Малък преразказ с елементи на големи разсъждения

Защо, защо хората си причиняват това? Защо се стига до това? Какво става въобще? И защо трябва да е тъжно като може да е лесно и защо трябва да е сложно като може да е весело? Колко сила ти трябва за да се освобождаваш от себе си и колко слабост отнема да бъдеш себе си без да си пречиш? Защо сам си поставяш решетки и после се страхуваш да ги напуснеш?

Неделен следобед в Керамоти. Слизаме от ферибота след 2 седмици на Тасос и Самотраки. Спрели сме на аварийки по джапанки почти по средата на улицата, така, както само ние можем, и ядем гирос. Скоро слънцето ще започне да се скрива и ще настъпи прекрасна лятна вечер, дълга и оранжева, а ние ще си пътуваме към София. Ще си пътуваме, и ще си говорим, ще си пътуваме и ще си мълчим, така както само ние си можем. Той ще кара, а аз ще сменям музиката. От време на време ще пускаме радио, и ще се чудим какви са тия новини на турски. По някое време ще се отплеснем и ще объркаме пътя,а после ще гледаме снимките от последните две седмици. Той ще иска да изтрие размазаните, а аз няма да му давам. Накрая пада батерията.

Това беше преди две години. Ако действително живеем чрез тялото, разума, паметта, интелекта, егото и Аз-а си, то има емоции, които паметта възстановява с всеки детайл, и рисува пред очите ни цялата пълна картина на спомена. Изгражда случилото се толкова действително, че аз почти участвам отново в това. Но него го няма. Искам да го нарисувам, такъв, какъвто беше тогава, но той няма да е истински. А той е най-важното от цялата тази картина. Защото Керамоти още си е там, и сега в този момент...Както и всички други места, на които сме били, и които сме изживявали, те си стоят и сега там. В този момент. Това, което липсва там сме ние. В момента Синеморец и Кораба си е на мястото, както и плажът на Итакаре, както и Гърция, и всички други плажове и неплажове. Единствено паметта ни може да ги пренесе тук и сега и да ги направи част от изживяване в момента.

Юнска сутрин някъде между Сен Тропе и Марсилия. Пътуваули сме с кола под наем цяла нощ, по някое време просто сме спрели и сме заспали на пътя, точно до морето. Nice… Отваряме очи и виждаме, че отляво е пътят, а отдясно, само на метър от нас, е безкраят, син и свободен, син и просторен, син и спокоен, син, син, син...Целият безкрай стои спокойно пред нас, сутрешен, невъзмутимо тих, мълчаливо син...
Тръваме по пътя, безкраят продължава да ни следва неотлъчно отдясно, слънцето прескача весело по седалките на колата, а ние си караме без посока, стига безкраят да е с нас.
(2 часа по-късно чупим камера, губим пари от залагане в Монако, ядем храна само от евтини супермаркети по пейки в градинки в Ница. И това е жестоко.)

Жестоко е да имаш смелостта да правиш нещата с малко пари и без пари, само и само за да ти се случват. Защото ако чакаш да дойде моментът, той никога не идва. Моментът ти е тук и сега, независимо дали трябва да направиш голямо или малко пътуване, независимо, дали трябва да приемеш някой да дойде, или да пуснеш някой да си отиде. Да чакаш момента да настъпи, е като да чакаш идеалния мъж, идеалната жена, предания приятел или тринайста заплата. Те никога не идват, защото такива няма. Защото моментът ти е тук и сега, той е твой и ти принадлежи, и те подкрепя. Да чакаш момента, значи да чакаш живота си да ти се случи. Щрак, и излита...И после е късно. А да е късно, е много, много тъжно.

Гореща декемврийска вечер в Салвадор, Бразил. Тук сме от два дни и жегата ни убива. Навсякъде е пълно с палми и дядо Коледа. Малки и гладни шоколадови човечета дърпат постоянно храна и сок от ръцете ни, или ни молят за цигара. Това е толкова тъжно, колкото и весело, сред цялата шарена суматоха, която цари около нас. Вървим по стръмните разбити улички, под грохнали сгради и жълто небе, ядем неща, без да имаме представа какво точно е това, а в близката далечина се чуват изстрели от фойерверки (така сме решили ние, макар, че знаем, че са куршуми, а не фойерверки- заради положителната нагласа за празник, а не за престрелка). Губим се безцелно из града, аз си купувам герданчета и гривнички, които после ще изгубя, а той си въобразява, че се изнервя докато ме чака пред магазинчетата. Sweeeet.

Има места и неща в живота, за които знаеш, че никога няма да се върнеш повече там. Че ги виждаш и изживяваш веднъж, и никога повече. Ние никога повече няма да се върнем в Салвадор. И то не защото е далече. И не защото се стреля. А защото просто е минало. Има места, които отминават в живота ти, като времето. Дори да са още там, за теб са минали. Свършили. Случили са се точно тогава, когато е трябвало, или не е трябвало. Раздялата с такива места дори не е тежка, или носталгична, защото ти просто знаеш, че никога няма да се върнеш на това място. Тръгнахме си от Бразилия с ясното съзнание за думичката: НИКОГА. Saaad.