За съжаление днес нямам възможност да дойда на работа.
- О, странно. Каква е причината днес?
- Не ми се идва.
- И на мен не ми се идва, но дойдох.
- Ваш проблем.. Дочуване.
- Но...
- Няма но. Като нямам желание, съм непродуктивна и безсмислено да хабя деня си в безпродуктивност. Утре ако ми се идва, ще дойда. Дочуване.
4.
- Здравейте шефе, днес пак няма да мога да дойда.
- Няма проблем, няма нужда да идваш. Днес няма нищо важно.
- Как така няма нищо важно?
- Ами така, днес е спокойно, може да останеш вкъщи.
- Странно...ами тогава...ще взема да дойда. Кой знае- може да изскочи нещо спешно. Тръгвам. До скоро!
5.
– Добро утро, обаждам се най-любезно да предупредя, че днес нямам възможност да дойда на работа.
- Поради каква причина, ако е възможно да попитам?
- Влюбена съм.
- Е и?
- Как е и? Влюбена съм. Това е супер!Знаете ли колко рядко се случва? Трябва да се насладя на усещането пълноценно, а ако дойда на работа, енергията ми ще отиде на вятъра.
- Нещата вече излизат извън контрол! Трябва да дойдеш веднага на работа! Това са неоснователни причини!
- Шефе, Вие явно не сте бил влюбен, щом смятате Любовта, която единствена ще спаси света, за по-маловажна от дребните Ви корпоративни задачки, в които никой не вярва и всички ги вършат от скучно задължение, внушавайки си , че това ги прави важни. Всъщност, само любовта е способна да осмисли живота на човека! Затова моля, не ми пречете да осмислям живота си! Това е мое лично право! Работата не бива да възпрепятства духовното израстване на човека!
Шефът вече е затворил.
Следва продължение и съответна актуализация.
четвъртък, 14 април 2011 г.
Колко е тъжно да си стар
Старостта е ужасна. Старостта не прощава. Не обещава. Не чака. Не бърза.
Старостта е тъжна гледка, така тъжна като пустата писта на Лале през април или гаснещия плаж на Синеморец през октомври. С тази разлика, че след нея не следва нищо. Не следва поредната пролет или поредното лято. Следва нищо. Следва смърт. Всъщност, никой не знае какво следва.
Пазарувам си безцелно из Била, когато към мен се задава някакъв глас и дребна суха фигурка. Фигурката е облечена със старо тъмносиньо палто и носи изхабено бомбе. Подпира се на малко дървено бастунче и пристъпва неуверено.
-Къде са лимоновите резенки?- пита фигурката. Гласът й идва сякаш изпод земята. Хрипти и стърже едновременно. Вдигам поглед и поглеждам фигурката. Лицето й е скрито зад бледи резки и бръчки, очите й са отдавна угаснали, устните й треперят. Фигурката гледа безпомощно и празно. За момент очите ми се насълзяват. За момент фигурката оживява пред мен. Изведнъж резките се изглаждат, очите светват, бомбето се превръща в готин нов каскет, а палтото в черно яке от мола. Фигурката изведнъж е на 25 и ме гледа надменно-присмехулно. Гледа, сякаш има план за вечерта, сякаш има план за живота, сякаш е на 25 и всичко предстои.
-Ей, мацка, къде са лимоновите резенки бе?- намига ми дяволито фигурката и праща една усмивка.
Неволно се усмихвам. Стоя с празен поглед и гледам фигурката. Превъртам часовника 35 години напред, и виждам собствената си фигурка в същото амплоа. С вехто палто, угаснал поглед, без план за вечерта, без план за следващата пролет. Баси, по-добре да си умрял?
-Къде са лимоновите резенки?- повтаря отново фигурката, сякаш пита за пръв път. Вероятно дори не разпознава, че пита отново мен. Гледам я и сякаш гледам пустото Лале и празния Синеморец едновременно. Толкова ми е тъжно. Толкова ми е празно. Толкова ми е жал. Толкова искам да мога да му дам следващата пролет и следващото лято, толкова искам да го съживя и да го превърна в младост, толкова ме е страх, че всичко това предстои. А мога само да му донеса едни тъпи лимонови резенки.
Старостта е ужасна. Старостта е страх. Самота. Скука. Недовършено лято и безнадеждна пролет. Безмълвно очакване с неочакван край.
Направо не вярвам колко сдухано стана това.
Старостта е тъжна гледка, така тъжна като пустата писта на Лале през април или гаснещия плаж на Синеморец през октомври. С тази разлика, че след нея не следва нищо. Не следва поредната пролет или поредното лято. Следва нищо. Следва смърт. Всъщност, никой не знае какво следва.
Пазарувам си безцелно из Била, когато към мен се задава някакъв глас и дребна суха фигурка. Фигурката е облечена със старо тъмносиньо палто и носи изхабено бомбе. Подпира се на малко дървено бастунче и пристъпва неуверено.
-Къде са лимоновите резенки?- пита фигурката. Гласът й идва сякаш изпод земята. Хрипти и стърже едновременно. Вдигам поглед и поглеждам фигурката. Лицето й е скрито зад бледи резки и бръчки, очите й са отдавна угаснали, устните й треперят. Фигурката гледа безпомощно и празно. За момент очите ми се насълзяват. За момент фигурката оживява пред мен. Изведнъж резките се изглаждат, очите светват, бомбето се превръща в готин нов каскет, а палтото в черно яке от мола. Фигурката изведнъж е на 25 и ме гледа надменно-присмехулно. Гледа, сякаш има план за вечерта, сякаш има план за живота, сякаш е на 25 и всичко предстои.
-Ей, мацка, къде са лимоновите резенки бе?- намига ми дяволито фигурката и праща една усмивка.
Неволно се усмихвам. Стоя с празен поглед и гледам фигурката. Превъртам часовника 35 години напред, и виждам собствената си фигурка в същото амплоа. С вехто палто, угаснал поглед, без план за вечерта, без план за следващата пролет. Баси, по-добре да си умрял?
-Къде са лимоновите резенки?- повтаря отново фигурката, сякаш пита за пръв път. Вероятно дори не разпознава, че пита отново мен. Гледам я и сякаш гледам пустото Лале и празния Синеморец едновременно. Толкова ми е тъжно. Толкова ми е празно. Толкова ми е жал. Толкова искам да мога да му дам следващата пролет и следващото лято, толкова искам да го съживя и да го превърна в младост, толкова ме е страх, че всичко това предстои. А мога само да му донеса едни тъпи лимонови резенки.
Старостта е ужасна. Старостта е страх. Самота. Скука. Недовършено лято и безнадеждна пролет. Безмълвно очакване с неочакван край.
Направо не вярвам колко сдухано стана това.
Три тефтера назад
Да гледаш назад към старите си текстове е като да гледаш старите дрехи в гардероба си- чудиш се как е възможно е да си ги носил някога. По същия начин се чудя как е възможно да съм писала и мислила тези неща само преди година.
От няколко години си водя тефтер. Тефтерът е нещо като „бележник”, в който си записвам глупави задължения като: да платя телефона, рожден ден Гошо, да изтегля пари и т.н.
Постоянно записвам нещо в тия тефтери, но после почти никога не ги отварям, което очевидно прави записването безсмислено. Но тъй като правя постоянно безсмислени неща в живота си, едно повече и едно по-малко, nevermind.
Интересното с тия тефтери почна да се случва, когато скоро заразглеждах старите. Уж едни и същи записки, едни и същи неща, и календарът е същият, а колко е различно всичко... три тефтера назад, три години назад, три заблуди назад...
Три години назад по това време, пролетта пак се опитваше така отчаяно да дойде, и хората вече нямаха търпение да извадят пролетните дрехи от гардебора. По тротоарите пак се търкаляха кални паднали мартеници, а плахите опити на дръвчетата да се правят на цъфнали бяха осуетени от изненадващ късноаприлски сняг. Три години назад имах три надежди повече и три годинки по-малко в ЕГН-то. Три години назад си мислех, че три години са много време. Гледайки сега тефтерите, виждам, че три месеца могат да бъдат много повече от три години. Три години назад бях убедена, че след три години ще съм три пъти по-напред. Сега виждам, че животът винаги е поне три крачки пред мен. Три години назад имах три пъти повече планове. В сегашния ми тефтер планът свърша с утрешния ден.
Три години назад бях абсолютно същата. И три пъти по-различна. Три пъти по-смела, три пъти по-млада, три пъти по-музикална, три пъти по-вдъхновена. Слънцето грееше някак си три пъти по-силно, а ментата беше сякаш мааалко по-зелена.
Три години назад всичко беше същото. И след още три пак ще е същото. Само аз ще съм три години назад. Бъдещето вече не е това, което беше.
От няколко години си водя тефтер. Тефтерът е нещо като „бележник”, в който си записвам глупави задължения като: да платя телефона, рожден ден Гошо, да изтегля пари и т.н.
Постоянно записвам нещо в тия тефтери, но после почти никога не ги отварям, което очевидно прави записването безсмислено. Но тъй като правя постоянно безсмислени неща в живота си, едно повече и едно по-малко, nevermind.
Интересното с тия тефтери почна да се случва, когато скоро заразглеждах старите. Уж едни и същи записки, едни и същи неща, и календарът е същият, а колко е различно всичко... три тефтера назад, три години назад, три заблуди назад...
Три години назад по това време, пролетта пак се опитваше така отчаяно да дойде, и хората вече нямаха търпение да извадят пролетните дрехи от гардебора. По тротоарите пак се търкаляха кални паднали мартеници, а плахите опити на дръвчетата да се правят на цъфнали бяха осуетени от изненадващ късноаприлски сняг. Три години назад имах три надежди повече и три годинки по-малко в ЕГН-то. Три години назад си мислех, че три години са много време. Гледайки сега тефтерите, виждам, че три месеца могат да бъдат много повече от три години. Три години назад бях убедена, че след три години ще съм три пъти по-напред. Сега виждам, че животът винаги е поне три крачки пред мен. Три години назад имах три пъти повече планове. В сегашния ми тефтер планът свърша с утрешния ден.
Три години назад бях абсолютно същата. И три пъти по-различна. Три пъти по-смела, три пъти по-млада, три пъти по-музикална, три пъти по-вдъхновена. Слънцето грееше някак си три пъти по-силно, а ментата беше сякаш мааалко по-зелена.
Три години назад всичко беше същото. И след още три пак ще е същото. Само аз ще съм три години назад. Бъдещето вече не е това, което беше.
вторник, 8 март 2011 г.
Господин Осми Март
Всички опити на Феите да гледат философски на живота на осми март се разбиха още сутринта. Феите станаха с ясната идея да игнорират поздравленията и да връщат честитката на всеки мъж, който ги поздрави, както и съответно да НЕ я връщат на поздравяващите ги дами.
За съжаление гениалният план се срути още с поздрава на охраната на входа. Последваха обаждания от баба, мама, леля, стринка,вуйна, както и други, спадащи в графата Разни. Още преди 11 сутринта Феите бяха получили насила цветя, рози, ягоди, малини, праскови,къпини, както и три отвратителни електронни картички. Всякакви опити да се игнорира с пренебрежение този псеводпразник се провалиха преди Феите да успеят да покажат дори минимална доза Хейт.
Феите мълчаливо мечтаеха за времето малко след падането на комунизма, когато повсеместната омраза към този „празник” с неясен повод за празнуване беше супер на мода. Празникът беше обявен за комунистически, а по онези времена всичко комунистическо автоматично получаваше лепенка ЛУЗЪР и биваше пращано по дяволите. По незнайно стечение на обстоятелствата обаче Осми Март оцеля дори на тази проверка на времето. Като резултат, въпреки противоречивия си характер, в наши дни очевидно се зачита и празнува. Явно на хората им харесва. Какво точно се празнува, не е ясно. Денят на мама, денят на цветятата, денят на аналния секс или на по-специално сготвената мусака? Денят на силикона и перхидрола, вторачени в пачките на космати кореми, или денят на торбичката от Била в напуканите ръце на смачкана прическа и старо палто? Денят на деспотичната съпруга, тиранизираща мъжа си да тупа килима всяка неделя, или на изтормозената домакиня с ролки на главата и перманентно присъствие на парцал в ръка?
По всички медии от рано сутринта се водеха дискусии на тема феминизма и ролята на жената в съвременното семейство, разбиването на патриархалния строй и тържественото завръщане на матриархата. За какво се борят всичките тия женички и на тях не им е ясно. Самият факт, че има ден в годината, определен за по-специално внимание към жените, автоматично праща жалките им опити за равноправие в трета глуха. А те не само, че не го съзнават, ами дори използват този ден за самоизява. WTF? Да не говорим, колко жалки изглеждаха горките господинчовци по улиците със смачкани растения в ръка през целия ден...
Ерго: този псевдопразник превръща и двата пола в кръгли идиоти и трябва да бъде забранен.
Така че, уважаеми Господин Осми Март, за доброто на всички, моля, отменете се официално сам от календара, откажете се да бъдете по-специален ден доброволно, подайте оставка, самосезирайте се...Все едно какво, но направете така, че догодина по дяволите да Ви няма повече като по-особен в календара от пети април, петнайсети юни или осми октомври, примерно.
Мда, Феите не празнуват Свети Валентин и Осми март. Да живеят Трифон Зарезан и Баба Марта! Оле!
За съжаление гениалният план се срути още с поздрава на охраната на входа. Последваха обаждания от баба, мама, леля, стринка,вуйна, както и други, спадащи в графата Разни. Още преди 11 сутринта Феите бяха получили насила цветя, рози, ягоди, малини, праскови,къпини, както и три отвратителни електронни картички. Всякакви опити да се игнорира с пренебрежение този псеводпразник се провалиха преди Феите да успеят да покажат дори минимална доза Хейт.
Феите мълчаливо мечтаеха за времето малко след падането на комунизма, когато повсеместната омраза към този „празник” с неясен повод за празнуване беше супер на мода. Празникът беше обявен за комунистически, а по онези времена всичко комунистическо автоматично получаваше лепенка ЛУЗЪР и биваше пращано по дяволите. По незнайно стечение на обстоятелствата обаче Осми Март оцеля дори на тази проверка на времето. Като резултат, въпреки противоречивия си характер, в наши дни очевидно се зачита и празнува. Явно на хората им харесва. Какво точно се празнува, не е ясно. Денят на мама, денят на цветятата, денят на аналния секс или на по-специално сготвената мусака? Денят на силикона и перхидрола, вторачени в пачките на космати кореми, или денят на торбичката от Била в напуканите ръце на смачкана прическа и старо палто? Денят на деспотичната съпруга, тиранизираща мъжа си да тупа килима всяка неделя, или на изтормозената домакиня с ролки на главата и перманентно присъствие на парцал в ръка?
По всички медии от рано сутринта се водеха дискусии на тема феминизма и ролята на жената в съвременното семейство, разбиването на патриархалния строй и тържественото завръщане на матриархата. За какво се борят всичките тия женички и на тях не им е ясно. Самият факт, че има ден в годината, определен за по-специално внимание към жените, автоматично праща жалките им опити за равноправие в трета глуха. А те не само, че не го съзнават, ами дори използват този ден за самоизява. WTF? Да не говорим, колко жалки изглеждаха горките господинчовци по улиците със смачкани растения в ръка през целия ден...
Ерго: този псевдопразник превръща и двата пола в кръгли идиоти и трябва да бъде забранен.
Така че, уважаеми Господин Осми Март, за доброто на всички, моля, отменете се официално сам от календара, откажете се да бъдете по-специален ден доброволно, подайте оставка, самосезирайте се...Все едно какво, но направете така, че догодина по дяволите да Ви няма повече като по-особен в календара от пети април, петнайсети юни или осми октомври, примерно.
Мда, Феите не празнуват Свети Валентин и Осми март. Да живеят Трифон Зарезан и Баба Марта! Оле!
понеделник, 28 февруари 2011 г.
Разговори на опашката
Стоят си Феите на опашката в Била с два шоколада против следобедна депресия и изучават сдуханата физиономия на продавачката. Тиит, тииит, сканират се шпекови салами, шампоани, майонеза, краставици. Унесът на Феите изведъж се нарушава от приближаващ се диалог, воден по мобилен телефон. Гласът застава точно зад Феите на опашката и започва:
- Да, сигурна съм. Сигурна съм просто, че аз принадлежа в прегръдката ти. И съвсем до скоро, нищо не можеше да ме откаже.
Гласът звучи смело и уверено, но отблизо потреперва. Феите бавно се обръщат назад, за да видят Гласа- Гласът представлява черно палто и сиви ботуши, дълга кестенява коса и спортна чанта. Гласът държи няколко пържоли за готвене, сладки работи и много козметика.
- Знаеш колко много вярвах, и направих всичко, което можaх. В един момент човек просто се уморява. Колкото и да вярва. Аз вярвах в нас, в теб...но виждам, че не мога да променя нищо. Чувствата на хората не могат да бъдат променени. Аз не искам да те насилвам за нищо. Ти сам си взел решението за себе си.
Следва кратка пауза, очевидно за ответната реплика.
- Не, вече не ти вярвам. Защо ще ме изоставяш, ако ме обичаш? В това няма логика! Хората не се разделят, ако се обичат! Ако се обичат, те си липсват, и се борят един за друг! Правят нещо един за друг! А не оставят всичко по течението!
Гласът повишава тон, и вече кънти в почти целия магазин. Хората от опашката извръщат погледи назад и се втренчват в Гласа. Феите се изчервяват, защото са точно пред Гласа на опашката, и щат не щат, отнасят и те погледите. На Гласа очевидно въобще не му пука.
- За мен вече всичко е безсмислено. Не искам да предизвиквам неприятни емоции у теб. Бях готова да ти дам най-доброто, но ти го отхвърли. Не, не искам да слушам обяснения!
Наближава редът на Гласа на опашката и той слага един по един продуктите на лентата.
- Поне сега, като съм сама, нямам проблеми с яденето и готвенето. Последните вечери си готвя колкото месо искам, и ям адски много сладко за десерт, без да се съобразявам с вегетариантските ти капризи, и с теориите за вредните калории!- Гласът слага самодоволно свинската пържола и пакет с вафли *УРА на лентата. Хората от опашкат притеснено се озъртат на всички страни. Касиерката е навела поглед и сканира като роботизирана.
- Не, няма нужда да идваш у нас довечера. Няма какво да говорим повече. Чух достатъчно. Съвсем скоро ще те изтрия от „Семейство и приятели” и така тези безкрайни телефонни обяснения ще приключат! Какво?...Не, не си измисляй оправдания, че имаш да събираш още багаж от нас. Всичко си си взел! Вече съм достатъчно силна, за да ти откажа!- Гласът започва да звучи крайно неуверено.
- Амии, купила съм пържоли, но съм още в магазина, мога да взема и някакви зеленчуци, ако...
Феите си плащат шоколадите и напускат от магазина. На излизане се чува само отдалечаващият се Глас:
- Добре, добре, сега ще се върна да взема някакви зеленчуци и нискокалоричен десерт...към 9 и 30?... Добре, да, ще съм у нас...до довечера.
- Да, сигурна съм. Сигурна съм просто, че аз принадлежа в прегръдката ти. И съвсем до скоро, нищо не можеше да ме откаже.
Гласът звучи смело и уверено, но отблизо потреперва. Феите бавно се обръщат назад, за да видят Гласа- Гласът представлява черно палто и сиви ботуши, дълга кестенява коса и спортна чанта. Гласът държи няколко пържоли за готвене, сладки работи и много козметика.
- Знаеш колко много вярвах, и направих всичко, което можaх. В един момент човек просто се уморява. Колкото и да вярва. Аз вярвах в нас, в теб...но виждам, че не мога да променя нищо. Чувствата на хората не могат да бъдат променени. Аз не искам да те насилвам за нищо. Ти сам си взел решението за себе си.
Следва кратка пауза, очевидно за ответната реплика.
- Не, вече не ти вярвам. Защо ще ме изоставяш, ако ме обичаш? В това няма логика! Хората не се разделят, ако се обичат! Ако се обичат, те си липсват, и се борят един за друг! Правят нещо един за друг! А не оставят всичко по течението!
Гласът повишава тон, и вече кънти в почти целия магазин. Хората от опашката извръщат погледи назад и се втренчват в Гласа. Феите се изчервяват, защото са точно пред Гласа на опашката, и щат не щат, отнасят и те погледите. На Гласа очевидно въобще не му пука.
- За мен вече всичко е безсмислено. Не искам да предизвиквам неприятни емоции у теб. Бях готова да ти дам най-доброто, но ти го отхвърли. Не, не искам да слушам обяснения!
Наближава редът на Гласа на опашката и той слага един по един продуктите на лентата.
- Поне сега, като съм сама, нямам проблеми с яденето и готвенето. Последните вечери си готвя колкото месо искам, и ям адски много сладко за десерт, без да се съобразявам с вегетариантските ти капризи, и с теориите за вредните калории!- Гласът слага самодоволно свинската пържола и пакет с вафли *УРА на лентата. Хората от опашкат притеснено се озъртат на всички страни. Касиерката е навела поглед и сканира като роботизирана.
- Не, няма нужда да идваш у нас довечера. Няма какво да говорим повече. Чух достатъчно. Съвсем скоро ще те изтрия от „Семейство и приятели” и така тези безкрайни телефонни обяснения ще приключат! Какво?...Не, не си измисляй оправдания, че имаш да събираш още багаж от нас. Всичко си си взел! Вече съм достатъчно силна, за да ти откажа!- Гласът започва да звучи крайно неуверено.
- Амии, купила съм пържоли, но съм още в магазина, мога да взема и някакви зеленчуци, ако...
Феите си плащат шоколадите и напускат от магазина. На излизане се чува само отдалечаващият се Глас:
- Добре, добре, сега ще се върна да взема някакви зеленчуци и нискокалоричен десерт...към 9 и 30?... Добре, да, ще съм у нас...до довечера.
петък, 25 февруари 2011 г.
Saving the world
Това се случи в онези времена, когато Паренсов още не беше синя зона, а вечерите в Пармата бяха изпълнени с безгрижни наздравици. Феите все още вярваха, че някой ден до вратата им ще има табелка : ”В този дом живяха и твориха Феите”. Лятото тегнеше над София с тежките си вечери и леките, празни недели, а на Лодки всяка вечер ставаше все по- зелено и по-зелено...
В една такава вечер Феите се размотаваха по улиците безцелно и се чудеха, възможно ли е да спасят света или не? Светът е голям и необятен, пълен с тревоги и страхове, бури и сътресения, но какво от това, по дяволите? Феите са умни, красиви, смели и имат силата да го спасят! Те са тук, за да правят хората щастливи, а щастието ще спаси света! Феите знаеха това и вярваха все по-силно, с всяка следваща крачка и всяка следваща дръпка от малката си зелена цигарка. Колкото повече вървяха Феите, толкова по-реално изглеждаше спасението на света в очите им. Колкото повече пушеха от цигарката, толкова по-лесно им се струваше това.
Феите ще спасят света! Красотата, смелостта и умът ще спасят света! А любовта, тя е въздухът, водата и свободата в душите ни!
/I love you Mary Jane.../
Такива бяха ОНЕЗИ времена...
Няколко години по-късно, Паренсов е синя зона. Лятото неусетно е отминало завинаги, а душата на Феите далеч не е така руса и синя както в ОНЕЗИ времена. Феите си вървят точно така безцелно вечер по улиците, с почти същата цигарка, вървят си, и се чудят- откъде, по дяволите, да намерят малко сила и енергия сред обграждаща ги грозота и глупост, за да спасят поне ЕДИН ЧОВЕК от този свят?
В една такава вечер Феите се размотаваха по улиците безцелно и се чудеха, възможно ли е да спасят света или не? Светът е голям и необятен, пълен с тревоги и страхове, бури и сътресения, но какво от това, по дяволите? Феите са умни, красиви, смели и имат силата да го спасят! Те са тук, за да правят хората щастливи, а щастието ще спаси света! Феите знаеха това и вярваха все по-силно, с всяка следваща крачка и всяка следваща дръпка от малката си зелена цигарка. Колкото повече вървяха Феите, толкова по-реално изглеждаше спасението на света в очите им. Колкото повече пушеха от цигарката, толкова по-лесно им се струваше това.
Феите ще спасят света! Красотата, смелостта и умът ще спасят света! А любовта, тя е въздухът, водата и свободата в душите ни!
/I love you Mary Jane.../
Такива бяха ОНЕЗИ времена...
Няколко години по-късно, Паренсов е синя зона. Лятото неусетно е отминало завинаги, а душата на Феите далеч не е така руса и синя както в ОНЕЗИ времена. Феите си вървят точно така безцелно вечер по улиците, с почти същата цигарка, вървят си, и се чудят- откъде, по дяволите, да намерят малко сила и енергия сред обграждаща ги грозота и глупост, за да спасят поне ЕДИН ЧОВЕК от този свят?
сряда, 23 февруари 2011 г.
UniCredit Part III
Седят си Феите лениво в офиса, и правят социален експеримент- да прочетат повече от две страници скучен договор наведнъж, без да пускат youtube или да влизат в скайп за повече от три минути. След двучасови безуспешни мъчения, Феите зарязват експеримента, водени от хедонистко мото- животът ни е даден, за да се забавляваме. Окрилени от този вечно спасяващ положението лайтмотив, Феите решават да отидат в Мола за успокоение на нервите и безсмислено харчене на пари.
Речено-сторено. Пристигат Феите в мола и почват да ахкат пред големите лъскави витрини, отрупани с цветни стоки от чужбина. Ах, как незначителен се чувства човекът пред тези прелестни витрини, въздишат Феите като Алеко пред гледката на Ниагарския водопад. Ох-ах, ох-ах, и изведнъж Феите онемяват. Пред погледа им блесва най-късата и най-червена рокля на света. Трябва да я имам- Феите вече знаят. Влизат в магазина, пробват роклята, тя е къса и червена, и повече не може да се желае. Феите пристъпват тържествено към касата с рокля в едната ръка и Виза Електрон в другата.
- Добър ден, ще взема тази суперкъса и суперчервена рокля.
- Един милион и четиристотин хиляди, моля.
- Заповядайте.-Феите подават с гордост Виза Електрон, в която трябва да има над един милиард японски йени.
След няколко минути касиерката поглежда с надменно отвращение Феите и отсича с подчертан южен акцент:
- ТрЪнзакцията йе отказЪна!
- Това е невъзможно!- отсичат също Феите.
- Съжалявам!
Феите напускат магазина, засрамени като първокласник след провал на дъската. С наведена глава те се отправят към първия банкомат. Още преди да осъзнаят случващото се, банкоматът ПОГЛЪЩА Виза Електрон като споменатият първокласник- сандвич от McDonalds. Феите са в потрес. Панически набират посочения на банкомата номер за спешни случаи. Следва едночасово общуване с робот, който командва Феите нон стоп да натискат поред 1,2,3 и звезда в безсмислени комбинации. Накрая от другата страна най-сетне се включва одушевено човешко същество. То обяснява на Феите, че картата им е ПОГЪЛНАТА, той като е с изтекъл срок на годност. Феите трябва да се обърнат към обслужваща ги банка, а именно...
УНИКРЕДИТ БУЛБАНК
Както редовните читатели вече са запознати, това е банката носител на престижната титла НАЙ-ТЪПАТА БАНКА по света и у нас. Феите са обзети от панически ужас от предстоящото общуване с персонала на банката. За съжаление обаче те разполагат с точно 6 лв. и 45 ст. в брой, което няма да стигне и за една дроб сърма от Кенар. Феите са в екстремна ситуация без избор.
- Уникредит Булбанк, /най-тъпата банка по света и унас/, добър ден.
- Добър ден, преди малко картата ми беше ПОГЪЛНАТА от един банкомат в Мола, посъветваха ме да се свържа с вас.
- Момент, ще Ви прехвърля.
Този диалог се повтаря още шест пъти. На седмия път лелката казва:
- Кажете си трите имена и ЕГН-то, за да се уверим, че това сте Вие.
Феите казват трите имена и ЕГН-то на баба си, и служителката се уверява, че това са те.
- Хм, ами да, картата Ви е ПОГЪЛНАТА, защото е изтекла. Новите Ви карти са тука от два месеца. Защо не сте дошли да си ги вземете?- лелката ВЕЧЕ повишава тон.
- Първо, защо говорите за „карти” в множествено число, второ, къде е това ТУКА и трето, АЗ ОТКЪДЕ ДА ЗНАМ че ТЕЗИ КАРТИ ВЕЧЕ СА ТАМ??- Феите вече са смели и хич не им дреме от лелките. Освен това разстоянието по телефона увеличава куража им с около 50%.
- Отскоро банката осигурява на клиентите си по две карти, в случай, че едната се счупи, което става непрекъснато. ТУКА е в нашия филиал на ул. Разорение 460. Работим по половин час всеки ден, когато си решим. Заповядайте.
- А защо не бях уведомена предварително, че трябва да дойда да си взема картите? В чужбина новите карти се изпращат поне един месец предварително.- Феите са големи и вече знаят.
- Госпожа, имате късмет, че това не Ви се е случило в Мола. На мен така като ми беше изтекла картата ми отказаха транзакция в Мола,където преживях най-голямото унижение в живота си. Така че не се оплаквайте, а елате да си вземете картите.
- Добре, кога мога да дойда да ги взема?
- Ами днес вече не работим, утре отговорната служителка ще е болна, други ден правим ревизия, а след това е петък. В петък никога не работим. Елате другия понеделник.
- Другия понеделник?? Та аз имам шест лева дотогава!- Феите са пред припадък.
- Шест лева са достатъчни за шест дни. Хората живеят с по 50 стотинки на ден, обяснява важно служителката.
- Вие се шегувате с мен и аз ще Ви осъдя!-Феите въобще не си вярват.
- Хаха, добре, осъдете ни!- следва грозен смях, след което служителката тряска слушалката.
Същия ден Феите преживяват на една вафла *УРА и заспиват рано, за да игнорират глада.
Следващите два дни минават бавно и мъчително. Феите се хранят предимно с банички от вчера за по 60 ст. Пият вода от чешмата и пътуват без билет в 20-ката.
В петък Феите продават една от любимите си фейски одежди, за да закрепят положението уикенда. До понеделник Феите са почти изчезнали, вие им се свят, бледи и неадекватни са.
В понеделник сутринта, в състояние близко до смъртта, Феите пристигат на ул. Разорение 460. Там прекарват целия ден в очакване клонът да проработи за въпросния половин час. Към 15.30ч. клонът отворя и важна служителка с топирана коса влиза в сградата.
- Кажете.
- Идддвамм дда сси вззема картттитеее.- гласът на Феите сякаш идва от отвъдното, те заекват и пръстите им треперят.
- Не Ви разбрах, повторете.
С последни усилия Феите обясняват случилото се.
- Как така ПОГЪЛНАТА карта от банкомат? Какво е това банкомат?- служителката не разбира.
Феите немеят.
- Хм, странно, как така изтекла карта, пък погълната от някакъв си банкомат, какъв е този автомат, хмхмх, изчакайте....
Лелката набира някакъв номер и моли да й обяснят какво означава банкомат, който освен това ПОГЛЪЩА карти. След около 30 минути случаят е изяснен.
-Чудесно, всичко е ясно, сега ще Ви дам картите.
-Ура- възкливат Феите- веднага отивам да изтегля пари и да си купя истински сандвич с месо!
- Аа веднага, друг път. Да не мислите, че картите Ви работят? Сега тепърва започва процес по активирането им. Това е сложна процедура, която продължава години.- важно обяснява леличката.
- Това е невъзможно! Аз умирам от глад!- на Феите им причернява, образът на лелката се размазва пред погледа им, светът и клонът на банката се обръщат няколко пъти със светлинна скорост...
След няколко минути Феите са в рая. Около тях млади приказни герои разнасят дроб сърми, люти чушки и крем брюле в безкрайни количества. Феите лежат и пият уиски. А до тях има купчинка от активирани карти Виза Електрон.
Завеса.
Речено-сторено. Пристигат Феите в мола и почват да ахкат пред големите лъскави витрини, отрупани с цветни стоки от чужбина. Ах, как незначителен се чувства човекът пред тези прелестни витрини, въздишат Феите като Алеко пред гледката на Ниагарския водопад. Ох-ах, ох-ах, и изведнъж Феите онемяват. Пред погледа им блесва най-късата и най-червена рокля на света. Трябва да я имам- Феите вече знаят. Влизат в магазина, пробват роклята, тя е къса и червена, и повече не може да се желае. Феите пристъпват тържествено към касата с рокля в едната ръка и Виза Електрон в другата.
- Добър ден, ще взема тази суперкъса и суперчервена рокля.
- Един милион и четиристотин хиляди, моля.
- Заповядайте.-Феите подават с гордост Виза Електрон, в която трябва да има над един милиард японски йени.
След няколко минути касиерката поглежда с надменно отвращение Феите и отсича с подчертан южен акцент:
- ТрЪнзакцията йе отказЪна!
- Това е невъзможно!- отсичат също Феите.
- Съжалявам!
Феите напускат магазина, засрамени като първокласник след провал на дъската. С наведена глава те се отправят към първия банкомат. Още преди да осъзнаят случващото се, банкоматът ПОГЛЪЩА Виза Електрон като споменатият първокласник- сандвич от McDonalds. Феите са в потрес. Панически набират посочения на банкомата номер за спешни случаи. Следва едночасово общуване с робот, който командва Феите нон стоп да натискат поред 1,2,3 и звезда в безсмислени комбинации. Накрая от другата страна най-сетне се включва одушевено човешко същество. То обяснява на Феите, че картата им е ПОГЪЛНАТА, той като е с изтекъл срок на годност. Феите трябва да се обърнат към обслужваща ги банка, а именно...
УНИКРЕДИТ БУЛБАНК
Както редовните читатели вече са запознати, това е банката носител на престижната титла НАЙ-ТЪПАТА БАНКА по света и у нас. Феите са обзети от панически ужас от предстоящото общуване с персонала на банката. За съжаление обаче те разполагат с точно 6 лв. и 45 ст. в брой, което няма да стигне и за една дроб сърма от Кенар. Феите са в екстремна ситуация без избор.
- Уникредит Булбанк, /най-тъпата банка по света и унас/, добър ден.
- Добър ден, преди малко картата ми беше ПОГЪЛНАТА от един банкомат в Мола, посъветваха ме да се свържа с вас.
- Момент, ще Ви прехвърля.
Този диалог се повтаря още шест пъти. На седмия път лелката казва:
- Кажете си трите имена и ЕГН-то, за да се уверим, че това сте Вие.
Феите казват трите имена и ЕГН-то на баба си, и служителката се уверява, че това са те.
- Хм, ами да, картата Ви е ПОГЪЛНАТА, защото е изтекла. Новите Ви карти са тука от два месеца. Защо не сте дошли да си ги вземете?- лелката ВЕЧЕ повишава тон.
- Първо, защо говорите за „карти” в множествено число, второ, къде е това ТУКА и трето, АЗ ОТКЪДЕ ДА ЗНАМ че ТЕЗИ КАРТИ ВЕЧЕ СА ТАМ??- Феите вече са смели и хич не им дреме от лелките. Освен това разстоянието по телефона увеличава куража им с около 50%.
- Отскоро банката осигурява на клиентите си по две карти, в случай, че едната се счупи, което става непрекъснато. ТУКА е в нашия филиал на ул. Разорение 460. Работим по половин час всеки ден, когато си решим. Заповядайте.
- А защо не бях уведомена предварително, че трябва да дойда да си взема картите? В чужбина новите карти се изпращат поне един месец предварително.- Феите са големи и вече знаят.
- Госпожа, имате късмет, че това не Ви се е случило в Мола. На мен така като ми беше изтекла картата ми отказаха транзакция в Мола,където преживях най-голямото унижение в живота си. Така че не се оплаквайте, а елате да си вземете картите.
- Добре, кога мога да дойда да ги взема?
- Ами днес вече не работим, утре отговорната служителка ще е болна, други ден правим ревизия, а след това е петък. В петък никога не работим. Елате другия понеделник.
- Другия понеделник?? Та аз имам шест лева дотогава!- Феите са пред припадък.
- Шест лева са достатъчни за шест дни. Хората живеят с по 50 стотинки на ден, обяснява важно служителката.
- Вие се шегувате с мен и аз ще Ви осъдя!-Феите въобще не си вярват.
- Хаха, добре, осъдете ни!- следва грозен смях, след което служителката тряска слушалката.
Същия ден Феите преживяват на една вафла *УРА и заспиват рано, за да игнорират глада.
Следващите два дни минават бавно и мъчително. Феите се хранят предимно с банички от вчера за по 60 ст. Пият вода от чешмата и пътуват без билет в 20-ката.
В петък Феите продават една от любимите си фейски одежди, за да закрепят положението уикенда. До понеделник Феите са почти изчезнали, вие им се свят, бледи и неадекватни са.
В понеделник сутринта, в състояние близко до смъртта, Феите пристигат на ул. Разорение 460. Там прекарват целия ден в очакване клонът да проработи за въпросния половин час. Към 15.30ч. клонът отворя и важна служителка с топирана коса влиза в сградата.
- Кажете.
- Идддвамм дда сси вззема картттитеее.- гласът на Феите сякаш идва от отвъдното, те заекват и пръстите им треперят.
- Не Ви разбрах, повторете.
С последни усилия Феите обясняват случилото се.
- Как така ПОГЪЛНАТА карта от банкомат? Какво е това банкомат?- служителката не разбира.
Феите немеят.
- Хм, странно, как така изтекла карта, пък погълната от някакъв си банкомат, какъв е този автомат, хмхмх, изчакайте....
Лелката набира някакъв номер и моли да й обяснят какво означава банкомат, който освен това ПОГЛЪЩА карти. След около 30 минути случаят е изяснен.
-Чудесно, всичко е ясно, сега ще Ви дам картите.
-Ура- възкливат Феите- веднага отивам да изтегля пари и да си купя истински сандвич с месо!
- Аа веднага, друг път. Да не мислите, че картите Ви работят? Сега тепърва започва процес по активирането им. Това е сложна процедура, която продължава години.- важно обяснява леличката.
- Това е невъзможно! Аз умирам от глад!- на Феите им причернява, образът на лелката се размазва пред погледа им, светът и клонът на банката се обръщат няколко пъти със светлинна скорост...
След няколко минути Феите са в рая. Около тях млади приказни герои разнасят дроб сърми, люти чушки и крем брюле в безкрайни количества. Феите лежат и пият уиски. А до тях има купчинка от активирани карти Виза Електрон.
Завеса.
събота, 8 януари 2011 г.
Нова година с парацетамол и още нещо
31.декември 2010, 10.15ч. , 38.4°. Третият пореден ден с температура над 38° е наситен с особено празнично настроение за предстоящата новогодишна нощ.
Смъквам се едва едва от леглото и със сетни усилия пускам телевизора. Дават „На кафе” с Гала. Гала принадлежи към онази група жени с едно име, които изговарят някои думи грешно, и най-вероятно изписват съвсем малко думи правилно, руси са и ходят с бални рокли без гръб и огромно деколте дори когато температурата извън студиото е обратнопропорционална на моята телесна в момента. Винаги съм се чудела защо трябва да ходи толкова гола тази жена Гала, и сега в състоянието на температурен унес прозрях- тя ходи гола, за да не се акцентира възприятието върху грешно изговаряните думи. Веднъж Гала беше питала един нейн гост турчин как празнува Коледа. Разголените Галини тоалети може би замазват и такива ситуации.
Окрилена от това прозрение правя жалки опити да закусвам и гледам „На кафе”. Гостува Росица Кирилова, която с цел да навакса дрескода на Гала, също е почти гола. Закуската ми преминава в безуспешни опити да обясня на майка ми дали, и ако да, защо точно ми е смешна Росица Кирилова. Неравностойният спор приключва с проклятието на майка и аз на нейните години да изглеждам като Росица Кирилова. Ужасена от това пожелание, се връщам да полегна.
12.15ч. Лежа на леглото, но не съм съвсем там. Неусетно се пренасям в голяма слънчева къща с двор и френски прозорци. Прозорците са широко отворени, пеят птички, а в двора на воля си играят две деца. Плахо преминавам покрай тях и усещам, че те не ме забелязват. Надниквам вътре в къщата, където има огромна трапезария и голям диван. Изведнъж виждам себе си на дивана-лежа със списание и пуша някакъв коз. Едва се сдържам да не извикам, когато децата нахлуват в хола с крясъци: „Мамо, мамо.”
Събуждам се плувнала в пот и дишайки тежко. Отнема ми няколко минути да осъзная случващото се. Поглеждам термометъра- 38.2°. Това обяснява неадекватните ми кошмари. Отдъхвам си с облекчение и се отпускам назад.
След малко отново ме унася. Този път неволно си представям една по една приятелките си, и как точно прави секс всяка една от тях. С учудване осъзнавам как външният вид не е в пряка корелация със сексуалността на приятелките ми. За радост, преди да изпадна в детайли, отново се събуждам.
17.30ч., 38.7°. Не, не, не може повече така, ще погледам телевизия, за да се разсея малко от сполитащите ме кошмарни сънища и привидения. Включвам новогодишния концерт на българските звезди от края на миналия век по БНТ. Премрежвам поглед към екрана. Отново Росица Кирилова, която този път вече ми се струва прекрасна. „София ухае на липи....”, пее Роси Кирилова, до нея Ваня Костова се клати като Cartman от South Park, а на мен очите ми се пълнят със сълзи като на пенсионерка пред „Дързост и красота”. Температурата ми се повишава с приближаването на празничната вечеря, а носталгичният концерт понижава тонуса ми с всеки следващ тон. Нежният мецосопран на Мими Иванова ме пренася почти на мястото на концерта....
Следващите часове минават в полуунес и цялостна апатия. Сънят се оказва най-доброто бягство от зловещата нова година, която предстои. Въпреки връхлитащите ме кошмари-микс между семеен живот с къща деца и приятелки правещи секс, предпочитам да спя пред това да гледам новогодишната програма по телевизията. Видяното през деня е предостатъчно.
23.55ч., 38.3°. От години не бях прекарвала Нова година в Мусагеница и затова не подозирах какво предлага мусагенското небе и в какво точно се превръща кварталът. Тъмните улици се осветяват почти до електриковорозово, фойерверките пръскат светлина навред и обливат панелните блокове във всевъзможни цветове. Атмосферата е вълнуващ микс между Левски Г и ивицата Газа. Целият блок се тресе от гърмежи и тътени, а военният от четвъртия етаж стреля с пистолет. Не знам дали е от температурата, но ужасно се вълнувам. Дори забелязвам, че се заформя своеобразно състезание между 83ти и 85ти блок. Колкото по-силно стрелят от 83ти, два пъти по-мощно отвръщат от 85ти. Аз не мога да заемам страна, понеже съм от 84ти, и съответно понасям всички вибрации и трусове от двете страни на блока. В полунощ всички гърмежи се сливат в един общ тътен, и дори тези от 83ти и от 84ти се отказават и се включват в еуфорията. От балконите падат саксии, всички телевизори пробляскват, танцувайки Дунавско хоро. Аз припадам от поредния гърмеж-пиратка, приземил се на балкона и строшил купичка с мушкато, превръщайки я в новогодишен прах.
Утре ще сложа в баницата точно 11 късмета, и всичките ще са с еднакво пожелание- ЗДРАВЕ.*
*до последно се колебаех дали все пак да не бъде СЕКС.
Смъквам се едва едва от леглото и със сетни усилия пускам телевизора. Дават „На кафе” с Гала. Гала принадлежи към онази група жени с едно име, които изговарят някои думи грешно, и най-вероятно изписват съвсем малко думи правилно, руси са и ходят с бални рокли без гръб и огромно деколте дори когато температурата извън студиото е обратнопропорционална на моята телесна в момента. Винаги съм се чудела защо трябва да ходи толкова гола тази жена Гала, и сега в състоянието на температурен унес прозрях- тя ходи гола, за да не се акцентира възприятието върху грешно изговаряните думи. Веднъж Гала беше питала един нейн гост турчин как празнува Коледа. Разголените Галини тоалети може би замазват и такива ситуации.
Окрилена от това прозрение правя жалки опити да закусвам и гледам „На кафе”. Гостува Росица Кирилова, която с цел да навакса дрескода на Гала, също е почти гола. Закуската ми преминава в безуспешни опити да обясня на майка ми дали, и ако да, защо точно ми е смешна Росица Кирилова. Неравностойният спор приключва с проклятието на майка и аз на нейните години да изглеждам като Росица Кирилова. Ужасена от това пожелание, се връщам да полегна.
12.15ч. Лежа на леглото, но не съм съвсем там. Неусетно се пренасям в голяма слънчева къща с двор и френски прозорци. Прозорците са широко отворени, пеят птички, а в двора на воля си играят две деца. Плахо преминавам покрай тях и усещам, че те не ме забелязват. Надниквам вътре в къщата, където има огромна трапезария и голям диван. Изведнъж виждам себе си на дивана-лежа със списание и пуша някакъв коз. Едва се сдържам да не извикам, когато децата нахлуват в хола с крясъци: „Мамо, мамо.”
Събуждам се плувнала в пот и дишайки тежко. Отнема ми няколко минути да осъзная случващото се. Поглеждам термометъра- 38.2°. Това обяснява неадекватните ми кошмари. Отдъхвам си с облекчение и се отпускам назад.
След малко отново ме унася. Този път неволно си представям една по една приятелките си, и как точно прави секс всяка една от тях. С учудване осъзнавам как външният вид не е в пряка корелация със сексуалността на приятелките ми. За радост, преди да изпадна в детайли, отново се събуждам.
17.30ч., 38.7°. Не, не, не може повече така, ще погледам телевизия, за да се разсея малко от сполитащите ме кошмарни сънища и привидения. Включвам новогодишния концерт на българските звезди от края на миналия век по БНТ. Премрежвам поглед към екрана. Отново Росица Кирилова, която този път вече ми се струва прекрасна. „София ухае на липи....”, пее Роси Кирилова, до нея Ваня Костова се клати като Cartman от South Park, а на мен очите ми се пълнят със сълзи като на пенсионерка пред „Дързост и красота”. Температурата ми се повишава с приближаването на празничната вечеря, а носталгичният концерт понижава тонуса ми с всеки следващ тон. Нежният мецосопран на Мими Иванова ме пренася почти на мястото на концерта....
Следващите часове минават в полуунес и цялостна апатия. Сънят се оказва най-доброто бягство от зловещата нова година, която предстои. Въпреки връхлитащите ме кошмари-микс между семеен живот с къща деца и приятелки правещи секс, предпочитам да спя пред това да гледам новогодишната програма по телевизията. Видяното през деня е предостатъчно.
23.55ч., 38.3°. От години не бях прекарвала Нова година в Мусагеница и затова не подозирах какво предлага мусагенското небе и в какво точно се превръща кварталът. Тъмните улици се осветяват почти до електриковорозово, фойерверките пръскат светлина навред и обливат панелните блокове във всевъзможни цветове. Атмосферата е вълнуващ микс между Левски Г и ивицата Газа. Целият блок се тресе от гърмежи и тътени, а военният от четвъртия етаж стреля с пистолет. Не знам дали е от температурата, но ужасно се вълнувам. Дори забелязвам, че се заформя своеобразно състезание между 83ти и 85ти блок. Колкото по-силно стрелят от 83ти, два пъти по-мощно отвръщат от 85ти. Аз не мога да заемам страна, понеже съм от 84ти, и съответно понасям всички вибрации и трусове от двете страни на блока. В полунощ всички гърмежи се сливат в един общ тътен, и дори тези от 83ти и от 84ти се отказават и се включват в еуфорията. От балконите падат саксии, всички телевизори пробляскват, танцувайки Дунавско хоро. Аз припадам от поредния гърмеж-пиратка, приземил се на балкона и строшил купичка с мушкато, превръщайки я в новогодишен прах.
Утре ще сложа в баницата точно 11 късмета, и всичките ще са с еднакво пожелание- ЗДРАВЕ.*
*до последно се колебаех дали все пак да не бъде СЕКС.
Жажда за живот
Vincent van Gogh е бил на 27 години, когато е осъзнал, че иска да стане художник. С други думи, време е. Феите, колкото повече се запознават с Vincent van Gogh, толкова повече общи неща откриват с него. Уви, не откъм наследство на таланта му, а по-скоро черти на характера. Всяка негова отстрани изглеждаща откачена постъка на Феите се струва напълно логична и оправдана. Това прави ли ги луди? Това че разбираш лудите, прави ли те луд? Какво значи луд въобще?
Както и да е това.
Освен това, между Steve Jobs и Vincent van Gogh има нещо много общо. Адски. И то е, че и двамата не са спряли да търсят, докато не са открили нещото. С осезаемата разлика, че първият го е знаел от самото начало, а Vincent van Gogh е трябвало да мине през подземния свят на мините, глада, провалите, мизерията, отблъснатата любов и т.н. shits, за да стигне до него. До прозрението, че най-сетне е открил как е да полезен на себе си и на хората. И тогава казва: обещавам, че повече няма да сменям. Обещавам, че това е последното. Явно се е открил в него.
И именно това обяснява предишната му поредица от провали.
Щом се проваляш, значи това НЕ е твоето нещо. Щом не става между вас, значи това НЕ е човекът за теб. Щом е свършило, значи това НЕ е твоето яке.
Така ли е? Ако знаехме поне, така ли е...но ако е така, на Vincent van Gogh картините не тръгват с главозамаен успех да обикалят света от самото начало. Тогава как откриваш, че пък именно това е нещото, като и там има провали?
Без страст няма енергия, без енергия няма резултат...който обича, живее, който живее работи, и работейки, има резултат...
Ужасно, ужасно, това, че едно нещо не върви, знак ли е, че то не е за теб, или пък е знак, че всяко начало е трудно и това са въпросните предизвикателства и т.н.?
Истината е, че няма смисъл Феите да продължават да търсят белезите на Големия живот в чужди съдби. Съдбата на Феите тече в момента, тя е тук и сега заедно с всички останали лайна и неразбории около тях. Всяка една изтекла минута загубено време отдалечава Феите от Големия им живот и от търсеното нещо. Влакът, на който са се качили Феите без да се усетят, се засилва непрестанно все повече и повече и лети към Малкия живот на заспалите мъртви души. Рано или късно всички влакове пристигат на една и съща гара. От нея после връщане няма.
Колко, колко завиждат Феите на хората, открили своето яке, своето нещо, своя човек, и как виждат колко малко е нужно да живеят хората Голям живот, и колко е трудно това всъщност.
Феите гледат с тъга как всички около тях крадат с шепи от собствената си свобода и как се стискат да дадат мъничко смелост от себе си за да живеят
Щастливо. Ама Tолстой си го е казал: Лесно е. Ако искаш да бъдеш щастлив- бъди!
Както и да е това.
Освен това, между Steve Jobs и Vincent van Gogh има нещо много общо. Адски. И то е, че и двамата не са спряли да търсят, докато не са открили нещото. С осезаемата разлика, че първият го е знаел от самото начало, а Vincent van Gogh е трябвало да мине през подземния свят на мините, глада, провалите, мизерията, отблъснатата любов и т.н. shits, за да стигне до него. До прозрението, че най-сетне е открил как е да полезен на себе си и на хората. И тогава казва: обещавам, че повече няма да сменям. Обещавам, че това е последното. Явно се е открил в него.
И именно това обяснява предишната му поредица от провали.
Щом се проваляш, значи това НЕ е твоето нещо. Щом не става между вас, значи това НЕ е човекът за теб. Щом е свършило, значи това НЕ е твоето яке.
Така ли е? Ако знаехме поне, така ли е...но ако е така, на Vincent van Gogh картините не тръгват с главозамаен успех да обикалят света от самото начало. Тогава как откриваш, че пък именно това е нещото, като и там има провали?
Без страст няма енергия, без енергия няма резултат...който обича, живее, който живее работи, и работейки, има резултат...
Ужасно, ужасно, това, че едно нещо не върви, знак ли е, че то не е за теб, или пък е знак, че всяко начало е трудно и това са въпросните предизвикателства и т.н.?
Истината е, че няма смисъл Феите да продължават да търсят белезите на Големия живот в чужди съдби. Съдбата на Феите тече в момента, тя е тук и сега заедно с всички останали лайна и неразбории около тях. Всяка една изтекла минута загубено време отдалечава Феите от Големия им живот и от търсеното нещо. Влакът, на който са се качили Феите без да се усетят, се засилва непрестанно все повече и повече и лети към Малкия живот на заспалите мъртви души. Рано или късно всички влакове пристигат на една и съща гара. От нея после връщане няма.
Колко, колко завиждат Феите на хората, открили своето яке, своето нещо, своя човек, и как виждат колко малко е нужно да живеят хората Голям живот, и колко е трудно това всъщност.
Феите гледат с тъга как всички около тях крадат с шепи от собствената си свобода и как се стискат да дадат мъничко смелост от себе си за да живеят
Щастливо. Ама Tолстой си го е казал: Лесно е. Ако искаш да бъдеш щастлив- бъди!
Абонамент за:
Публикации (Atom)