69 причини да не отида на работа днес

1.
– Ало, всемогъщи шеф, добро утро. Обаждам се само да предупредя, че днес няма да мога да дойда на работа.
- О, защо, да не си болна?
- Не, просто нямам какво да си облека.
- Какво?
- Нямам какво да си облека, казвам.
- А какво се е случило с дрехите ти?
- Аа, нищо, просто нямам тоалет за днес. Нищо не пасва на днешния ден. Налага се да остана вкъщи. Дочуване. До утре.


2.
– Доброутро, всемогъщи шеф. Извинявам се, но днес няма да успея да дойда на работа.
- Няма проблем, какво става?
- Ами, разбих сърцето на един колега и сега не мога да се появя на работа.
- Как така, това не може да е причина!
- Как да не може! Причина е и то каква! Много основателна дори! Вие разбивали ли сте сърце да знаете какво е, а?
- Но...имаме неотложни задачи.
- Няма неотложни задачи. Човекът е с разбито сърце. Не трябва да ме вижда.
- И кога ще дойдеш на работа?
- Това никой не може да каже. Тогава, когато на човека му мине и когато не му пречи да ме вижда отново. Дочуване.


3.
– Здравейте! За съжаление днес нямам възможност да дойда на работа.
- О, странно. Каква е причината днес?
- Не ми се идва.
- И на мен не ми се идва, но дойдох.
- Ваш проблем.. Дочуване.
- Но...
- Няма но. Като нямам желание, съм непродуктивна и безсмислено да хабя деня си в безпродуктивност. Утре ако ми се идва, ще дойда. Дочуване.


4.
- Здравейте шефе, днес пак няма да мога да дойда.
- Няма проблем, няма нужда да идваш. Днес няма нищо важно.
- Как така няма нищо важно?
- Ами така, днес е спокойно, може да останеш вкъщи.
- Странно...ами тогава...ще взема да дойда. Кой знае- може да изскочи нещо спешно. Тръгвам. До скоро!


5.
– Добро утро, обаждам се най-любезно да предупредя, че днес нямам възможност да дойда на работа.
- Поради каква причина, ако е възможно да попитам?
- Влюбена съм.
- Е и?
- Как е и? Влюбена съм. Това е супер!Знаете ли колко рядко се случва? Трябва да се насладя на усещането пълноценно, а ако дойда на работа, енергията ми ще отиде на вятъра.
- Нещата вече излизат извън контрол! Трябва да дойдеш веднага на работа! Това са неоснователни причини!
- Шефе, Вие явно не сте бил влюбен, щом смятате Любовта, която единствена ще спаси света, за по-маловажна от дребните Ви корпоративни задачки, в които никой не вярва и всички ги вършат от скучно задължение, внушавайки си , че това ги прави важни. Всъщност, само любовта е способна да осмисли живота на човека! Затова моля, не ми пречете да осмислям живота си! Това е мое лично право! Работата не бива да възпрепятства духовното израстване на човека!
Шефът вече е затворил.


Следва продължение и съответна актуализация.

Колко е тъжно да си стар

Старостта е ужасна. Старостта не прощава. Не обещава. Не чака. Не бърза.

Старостта е тъжна гледка, така тъжна като пустата писта на Лале през април или гаснещия плаж на Синеморец през октомври. С тази разлика, че след нея не следва нищо. Не следва поредната пролет или поредното лято. Следва нищо. Следва смърт. Всъщност, никой не знае какво следва.

Пазарувам си безцелно из Била, когато към мен се задава някакъв глас и дребна суха фигурка. Фигурката е облечена със старо тъмносиньо палто и носи изхабено бомбе. Подпира се на малко дървено бастунче и пристъпва неуверено.

-Къде са лимоновите резенки?- пита фигурката. Гласът й идва сякаш изпод земята. Хрипти и стърже едновременно. Вдигам поглед и поглеждам фигурката. Лицето й е скрито зад бледи резки и бръчки, очите й са отдавна угаснали, устните й треперят. Фигурката гледа безпомощно и празно. За момент очите ми се насълзяват. За момент фигурката оживява пред мен. Изведнъж резките се изглаждат, очите светват, бомбето се превръща в готин нов каскет, а палтото в черно яке от мола. Фигурката изведнъж е на 25 и ме гледа надменно-присмехулно. Гледа, сякаш има план за вечерта, сякаш има план за живота, сякаш е на 25 и всичко предстои.

-Ей, мацка, къде са лимоновите резенки бе?- намига ми дяволито фигурката и праща една усмивка.

Неволно се усмихвам. Стоя с празен поглед и гледам фигурката. Превъртам часовника 35 години напред, и виждам собствената си фигурка в същото амплоа. С вехто палто, угаснал поглед, без план за вечерта, без план за следващата пролет. Баси, по-добре да си умрял?

-Къде са лимоновите резенки?- повтаря отново фигурката, сякаш пита за пръв път. Вероятно дори не разпознава, че пита отново мен. Гледам я и сякаш гледам пустото Лале и празния Синеморец едновременно. Толкова ми е тъжно. Толкова ми е празно. Толкова ми е жал. Толкова искам да мога да му дам следващата пролет и следващото лято, толкова искам да го съживя и да го превърна в младост, толкова ме е страх, че всичко това предстои. А мога само да му донеса едни тъпи лимонови резенки.

Старостта е ужасна. Старостта е страх. Самота. Скука. Недовършено лято и безнадеждна пролет. Безмълвно очакване с неочакван край.


Направо не вярвам колко сдухано стана това.

Три тефтера назад

Да гледаш назад към старите си текстове е като да гледаш старите дрехи в гардероба си- чудиш се как е възможно е да си ги носил някога. По същия начин се чудя как е възможно да съм писала и мислила тези неща само преди година.

От няколко години си водя тефтер. Тефтерът е нещо като „бележник”, в който си записвам глупави задължения като: да платя телефона, рожден ден Гошо, да изтегля пари и т.н.

Постоянно записвам нещо в тия тефтери, но после почти никога не ги отварям, което очевидно прави записването безсмислено. Но тъй като правя постоянно безсмислени неща в живота си, едно повече и едно по-малко, nevermind.

Интересното с тия тефтери почна да се случва, когато скоро заразглеждах старите. Уж едни и същи записки, едни и същи неща, и календарът е същият, а колко е различно всичко... три тефтера назад, три години назад, три заблуди назад...

Три години назад по това време, пролетта пак се опитваше така отчаяно да дойде, и хората вече нямаха търпение да извадят пролетните дрехи от гардебора. По тротоарите пак се търкаляха кални паднали мартеници, а плахите опити на дръвчетата да се правят на цъфнали бяха осуетени от изненадващ късноаприлски сняг. Три години назад имах три надежди повече и три годинки по-малко в ЕГН-то. Три години назад си мислех, че три години са много време. Гледайки сега тефтерите, виждам, че три месеца могат да бъдат много повече от три години. Три години назад бях убедена, че след три години ще съм три пъти по-напред. Сега виждам, че животът винаги е поне три крачки пред мен. Три години назад имах три пъти повече планове. В сегашния ми тефтер планът свърша с утрешния ден.

Три години назад бях абсолютно същата. И три пъти по-различна. Три пъти по-смела, три пъти по-млада, три пъти по-музикална, три пъти по-вдъхновена. Слънцето грееше някак си три пъти по-силно, а ментата беше сякаш мааалко по-зелена.

Три години назад всичко беше същото. И след още три пак ще е същото. Само аз ще съм три години назад. Бъдещето вече не е това, което беше.