Змийски историйки от архива

 – Натисни МАЗЕ!- избоботва санитарят и Феите с треперещи пръсти натискат Мазе.

Всеки, който е стигал в Пирогов по-далече от потресаващия първи етаж в спешното, може да си представи как изглежда Мазето – нещо средно между бомбено убежище  около ивицата Газа и най-строгия тъмничен затвор в Тайланд.  Там раздават нощниците. Феите получават скъсана нощница с размер ХL и биват изпращани с псувни в Токсикологията.

– Колко трябва да остана? –успяват да попитат Феите.

– Който най-много се пазари, най-дълго остава в Пирогов- усмихва се зловещо санитарят и праща Феите по дяволите, а.к.а в шеста стая в Токсикологията.

24 часа по-рано. Вълшебният Камен бряг. Приказното синьо. Броени минути до Мидената ферма. Откъс от рай, парченце от приказка, малък миг преди зловещото пробождане. Ауу, изпищяват Феите,  и докато се усетят,   змията е успяла да пробие две дупки в ходилото им. Дори не успяха да я видят. Видяха само капчиците бяла отрова, която за секунди изчезна под кожата им.

Няколко часа по-късно в Спешното в Добрич.

– Не може така, госпожа-нарежда докторът с важен добруджански акцент- има си правила тук.

– Но докторе, разберете, моля Ви. И двете предложени от Вас опции са абсурдни- приплакват Феите, докато във вените им се влива ударна доза Урбазон, Селозон, Натриум Глюконикум Цитрикум Аквариуз и елементи от сярна киселина с противозмийски серум.

– Това е положението, избирайте. Или оставате за цял живот в болницата в Добрич, или се подписвате, че доброволно сте се отказали от хоспитализиране в нашата болница и поемате веднага към София с риск да умрете по пътя.

При така създалата се ситуация дори иначе суперрешителните Феи усещат леко затруднение пред избора- да останат цял живот в спешното в Добрич, или да умрат героично по пътя за София от змийско ухапване.

След тричасова дискусия с важния добруджански лекар, при която Феите прилагат заучавани цял живот манипулационни техники при преговори съчетани с военни стратегии при защита и нападение, Феите успяват да убедят непоклатимия доктор да преспят в прекрасната Добричка болница и да поемат към София на другата сутрин.

Речено-сторено. 

Феите биват настанявани в реанимационната зала сами. Чудесно, радват се Феите, и се приготвят как цяла нощ ще говорят по телефона с останалите Феи и приказни герои и ще разказват за приключението. Аха да наберат Феите първия номер, и телефонът се изплъзва изпод абоката им и се разбива на съставните си части из цялата реанимационна. Супеерр, помислят си Феите. Предвид  факта, че са само по бански и нямат и часовник, единственият начин сега да разберат колко е часът, е правейки снимки с фотоапарата.

Междувременно в реанимационната се появяват изключително редки влечуги и насекоми. Изпълзяват изпод инвалидните колички и се събират на малки групички в центъра на стаята.  Феите вече очакват да срещнат там и змията,която ги ухапа преди часове на Камен бряг, кой знае.  Поне не съм сама в реанимационната, успокояват се Феите и заспиват надрусан със змийска отрова и урбазон фейски сън.

Обратно в Пирогов

Условията в токсикологичното отделение в Пирогов напомнят тези на Смокиня и Градина взети заедно. При всички случаи натрупаният опит от къмпингуване се оказва доста полезен за престоя в Пирогов. В шеста стая в момента има две жени, ужилени от пчели, и една с обрив и повишена кръвна захар. Едната ужилена жена говори по телефона със сина си. Звучи като да е за последно.

Дали точно в този момент някой умира в Пирогов?

Иначе прогнозата за морето е цяла седмица слънчево.

Балканска приказка

В това да си роден някъде на Балканите няма нищо екзотично. Нито вълнуващо или романтично. Това не е като да си се появил някъде из гетата на Бразилия или в township на мама Африка. Това не е като да си част от Боливудска драма или US east coast псевдогангстер. Това е една безинтересна, скучна, почти просташка трагедия, пълна с шарени цигански торби, гнусни кючеци и нестихващ порив към еднопосочен билет за Западна Европа.

 Факт.

Балканите са сурови, груби, безмилостни, жестоки и негостоприемни. Те са недружелюбни към туристите и към собствените си жители. Не всеки се разбира на Балканите. Не е лесно да се живее тук. Ако елемент от Западна Европа се озове на Балканите, те ще го посрещнат подобаващо, ще го измамят, разплачат и върнат обратно с присъщата си надменност. Балканите носят суровостта и ината на надменна планина, която няма да се промени. Колкото и да я карат от Западна Европа. Като инат съпруг, който прави напук на жена си. Те си стоят така, с първичните си навици, като пораснало дете, на което уж липсват първите седем години. А може и наистина да липсват. Въпреки Орфей, римляните, Александър Македонски и всички други героични образи, които са се подвизавали по тези места.

Сега е останала само люта ракия, люти чушки, мазни плескавици, солена баница, шопска с много лук, Цеца Величкович и производните й елементи.

Само най-силните оцеляват тук. Само онези, които виждат през калейдоскопа си порива от Горещ вятър и Щастливи хора. Само онези, които познават задните дворчета, приказните оркестри, цигулките на нощта и гордостта на любовта. Само онези, които оцеляват между Ниш и София. Безразсъдно смелите, глупави хора, решили по необяснима причина да останат тук. Да се върнат тук. Да пътуват, да летят, да скачат и да се смеят на уж разрушаващата се действителност, да й простят и евентуално да продължат. Без план, без перспектива, но с мъничко вдъхновение, което тук те преследва всеки ден. Току виж хубавото време, хубавата храна и хубавите хора на Балканите направили нещо хубаво от всичко това. И това няма да е Боливудска драма или бразилска сапунка. Това ще е една нова приказка, весела, шарена, безгрижна, без план и перспектива, но вдъхновена, с повечко гордост и мъничко любов, с много ракия и бездънни изгреви, с пъстър смях, Горещ вятър и Щастливи хора.

Такива, каквито има само тук.

Феите чакат снега!

Понякога, още през ноември, като отвориш прозореца вечер, и вече мирише на зима. Покривите на старите къщи миришат на студена ламарина, а тухлите са се сгушили в плахо очакване. Улиците са притихнали в малка нощна идилия, а небето е необичайно светло. Тротоарите спретнато са се подготвили и сякаш целият малък свят на моята уличка тръпне в тайнствено приготовление да се събуди побелял. Мдамм, и остава само да вдишаш за последно от есенния остър аромат, да помахаш на последните люлеещи се листа-закъснели сте, побързайте, трябваше отдавна да сте се спасили! Утре сутрин всичко ще е различно! Утре светът ще е весел, чист, бял, празнично бял! Чичковците ще метат първите снежинки от бидоните със зелето, хората ще стържат скрежта от стъклата на колите си, скрибуц, скрибуц, продавачките ще чистят с лопатки прагчетата пред малките си магазинчета, а децата ще правят снежни топки без да успяват да се уцелят. И всичко ще е бяло, ако може за дълго, за повече от седмица, завинаги...ако може снежната приказка в Борисовата да си остане запечатана, замръзнала като езерото с Лилиите, като призрачния зимен пейзаж по заледеното Цариградско към 5 вечерта, когато вече е тъмно...Да, няма нищо тъжно в това да се стъмни в 5, когато снегът и Витоша ще светят цяла нощ..Нека да е тъмно, а ние ще си светим със снега. Няма нищо тъжно в това снегът в града да се стопи и да стане малко сив, малко кален, малко окаян. Някъде там, съвсем наблизо, борчетата са бели и весели, полянките са палаво застлани, зимата е чиста и непокътната, и ние знаем, че ни чака!

Que hora son?

Очите ми блестят под искрите на Челентано.
Любовта може да е сляпа, но току виж спасила света.
Бяхме млади, но времето май ни изпревари.
Нашата микровселена днес ще се върти наобратно. А утре, нищо няма да е същото.
Питам се, защо старостта се усеща най-силно в малките часове на нощта, прокрадва се като таен призрак, докато клепачите ни отчаяно търсят съня?...

Толкоз за времето.

Бургаски вечери (талянски мрежи)

За времето е казано много и още много ще се каже, в малките опити на хората да го уловят, овладеят, подчинят, изиграят и настъпят палавите му пети. В крайна сметка, то винаги е крачка пред нас, смее ни се лукаво докато за пореден път виждаме как се изплъзва като юлски пясък през пръстите ни, като минорни ноти от закъснял етюд, като неосъществена детска мечта или забравена чернобяла снимка. 

Ранна августовска вечер в Морската градина в Бургас. Стоим на някакви пейки, които бургазлии необяснимо наричат Бар Хуй, или просто Хуят. Морето е пред нас, надменно и безразлично към минувачите както винаги. Ние пием менти и се опитваме да сме надменни и безразлични като него, но нещо не ни се получава.  До нас някакви татуирани скинари пият бира и говорят по телефона:

-Абе има време бе, мачът е чак в 8. С’я е 6 часа, има два часа. Има много време,  кво се праиш....

Невидимо плахо поглеждам към часовника си. 6 часа е. Добре е да приема възгледа, че до 8 има много време. Ами да, та два часа са адски много време! Полетът ми е чак в 5 сутринта, щом до 8 има много време, какво остава до 5 сутринта! Успокоена от тази мисъл отпивам голяма глътка мента и поглеждам надменно към морето....почти ми се получава. Почти ми се получава да повярвам,  че морето ми е безразлично като увяхнала любов, за която не ми пука, че няма да видя цяла година.  Почти ми се получава да приема, че времето до 5 ще мине бавно, че е почти безкрайно, и миризмата на лятото се впива в кожата ми по-силно от всякога. 

9 вечерта на Таляна...Мидите тази вечер имат някак си особен вкус, сервитьорите са по-забързани от обикновено. Колите също се движат по-бързо, вятърът духа по-бързо и тревожно от обичайния си ленив полъх...По-бързо на маса 6 и маса 9, няма време, провиква се с типичен акцент една от сервитьорките...Да, няма време. Има всичко на всичко някакви си 6 часа. Явно всичко тази вечер се опитва да ми напомни колко е измамно усещането за фалшивата безкрайност на последната ми лятна вечеря... Случките от последните 8 дни са наредени като разбъркано мидено герданче в съзнанието ми, цветни, хаотични, весело объркани, нелогично подредени като всяко минало.  Няма време...на маса 6 и маса 9.

1 през нощта. Часовникът е вече тотално непослушен. Стрелките му си правят каквото си искат с измамната ми представа за оставащите часове. Цигареният дим от другата стая се слива с приглушения шум на пуснат съседски телевизор. Сънят за разлика от всякога се оказва грешен съюзник. Мамка му , по-добре да излетя по-бързо и най-сетне всичко да свърши, мисля си, тиктакайки вече в един ритъм с часовника.  Чакането става все по-мъчително.

В 3 през нощта вече стоим глупаво мълчаливо на летището. То мъждука като неестествено оживено петно по средата на празния нощен мрак в Бургас. Хората жужат и бутат куфарите и животите си без никакъв за мен смисъл. Проверките минават под мотото на транс от зловеща инсомния съчетана с пост-алкохолно-зелена депресия.  Носталгията прониква под ноктите и потича невидимо под клетките на кожата ми. Самолетът излита на време като в разбита холивудска драма, а аз се чувствам по-смачкана и от най-сдухания Чехов герой.

8 сутринта в Падернборн, Северна Германия. Оказва се, че има и такова място, и аз дори се намирам в него.  Добре дошли в Падернборн, температурата на въздуха е под нулата, също както и настроението Ви, и ако имате желание да се самоубиете, моля, направете го преди транзитния изход...Моля пътниците, продължаващи за Мюнхен да слязат, и да се качат отново заедно с пътниците, които ще се качат от Падернборн и ще продължат към Бургас. 

В състоянието на полусън все още не осъзнавам, че съм  в самолет, пътуващ по отсечката Бургас-Падернборн-Мюнхен-Бургас... Тоест, аз съвсем спокойно мога да се присъединя към пътниците, качващи се в Падернборн, и да се озова отново в ....Бургас. Поради абсурдността на подобна постъпка не са взети никакви мерки от страна на превозвача тя да бъде предотвратена. Тази мисъл ме събужда, удря, вдъхновява, изведнъж отново съм на 16 готова да излетя без криле и капка страх...За момент съм там, рано сутринта, пак на същото мрачно нощно летище, но то сега е весело и шарено, хората са пъстри и изпълнени със смисъл и радост, а аз всъщност дори не съм си тръгвала, всичко е било само сън-кошмар, приключил със събуждане и кацане на летището! Да живее безразсъдността, слизам и продължавам към Бургас, много ясно, че ще го направя, нищо, нищо не може да ме спре!

11 сутринта в офиса в Мюнхен. Снощи сънувах, че съм била последните 8 дни на море, и после за малко да се върна отново в Бургас. Беше много реален сън.  Добро утро.