Същественото е невидимо за очите

Нещата понякога са ясни. Застрохавателите не плащат. На ляв завой се минава на червено. Който ходи на работа, никога не му стигат парите. Който не работи, никога не му стига времето. Жените винаги закъсняват. Мъжете никога не слушат като им говориш. Политиците лъжат. Любовта е сляпа. Шевофете никога нямат угодия. В събота всички са в мола. Годишният отпуск е 20, макс 25 дни. Журналистите са марионетки с поръчки. ГМО-тата са вредни. На работа всеки го мързи. На маса с ракийка всеки знае много. Счетоводителите са скучни. Адвокатите са алчни. Полицаите гълтат рушвети. Времето на почивка лети, а на работа спи. Светът принадлежи на смелите. Грозните жени са злобни. Мъжете без кинти са комплексари. В свободата има повече отговорности. Любовта прави хората по-добри. Малките деца се оправят по-добре с компютри от дядовците си. По крайните квартали има наркомани. Всички искат в София, пък дори и да е с ипотечен кредит.

Нещата понякога просто са ясни. А същественото е невидимо за очите.

А понякога не е съвсем ясно. Толкова е неясно, че чак се чудиш, как така, по дяволите, простачката от съседния вход дето продава цигари взема повече кинти от академика на последния етаж? И как така, хем е криза, хем в Хепи-ТО никога няма места? Защо грозните жени имат богати мъже? Защото богатите мъже обикновено нямат вкус за коли, жени и дрехи? Защо има хора, които дават 50 лв. за дневна ски карта, само за да позират по грейка на Шилигарника? Защо новата анцуг-мода от Лозенец все по-убедително се налага на модния подиум в Мола на Стамболийски? Защо някой казва много повече мълчейки, от друг говорейки? Защо на няколко чашки всички се уважават, а като си в беда всеки се прави на ударен? Защо който не работи, яде повече? Защо като трябва да тичам ми се спи, а като трябва си легна, ми се тича? Защо всички тъпи филми са дълги? Защо който вика по-силно, е прав? Защо временните неща са най-трайни?

Нищо не ми е ясно. Ама не искам и да ми се изяснява. Същественото е невидимо за очите. Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват...

The Truth is I feel Useless

Пак нищо не свърших. Трябваше да направя 1000 неща, от които нито едно не ми се стори достатъчно интересно да се захвана с него. А толкова имам желание да правя нещо! Да се заровя, да потъна и да напълня главата си, да хвърля цялата си фейска енергия, която няма къде да изразходя истински, крещейки, дишайки. Колко е тъжно да хабиш силите и енергията си в грешни кладенци...всеки ден.... Толкова лиспва способността да се концентрираш напълно в нещо, което те кефи, нещо, при което няма нужда от кафе и музика, нещо, което е самодостатъчно да те зарежда от самата умора от него, и да искаш още и още, и да става все по-интересно, все по-зарибяващо, все по-твое... Сетивата ти са напрегнати, мозъкът ти е включен на макс, мускулите ти не трепват, съзнанието ти е като опъната струна, и адреналинът ти се покачва с всяко следващо прозрение...И за миг не можеш да излезеш от това състояние, толкова е яко, времето и нещата около теб не съществуват, ти просто си вътре и нищо друго няма значение! Колко е празен животът без такова нещо.. А всичко може да бъде толкова весело! Толкова шарено, толкова различно, толкова изпълнено, толкова, толкова...СМИСЛЕНО. Сигурно така се появяват на света masterpieces. Сигурно понякога отнема точно миг. Сигурно е гениално.

The truth is I feel useless.

Дори не знам какво ми се яде. Дори не мога да улуча каква музика да си пусна. Дори не знам какво да си облека. Дори не знам с кого да початя малко. Малките всекидневни вдъхновения ми се струват безумни тъпи при липсата на такова нещо.

Ще взема да си легна. Докато спя поне, върша нещо полезно.Все пак най-важното е да си се наспал.
А от утре няма да губя нито минута повече.

500 евро

Колко са точно 500 евро? Една заплата? Половин заплата? 4 заплати? 1/8 заплата? Уикенд за двама на Банско с безумно много екстри? Еднопосочен билет до Щатите? Издръжката на 9-членно африканско семейство за шест месеца? Колко са, колко са? Две рокли в мола? Последният iPhone? Безкраен списък, от който може да заключим, че 500 евро са и много, и малко, и дори средно много и средно малко пари.

Това, съвсем примерно, са три заплати за един средностатистически служител на българското летище.

Терминал 2, 6 сутринта. Феите и един полузамаян приказен герой бродят из терминала в отчаяно търсене на гейт Б (примерно) и редовен полет към Франкфурт. Феите са се озовали на летището директно след 7–часов сет на 4ти км, а приказният герой каца направо от Мохито. И двамата са с разредени кръв, урина и мозъци, червени очи и празни погледи. Това (не)състояние отвежда героите по погрешка в посока „Нещо за деклариране”, при положение, че и двамата могат да декларират най-много към 2 промила и нищо повече. „Ейй, вие двамата, не гледате ли къде вървите беее”, провиква се гореспоменатият средностатистически служител на българското летище. „Абе ейй, чшш, я по- кротко!”, отвръща приказният герой в полусън. Тази погрешна реплика го изпраща в стаичката зад ъгъла, където се усамотява със средностатистическия служител. Феите са безкрайно уплашени. Те вече проектират случващото се в стаичката в главите си и гледката далеч не е приятна. Най-вероятно приказният герой ще излезе изтрезнял, гол, изнасилен и подстриган нула номер. Бррр..
След няколко минути Жорката излиза. Облечен е, има коса, още е пиян, но е мегасдухан. Средностатистическият служител, вместо да го изнасили, е направил нещо далеч по-ужасно. Влязъл е в стаичката, пуснал е радио Хоризонт, седнал е зад бюрото и е извадил един фиш. Почнал е с просълзени очи да го размятква пред очите на Жорката, и да повтаря: „Погледни, погледни, момче, колко ми е заплатата! И за тия пари аз денонощно се разправям тука с такива като тебе, дето ми късат нервите! Кво да направя, а?А? А детето? А жената?АААА!” Ала бала портокала. Жорката мигал, мигал, докато фокусира 300 лв. брутна заплата, свил рамене, измрънкал нещо, и накрая излязъл.

Шест месеца по-късно, същото място. Летището е оживено и неорганизирано. Феите отново излитат за Франкфурт, в състояние, сходно с гореописаното. Набутали са произволни вещи в багажа в последните 15 минути, междувременно чатейки, телефонирайки, пеейки и блеейки. Съдържанието на куфара е пълна мистерия дори за самите Феи. Единственото, което помнят е, че по дяволите забравих да извадя от куфара плика с ОНЕЗИ 500 евро, които Х ми даде да занеса на У...
2500 км по-късно. Феите са изтрезнели и приземени. Куфарът ги чака на лентата преди самите те да са стигнали дотам, бахтиииии и летището...Защо в София кацат по 3 самолета на ден и багажът винаги се бави толкова, се питат Феите, докато отварят куфара да проверят за парите. Отговорът е там вътре, в куфара. Все пак отнема време да разровиш и без това разхвърлян багаж и да намериш в него плик с 500те евро. Лудница. 500те евро ги няма. Ей така, няма ги. Откраднали са ги на летището! Сложих ли ги, почват да се питат Феите в объркана паника...

В този момент въображението на Феите поражда в главата им следната анимацийка: Средностатистическият служител, детето и жена му на плажа. Жена му е с нов бански от мола, детето има най-модерния пояс на плажа, а средностатистическият служител отпива мастика Пещера- страст на кристали и смуче мустак самодоволно. „Ееех, жено. Ако не бяха тия 500 евро от червения куфар, щяхме да видим морето през крив макарон!” „Прекрасен си, скъпи!”, гали жена му косматите му гърди и отива да позира в кафенето с новия си бански.

Сигурно така балансът в хаотичния свят поне малко се е възстановил, успокояват се Феите, кроейки вече плана в главата си- как да спестят билета от влака, за да компенсират поне малко загубата.
Амин 500 евро.