Rizlu imas, licnu kartu nemas!

Песните те връщат там... в онези места, които както ти и младостта ти сте отминали..и вече не сте. Песните остават, те са същите, звучат така, сякаш задачата им е единствено да те пренасят във времето и да изживяваш себе си отново. Но не, ти вече си тук и сега, със същата амузика, същите очи и коса, може би отчасти същите дрехи, но си друг, нов, различен, малко по-стар, малко по-приличен. Да, песента е пак така зареждаща, луда, изтрещяла и яка, тя си е тя, а ти си си ти, заедно сте, но едновременно с това не сте. Тя е все така млада и вечна като изкуството, а ти си остарял и уморен, като човек. 

Да, щеше да е супер и ти като песента да се беше запазил същият, с онзи заряд и блясък оттогава, но не. Ти ще отидеш в същото барче, ще си поръчаш същия ром, ще гледаш по онзи начин как новите деца-крале посрещат нощта, и само тихо ще се усмихнеш. Ще се огледаш доволно, че песента постига целта си, и ще разбереш, че е време да се прибереш, да си събуеш чорапите и да си легнеш. За още един ден. Без песента, гримасата, онзи ром, онези хора, онзи вход, цигара, смях и раздяла, безистен и утро, червен изгрев и жълт чай, айрян и сутрешно бродене по Графа, утихнал и примирен, очакващ и тъжен едновременно. Така си и ти вече, сутрин, без махмурлук и заряд, без песента и блясъка.  И тогава ще изкрещиш само: Rizlu imas, licnu kartu nemas! ще затвориш всичко и ще чакаш...следващата песен.