(За)връщане

                Петров загаси недопушената си цигара и мрачно смени канала. Грешно беше включването на българска телевизия, помисли си Петров и разсеяно превключи към Евроспорт. Новините от родината винаги му носеха досада, скука, и на моменти омраза. Родината отдавна му напомняше на стария апартамент на родителите му- повехнал, неремонтиран, със застаряващи вещи от отминала епоха, за която никой не го е грижа. И никой не виждаше смисъл този апартамент да се реновира или поправя, защото всички знаеха, че родителите му бяха на доизживяване. Затова просто...нямаше значение.

                5 октомври, мрачно утро, кос дъжд, мъгливи хора със и без чадъри. Мюнхен, 8 сутринта,  препълнено метро с еднакво незначими хора. Петров беше видимо безразличен и вътрешно неприятно напрегнат.  Наум Петров премяташе в главата си формули и функции, които нямаха абсолютно никакво значение. Поредното интервю за работа го изпълваше с неприязън и апатия, които като цяло бяха преобладаващите му чувства откакто се беше пренесъл тук. Но това нямаше особено значение. 

                Изкуственото осветление и мудният разговор бяха отегчили Петров достатъчно. Дали ще постъпи на работа или не нямаше особено значение. Петров отговаряше на въпросите разсеяно и апатично. Той беше убеден, че вече е срещал тези белезникави физиономии милиони пъти и беше водил подобни кухи разговори многократно. Ето защо поредният нямаше значение. Внезапно Петров стана, покашля се, подръпна неумело вратовръзката и каза на източноевропейски граматически издържан и скучен немски:

-          Господа изпитващи, ако стик и топче за голф струват общо 1.10, и знаете, че стикът е с един долар по-скъп от топчето, колко струват двете поотделно?

Господата изпитващи замлъкнаха. За миг настана тишина. Само лампата издаваше досадно перманентно жужене. Петров беше хладен и блед.

-          Какво значение има това за настоящия разговор?- осмели се да попита най-сухият от интервюиращите.

-          Няма значение-също така сухо отговори Петров.

-          Тогава защо ни питате?

-          Любопитно ми е дали сте в състояние да решите задачата.

-          Хер Петров, моля Ви да се придържате към теми, релевантни за настоящия разговор.

-          А може ли тогава, господа интервюиращи, да ми отговорите, колко струва според вас свободата?

-          Свободата..а това какво значение има?

-          Какво ли...Петров въздъхна. Огледа се и се вслуша в лампата. В главата му запрескачаха мътни картини от последните шест месеца от живота му- сменяха се пластмасови домати и краставици, средно дебели жени, дъждовни недели, самотни вечери с консерви и грозна и стара фъфлеща съседка.

-          Може би сте прав, Хер Гюнтер, измърмори Петров. Може би свободата...няма голямо значение. Не и за настоящия разговор. А сега...ме извинете.

               Петров грабна палтото си и с нервни крачки напусна стаята. Зад гърба му остана една жужаща лампа, трима сухи германци, десетки самотни вечери в дъждовни недели и много, много безуспешни опити  за летни ден в Мюнхен.. Но всичко това вече...нямаше значение.

               Часът е 14ч. и 5 минути местно време, температурата на въздуха е 16° , времето е ясно, а самолетът от Мюнхен току -що кацна на летище София. Петров въздъхна. Внезапно той се почувства важен. Адски важен. Внезапно от безлична и незначителна фигурка в снобски баварски град Петров изведнъж усети, че е страшно необходим и съдбоносно важен.  Той все още не можеше да определи защо, но вътрешно беше убеден, че кацането му в София е суперважно. И, да, има огромно значение.