Облаците в мен

Цял ден се опитва да завали. Също като мен. И аз цял живот се опитвам да заваля. Мрачна съм, облачна съм, понякога съм сссссссссссс и ще се сблъскам със себе си. Евентуално ще последва светкавица. А може и да няма. Може да се чуе и гръм, а може пък да премине тихо и после облаците в мен отново да се скупчат над земния ми свят. Скупчват се те, движат се бавно, сякаш без посока, а всъщност май много добре знаят къде отиват. Те, облаците вътре в мен. Красиви и величествени, носят бавната сила на мрака и звездите. Моите облаци. Без да знаят, те са мое творение. Цял живот ги създавам. И се опитвам да заваля.

Понякога говоря с тях. „Къде отивате?”, питам ги. „Имате ли посока?”
„Имаме, разбира се, ние да не сме като теб, да се движим без посока”, надсмиват ми се те в един глас.
Брейй, баси и облаците. Много са ориентирани. „И каква ви е посоката? Зависи ли от вятъра?” Опитвам се да ги манипулирам, защото така, както създавам тях, така създавам и вятъра в мен.
„Хахаах”, смеят се те, „Ние ако зависим от вятъра, ще свършим като тебе”. Много си позволят вече. „Ние имаме друга посока. Ние търсим мястото, където да завалим. Ти ни създаде, но те е страх да завалиш. Ние търсим мястото, където да завалим. Ще завалим, и ще е красиво, ще е дълго, красиво, а ние ще сме леки и свободни. Ще валим, докато ни писне. И после и ти ще си лека. Нали не те е страх? Не се натъжавай от дъжда, защото това ще бъде твоят дъжд. Само трябва да намерим мястото. И ще е красиво.”

Добър план имат. Звучи ми като някое мое поредно напиване.

Пожелавам им попътен вятър и заминавам. Те с насмешка ми напомнят, че не зависят от вятъра. Те са съвременни, независими облаци. А не като мен. Аз ги създадох, а те как ме надминаха, ей така, без да усетя. Ще взема да поработя малко сега над вятъра. Облаците явно вече са извън контрола ми. Току виж пък вятърът сглобил някоя революция.