Rizlu imas, licnu kartu nemas!

Песните те връщат там... в онези места, които както ти и младостта ти сте отминали..и вече не сте. Песните остават, те са същите, звучат така, сякаш задачата им е единствено да те пренасят във времето и да изживяваш себе си отново. Но не, ти вече си тук и сега, със същата амузика, същите очи и коса, може би отчасти същите дрехи, но си друг, нов, различен, малко по-стар, малко по-приличен. Да, песента е пак така зареждаща, луда, изтрещяла и яка, тя си е тя, а ти си си ти, заедно сте, но едновременно с това не сте. Тя е все така млада и вечна като изкуството, а ти си остарял и уморен, като човек. 

Да, щеше да е супер и ти като песента да се беше запазил същият, с онзи заряд и блясък оттогава, но не. Ти ще отидеш в същото барче, ще си поръчаш същия ром, ще гледаш по онзи начин как новите деца-крале посрещат нощта, и само тихо ще се усмихнеш. Ще се огледаш доволно, че песента постига целта си, и ще разбереш, че е време да се прибереш, да си събуеш чорапите и да си легнеш. За още един ден. Без песента, гримасата, онзи ром, онези хора, онзи вход, цигара, смях и раздяла, безистен и утро, червен изгрев и жълт чай, айрян и сутрешно бродене по Графа, утихнал и примирен, очакващ и тъжен едновременно. Така си и ти вече, сутрин, без махмурлук и заряд, без песента и блясъка.  И тогава ще изкрещиш само: Rizlu imas, licnu kartu nemas! ще затвориш всичко и ще чакаш...следващата песен.

Catch me if you can

И тогава тръшвам вратата, заключвам се в хола, пускам музика ужасно високо и започвам да ги редувам- коремни преси- поздрав към слънцето- силен ром с кола. Поне половин час. Виждам ги през матовото стъкло на вратата двамата-залепили носове до прозореца; той-сплескано чипо носле, тя- космати широки ноздри. Стоят там и ме зяпат. Тупат кой с каквото може в опит да влязат-единият с малка мекичка ръчичка, другата-с дращеща лапа по стъклото. Дращят и тупат, а аз правя коремни преси и пия ром с кола. Не ги чувам от музиката. И така поне половин час. От време на време дишам дълбоко, но това не помага достатъчно. От време на време си мисля колко е просто да скоча през прозореца и никога да не се върна, защото сме на първия етаж и всичко може да приключи бързо. Ще съм по суичър и къси панталонки, ще имам само телефон, ще се кача на стоп и ще стигна до Калифорния. По пътя ще ме качи 22-годишен красив богаташ, ще ме напуши и ще ми пуска нещо различно от Рачо Капитана. Ще ме отведе на бряг с цвят зелен, ще ми носи коктейли и ще ми прави масаж. А може и по-малко. Може просто да ме заведе във Фантастико, където да прекарам един ден пред щанда за лютеница. Току-виж се надрусам от новите модели.

Да, ама не става, аз съм на пода в хола, правя коремни преси, не ги чувам от музиката, а те още стоят залепени на стъклото. Зяпат. Вече 20-та минута. Така, както попринцип не мога да ги удържа на едно място и за половин секунда. Зяпат и дращят по вратата. А аз изпълнявам поздрава към слънцето и се чудя как стана така. Кога за последно пих кафе без да го свалям от последния рафт на секцията. Дали ще пия кафе от маса някога отново? Дали ще гледам някога отново филм? Ще говоря ли отново членоразделно? Или след време ще се обръщам към колегите си: имаш ли АМ? Да ходим да си вземем кафе и шоколад- и превантивно ще ги крия зад климатика? Как стана така и какво ще ми донесат тези умения предвид бежанската криза и изостреното международно положение? Да, вече мога да се изкъпя с косата за под 3.5 минути, да изкачвам заледени стълби на един крак държейки товари с общо тегло над моето, да повтарям бързо едносрични команди (Спри! Пусни! Не! Мамка му!)над 400 пъти за 30 минути, да издържам без сън и храна за неопределен период от време, както и да се презентирам в обществото (Фантастико) в мъжки дрехи и различни обувки, без да се притеснявам. И какво от това? Какво ще допринесе това за личностното ми развитие? Защото каквото и да трябва да науча за живота, любовта, близостта, грижата, търпението и самопожертвованието, цената в чисто битов план вече ми се струва твърде висока. 

Винаги съм смятала, че всеки етап от живота носи със себе си някакъв урок за себе си и света. Е, моят урок по търпение и шлифоване на нервната система се оказа висока летва. Защото ако целият процес на родителстване и съжителстване със същества под 1.50 м. може да се заключи в една дума, то тя безспорно е ТЪРПЕНИЕ. Ако знаех,  щях да го събирам в бурканчета цял живот, и сега просто да го изсипя  на пода наред с кучешките гранули и кубчета лего и да си вземам дозата всеки ден. А не да го хабя за кисели продавачки, неграмотни служителки в НАП или дразнещи колеги. 

Допивам рома, спирам музиката и излизам от хола. Намирам ги на пода пред вратата-тя, довършвайки чисто новите ми Timberland-ки. Той, дигнал супето крачка във въздуха-очевидно в опит да прави коремни преси.

Amy Winehouse

Amy Winehouse просто си върви с червено вино. Няма друг начин. С червено вино, бледа светлина, и самота. Вдъхновяваща, изчерпваща, безусловна, устойчива, ненаситна, самотна Самота. Дори фамилията й го потвърждава. Wine-house. Домашно вино. Вино вкъщи. Вино. Остро, стипчиво, горчиво, но вкусно. Вдъхновяващо, изчерпващо, безусловно, устойчиво, ненаситно, самотно Вино. Вечерно вино. Есенно вино. Тъмно вино, което потъмнява рано, като ноември. Още в 4 следобед, и вече е тъмно. Петъчно, тъмно, горчиво, самотно Вино. И Amy с него. Вкъщи. Късно вечер дори става малко страшно. Самотно. Но все така вдъхновяващо самотно. Неизчерпаемо самотно. Като виното. И то е самотно, но вкусно. И дори май е вечно. Или поне така си мисли, или поне за такова се представя. Нали в него е истината. Самотната, вдъхновяваща, неизчерпаема истина. Като есента. Като петък. Като ноември. Като преди пет години. И като след десет. Почти е вечно. Почти е трайно. Почти горчи. Почти гори. Като самотата, същата устойчива, вдъхновяваща, ненаситна Самота. Почти е вечна. Почти. 

Звъни се.