Наско с бомбето е

Към сряда сутринта след някакъв тийм билдинг в София. Сънувам суперинтересен и пълноценен пиянски сън, когато ме събужда далечен звън от телефон.

- Ало, Фея, здрасти, Наско с бомбето е!
- Кой?...

Поглеждам на леглото до мен и виждам някакво бомбе.

– Исках да те питам, бомбето ми у теб ли е?

Нямам идея кой е този, какво е това бомбе и защо по дяволите до мен лежи бомбето, а не въпросният Наско? Гласът му звучи като на човек, с който определено бихме имали сходни възгледи за...някои неща. Освен това бомбетата са супер.

- Да, да...у мен е...
- Супер, айде следобяд като дойдеш на работа да ми го върнеш, а?

Следобяд?! Защо следобяд? Колко е часът по дяволите?
Опитът да погледна колко е часът води до завъртане на половината стая наляво, а другата половина надясно. Припадам пак. Точно решавам да звънна на дуплеска да питам колко е часът, и виждам, че, аа верно, то на телефона си пишело. 13 и 20. Е, не е толкова зле...ей сега тръгвам за работа....По-интересно е, какви са тези английски и немски номера, които са ми звъняли в...4 и 20, мадарфакър?

Съвсем бавно на заден кадър филмът от снощи започва да се прожектира в главата ми. Сигурна съм за нещата от началото на вечерта, примерно от първите...два часа...не ...40...неее...30 минути. Всъщност, сигурна съм само за това, че отивам сама на тийм билдинга в Тифанис, и че поръчвам няколко големи Джеймисъна. Дотам. Очевидно впоследствие съм дала номера си на колегите от Лондон и Берлин. Очевидно съм се запознала с Наско и съм му взела бомбето. Очевидно някак си съм се прибрала. НО как?
Телефонът може да ми разясни още. Няколко sms-a получени от неизвестните чуждестранни номера: „Hi , Feq, where are you? You promised to take us to the best place in town!” “Are ma, Fejo, nail se razbrahme sled 20 min v Hambara, kude si?!” “Hi, we took a taxi and are now waiting for you on the corner of this big street which you told us.” OMG, дано не чакат още.... Хм, явно съм имала доста уговорки през нощта. Уви, телефонът няма отговор на въпроса как съм се озовала вкъщи, нито пък защо съм била с бомбе. Голямото предимство от това, че нямам махмурлук напълно се компенсира от неспособността да възпроизведа какво съм правила предишната вечер.

С ужас и страх отварям най-опасния folder: Sent Messages...Както и предполагах- пълно е с неадекватни съобщения към непознати номера. Пратила съм колегите да чакат на някакъв ъгъл на ул. Нишава. Уговорила съм си около седем срещи, като очевидно не съм уважила нито една.

Шокът продължава с липсата на всякакви пари и документи. Ок, това не е толкова фатално, по- странен е телефонният номер с флумастер от вътрешната страна на лявата ми ръка. Но кулминацията е определено лилавият кичур в косата ми.

Понасям се към офиса с бомбето и в колата събирам наличните остатъци от вечерта, за да сглобя някаква история, която да звучи правдоподобно поне за пред мен.

Btw, Наско след това ме покани на обяд. Няма да отида, защото като го видях на светло, се оказа, че няма да имаме толкова...общи възгледи. За сметка на това, лилава коса би ми отивала.


P.S. Умишлено в историята не са включени в последствие изяснилите се обстоятелства: а именно, че съм се вживяла в ролята на Facecontrol в Хамбара, и съм изисквала лични карти от посетителите. Критерият е бил Максимална възрастова граница, като прагът е бил набор 78. Всички родени преди това не са били допускани. Описаното обстоятелство ми бе сведено до знание от управителя на предприятието, в което съм Наето ЛИЦЕ.

Всяка прилика с действителни лица и обекти, е общо взето, случайна.