Какво ли прави вдъхновението?

Напоследък чета Буковски пак. Супер е. От тия книги, дето не искаш да свършват, и колкото по-малко страници ти остават, толкова по-бавно искаш да я четеш. Но и това не се получава, понеже е суперинтересно.
Последно четох в рейса към Боровец. Преди това четох в колата в едно задръстване преди СУ. Освен това си бях сложила книгата под едни нотариални актове в работата, и тайно четях изпод листата. А днес даже отказах на един приятел да обядваме заедно, за да си почета,хихи.

Не мога да реша кефи ли ме или не ме кефи дедадентският живот на тоя човек Буковкси. Ту ме кефи, ту не ме кефи. От една страна е суперяко само да пиеш и да чукаш, както описва той себе си. Освен това почти постоянно е имал вдъхновение като се напие. И от алкохола са се раждали някви безумни истории, превърнали се в модерна класика, разбираш ли.

Ние феите като се напием също сътворяваме неща близки до модерната класика. Даже има моменти, в които надхвърляме класиката. Повече от класически. Ето и доказателство по темата:


Днес е един от тези дни
В които всички са мърди
В които светът се е облещил
А ти в лайна си се заклещил


Денят е пълен с дразнители
Писнало ти е от псевдомислители
Всеки като шефче го раздава
Без да вижда как запада

Тогава ЕМПИ рапъра си пусни
И jointa копеле си запали
Шеф4етата тряа разберат
ЕМПИ е големият, да мрат!

ЕМПИ е тук, за да рапира
Да покаже с рима, че те разбира
ЕМПИ знае какво е да си бесен
Затова написал е за теб песен!

ЕМПИ е по-риъл от самия живот
И го живее на автопилот
ЕМПИ е тук, за да си уверен
За да покажеш на всички пръст среден!

ЕМПИ не може да мирува
Той не издържа и ще римува:
ЕМПИ е на рапа каймака, а не утайката
И ще ти каже: „Да им *** майката!“

Потенциална модерна класика, безспорен факт.
Обаче през останалото време кво? Буковски поне е бил наясно, че вдъхновението му идва само от алкохола. Или предимно. Аз като една страхотна фея безспорно се вдъхновявам като се напия. Или поне в това състояние успявам най дълго да го задържа. Иначе в малките ми дни вдъхновението се появява изневиделица за малко, предизвикано от някоя убийствена песен или пък от следобедната енергия след чаша кафе. Аз точно да го уловя, и да го използвам и изстискам за да излезе нещо от него, и то избягва. И не става дума за творческо вдъхновение. Говоря за онова състояние, през което си убеден, че можеш всичко, всичко, и целият свят е постижим, а енергията ти е с такъв положителен заряд, че каквото и да почна в момента, ще е вълшебство...

Ще взема да му звънна на това вдъхновение да го питам кво ще прави тая вечер.
Ако се навие да се видим, ще го изцедя докрай...ще взема всичко от него и ще направя сума ти вълшебства. С риск в скоро време да отказва да ме навестява пак.

Още една глътка

Още една глътка от това проклето кафе, и пак усещам как се пренасям в ОНОВА състояние. Уникално е. Супер е! Просто усещам как някаква топла вълна енергия се надига у мен. Надига се супербързо, направо не мога да я овладея. Не мога и да я спря, а и не искам. Имам нужда да направя нещо, бързо, веднага, да стана, да кажа, да се изсмея, да пиша…бързо, бързо, бързо!!!

Енергията ме е погълнала вече направо на max. Не искам да мисля какво ще стане, ако изпия цялото кафе. Колежката ми ме гледа смешно странно, явно ми личи. Вече се чудя къде да ходя да изразя енергията си. Ето в това състояние трябва просто да съм на планина, и ще избухна, хахаьааа!

А хем си знам, че не обичам кафе. От кафето изпадам в тази необяснима еуфория, която като стихне, и после ми е супергадно. Типичното състояние на например следкокаинова депресия, или и аз не знам. Не е хубаво хората да се пристрастяват към разни неща, нали. Аз и затова не пия често кафе. Освен това горчи. Обаче в редките случаи, когато пия, е направо лудница. И си мисля, какво лошо има в това, човек да се пристрастява към нещата, като му става супер от тях? Било вредно? WTF? Всички неща, които те карат да се чувстваш добре, идеално, и освен това ти дават сила и енергия, не може да бъдат вредни. Просто е абсурд. Абсурд е и алкохолът да е вреден. Какво друго може в днешно време да накара хората да казват истината? И да се смеят без причина? И да говорят без да се замислят как всяка дума ще бъде приета от околните? Всичко това са толкова забравени неща, и толкова важни, че ако го няма и алкохолът да предизвиква от време на време това ”нормално поведение" на хората, светът ще се превърне окончателно в една глобална реклама на фалшивите животи на хората. Ако хората можеха да се държат нормално без да пият, супер. Но кой може? Кой може просто без причина ей така да отиде при някой и да му каже всичко дето си го мисли? Или кой може да отиде и да се забие с някой непознат ей така без да е пил? И да бълва глупост след глупост, следвайки свободния полет на свободната си мисъл в трезвено състояние? Почти никой. Слава богу, имам няколко познати, които от време на време успяват. И това са хората, които ме зареждат с най-много positive vibrations. Всички вече така са се bugg-нали от наложения измислен модел на поведение, че никой не се държи естествено, ако не е под влияние на някакви опиати. Които опиати освен това биват набедени за вредни. Те те карат да се държиш като себе си, а хората вече са общоприели, че да се държиш както ти идва отвътре е смешно и трябва да се избягва, понеже може да се изложиш! Излагация е да се държиш като себе си! Да живеят задръжките и самоконтролът!
Глупавото е обаче, че на хората им се ще ей така да се държат естествено, и затова и толкова обичат алкохола. Най-добрият начин да оправдаеш смешното си естествено поведение е като обвиниш алкохола. Хем го обичат, хем се оправдават с него. Хората са абсолютно несправедливи към алкохола. Неблагодарни са просто.
По този повод отивам тържествено в знак на признателност да си купя едно шише РОМ и да му отдам подобаващата му почит.
Амин.

Колегите ми са пингвини

Колегите ми са пингвини. Гледам ги как са седнали около конферентната маса на Monday meeting, всичките с черните си обувки, и ги поклащат до столовете. Абсолютно еднакви са до един! Покъртително просто! Ако не поглеждам нагоре, абсурд да разбера кой кой е. Даже граничат с безполовост, ако се абстрахирам от грозните женски токчета. Те са пингвини, вече съм убедена. Наказани са да бъдат еднакви и безлични като пингвините. Живеят почти в толкова изолирана среда като пингвините. Само те и бяла безкрайност. Около тях е толкова студено, защото те самите са студени. Освен това са само бели и черни. Дрехите им са строго чернобели, със смешни чернобели триъгълници и ромбове. Държат бели листа с черни символи по тях, и ги обсъждат на чернобелия си език. Нямат други цветове. Като пингвините. Лицата им са тъжно безизразни. В главите им има само чернобели мисли за чернобели цифри и значението им за чернобелите им дни. Тези цифри са много, много важни за пингвините. Очите им са кръгли и глупаво топчести, като на пингвините. Говорят си на техния чернобял език, който за околните е неразбираем, и звучи като отчаяно свирукане. Плашещото е, че аз разбирам този чернобял език и мога да говоря на него. В него се срещат чернобели думи като :”докладна записка”, „преписка”, „милиони левове”, „милиони евро”, „актове”, „таблици и разходи”,”хиляди левове”, „фактурираме”, „преизчисляваме”, „нотариални заверки на копия”, „милиони, хиляди, евро, евро, евро”… Всъщност май си казват важни за пингвинения им свят неща. Гледат се един друг сериозни и вглъбени в обувките си.
Поглеждам надолу към моите обувки. И те са така черни. И аз ги поклащам лениво под масата. И аз ли съм пингвин???

Спор

Седим ние със смачкания ми живот и се чудим кво да правим. Той е объркан, и покай него и аз. Най-лошото е, че не можем да се разберем кой кого е объркал. Аз него или той мене. Той вика, „Всичко беше супер преди една година по тва време. Ти после направи така, че ме обърка тотално.” А аз му викам, „луд ли си бе, аз нищо не съм правила. Ти сам се обърка. Ти сам си правиш всичко, и ето, че сега адски си се смачкал.”Той продължава да спори:” Глей са, аз не мога сам да се объркам. Квото и да е станало, ти си го направила”. „Не”, казвам аз, „аз както си живеех суперяко и готино, и ти сам се обърка. Ти нещо се bugg-на и заради твоя bug сега на мене ми е гадно”. „Бе ти не разбираш ли че аз сам не мога да се объркам бе! Аз съм просто един живот, как си мислиш, че мога сам да направя квото и да било?? Аз даже не съм безкраен!”
Не мога да се разбера с тоя живот. Той не разбира от дума просто. Според мен той нарочно се обърка сам и сега не иска да се подрежда за да му е по-интересно. Освен това, като твърди, че аз правя всичко, а той е просто безучастен и аз го ръководя, тогава всички хубави неща, които се случват в него, пак аз ги правя нали.А? Да видим кво ще ми отговори на това. Мълчи, копелето. И той не знае, ясно ми е.
Разговорите с тоя живот не са особено ползотворни. Той е пасивен и не му пука. Чака всичко на мен. Като се скофти, пак си седи скофтен, докато аз не се напрегна да го постегна малко. Тогава обикновено се въодушевява и нещата потръгват. Обаче понякога така ме мързииии, че ми иде да го оставя скофтен и да му гледам сеира. Тъпото е, че тогава се сдухвам и аз заради него. Вътрешният конфликт между мързела и сдухването е много гаден. От една страна си мисля: уф, сега, кво да го оправям, ще взема да го оставя ей така объркан просто и ще го чакам да мине. За кво да се напрягам, той и без това не ме чака, ами си перка с неговото темпо, без да го интересува аз колко време имам. Той изобщо не се съобразява с мен, а пък аз трябва да го оправям, нали! Но от друга страна, като се замисля колко колко колко як мога да го направя,и да си е МОЯТ живот, и да стане толкова, толкова уникален и незаменимо неповторимо единствен…и си казвам….
Я да отидем с тоя объркан живот да пийнем по едно две три четири пет, по пътя да си надуем в колата jaya the cat на max, пък ще видим после кво ще стане.

Знаете ли за?

Знаете ли за бъдещите разговори, които сте сигурни, че някой ден ще се проведат? Просто сте убеден, че някога този разговор ще се случи. Даже звучи в главата ви. Знаете кой от двамата какво точно ще каже и как ще го каже. Има такива диалози, които няма да бъдат избеганти. Подсъзнанието го знае, и живее с тази подмисъл, но ние го отхвърляме, или живеем просто с примиренето очакване на този разговор.

Знаете ли за това усещане, че нещо със сигурност се е случвало в миналото, просто сега не може да опишете случката, но ви е останал усещането от спомена как сте се чувствали? Някой ви разказва нещо, и на вас всичко това ви е суперпознато, но е абсурд да опишете кога ви се е случило. Знаете само, че сте усещали това чувство. Това донякъде обяснява смисъла и безсмислието на спомените. Защо нещата иначе щяха изобщо да се случват, ако няма смисъл и от спомените?

Знаете ли за тези прекарвания на разни събития, които не може да оцените на момента, в който ви се случват, но вътрешно знаете, че като отминат, адски ще ви е мъчно за тях? Моменти, в които даже невинаги се чувствате добре в самата минута, но после, като свършат и мине малко време, ви остават само хубавите спомени от тях...и ви е супертъжно, че това се е случило, а е вече over.

И какво излиза? Не можем да избягаме от неизбежните неща в бъдеще, за които даже често подозираме или предусещаме. Не помним конкретни случки от миналото, а само смътния спомен от чувството покрай тях или предизвикано от тях. Много често на момента не можем да усетим НЕГО, момента докрай, или оставяме дреболиите да развалят случващото, се дори и да знаем, че после това ще ни липсва.
Кво праиме?

Help!

Help! I need an inspiration!-крещи мълчаливо заспалият ми мозък в 3 следобед. С професионално отработено движение затварям facebook и превключвам на Word, понеже влиза поредният недоволен колега да плете интриги. Отново ставам неканен и негонен слушател на диалози против шефа. Напоследък се възхищавам на умението си да ставам offline. Супер е. Дотолкова не ме вълнува какво се говори около мен, че успявам да не възприема и дума от абсурдните им диалози. Преди ми пречеха. Напрягаха ме и се дразнех. Даже имаше един момент в началото, когато се вълнувах и участвах в тези разговори, опитвайки е да имам позиция и мнение. Постепенно почнах да се обърквам, понеже имаше няколко гледни точки и всички бяха или не бяха прави. След това спря да ме интересува кой е зад и кой е пред шефа, и кой в колко си тръгва. Оттогава съм offline. В момента, в който влезе някой, аз натискам offline и край. Цикля си в нета без да чувам и дума. Случвало се е даже да ми говорят, без да ги чувам. Ебаси кефа. Ето и сега е така. Направо е страхотно. Като пуснат телевизор са, на който никой не обръща внимание. От време на време деактивирам mute бутона на ушите си, за да проверя дали не изпускам нещо интересно. "Разбра ли за тоя бе! Тоя беше най-големият тъпанар в курса, и са кво-шефче! Как стаа тва?Мноо добре ми е ясно! Гъзоблизци са сичките! А ние, ние колко сме професионални, и колко работа вършим, и кво, и кво..." Mute.

The best things in life are free. И все пак. Знам, че някой ден ще го измисля. Ще ми хрумне. Не може да го няма. Не може да няма бърз, легален начин за изкарване на пари, несвързан с работа. На моменти почти съм го измислила. Аха да ми хрумне и...става нещо дето ме прекъсва. Става нещо важно.Звънва ми телефонът. Или става време за обяд. Или пък го забравям, почти измисленото. Или пък тъкмо сме го измислили към 5 сутринта след трето шише ром, и на другия ден никой не го помни.

Обаче като го измисля...няма да има вече бутонът mute.Нито пък тези алчни празноличности колегите ми. Нито пък безцелното висене в нета с часове. Тогава ще съм толкова вдъхновена от гениалното си хрумване, че по цял ден ще мога да се убеждавам:The best things in life are free..
Тъпото в това обаче е, че човек май го осъзнава твърде късно, след като е съсипал живота си в изкарване на пари.
Не знам още.
Продължавам да търся вдъхновение.
Пускам си малко south park.Детските псувни винаги са ме зареждали със следобедна енергия.