Старостта е ужасна. Старостта не прощава. Не обещава. Не чака. Не бърза.
Старостта е тъжна гледка, така тъжна като пустата писта на Лале през април или гаснещия плаж на Синеморец през октомври. С тази разлика, че след нея не следва нищо. Не следва поредната пролет или поредното лято. Следва нищо. Следва смърт. Всъщност, никой не знае какво следва.
Пазарувам си безцелно из Била, когато към мен се задава някакъв глас и дребна суха фигурка. Фигурката е облечена със старо тъмносиньо палто и носи изхабено бомбе. Подпира се на малко дървено бастунче и пристъпва неуверено.
-Къде са лимоновите резенки?- пита фигурката. Гласът й идва сякаш изпод земята. Хрипти и стърже едновременно. Вдигам поглед и поглеждам фигурката. Лицето й е скрито зад бледи резки и бръчки, очите й са отдавна угаснали, устните й треперят. Фигурката гледа безпомощно и празно. За момент очите ми се насълзяват. За момент фигурката оживява пред мен. Изведнъж резките се изглаждат, очите светват, бомбето се превръща в готин нов каскет, а палтото в черно яке от мола. Фигурката изведнъж е на 25 и ме гледа надменно-присмехулно. Гледа, сякаш има план за вечерта, сякаш има план за живота, сякаш е на 25 и всичко предстои.
-Ей, мацка, къде са лимоновите резенки бе?- намига ми дяволито фигурката и праща една усмивка.
Неволно се усмихвам. Стоя с празен поглед и гледам фигурката. Превъртам часовника 35 години напред, и виждам собствената си фигурка в същото амплоа. С вехто палто, угаснал поглед, без план за вечерта, без план за следващата пролет. Баси, по-добре да си умрял?
-Къде са лимоновите резенки?- повтаря отново фигурката, сякаш пита за пръв път. Вероятно дори не разпознава, че пита отново мен. Гледам я и сякаш гледам пустото Лале и празния Синеморец едновременно. Толкова ми е тъжно. Толкова ми е празно. Толкова ми е жал. Толкова искам да мога да му дам следващата пролет и следващото лято, толкова искам да го съживя и да го превърна в младост, толкова ме е страх, че всичко това предстои. А мога само да му донеса едни тъпи лимонови резенки.
Старостта е ужасна. Старостта е страх. Самота. Скука. Недовършено лято и безнадеждна пролет. Безмълвно очакване с неочакван край.
Направо не вярвам колко сдухано стана това.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
ima li smisul ot komentar...ne...tvurde banalno, no dobre napisano...ok...4uvstvam se kato njakakuv kritik, koito ocenjava
ОтговорИзтриванене виждам нищо лошо в баналните неща...нито в клишетата...очевидно щом се е стигнало дотам хората да ги повтарят много пъти, има защо. Като малък си мислиш, че ще разбиваш всички клишета и си супер различен, но после с течение на времето почват да ти се случват неща, всяко от които едно по едно те кара да си мислиш: Уви, и това клише ще остане вярно. Толкова за баналностите.
ОтговорИзтриване